Британи Чери
Въздухът, който той диша (32)

Тридесет и първа глава

Елизабет

В шест часа слязох в кухнята на пръсти, оставяйки Тристан да си почива. Навсякъде в къщата беше тихо, но можех да помириша аромата на прясно сварено кафе, който се носеше из стаите.

— И ти ли си от ранобудните? — попита Майк, държейки чаша с кафе и усмихвайки ми се. Изглеждаше толкова приятелски настроен и, виждайки усмихнатото му лице, се почувствах ужасно заради начина, по който се бях отнесла с майка ми миналата вечер.

Той извади още една чаша и я напълни с кафе.

— Захар? Сметана?

— Чисто — отвърнах, вземайки чашата от него.

— А, ето нещо общо помежду ни. Майка ти пие своето със захар и сметана и едва няколко капки кафе, но за мен колкото по-черно, толкова по-добре. — Той се настани на един от столовете пред кухненския плот и аз седнах до него.

— Дължа ти извинение, Майк. Вчера се държах ужасно.

Той повдигна рамене.

— Понякога животът е странен. Просто трябва да се справиш със странността и да се надяваш, че ще намериш някой чудак, който ще продължи напред с теб.

— Такава ли е майка ми за теб?

Той се усмихна широко.

Да, такава е.

Той обви пръсти около чашата си и се вгледа в черното кафе.

— Ричард беше ужасен човек, Елизабет, и направи някои ужасни неща на Хана. Когато онзи ден дойдоха в офиса ми, го видях да я удря. Изгоних го от офиса ми, където той я остави разплакана. Отмених всичките си ангажименти през този ден и й позволих да поседи в офиса ми за толкова дълго, колкото имаше нужда. Разбирам, че си мислиш, че това между мен и нея не е истинско. Знам цялата й история с мъжете, болката й и искам да знаеш, че я обичам. Обичам я толкова много и ще прекарам остатъка от живота си, защитавайки я от всякаква болка.

Чашата затрепери в ръцете ми.

— Наранил я е? Наранил я е, а аз й казах всички онези ужасни неща миналата вечер…

— Не знаеше.

— Няма значение. Никога не биваше да казвам онова, което й казах. Ако бях на нейно място, никога не бих си простила.

— Тя вече ти прости.

— Почти бях забравила, че вие двамата сте ранобудни птици. — Майка ми се прозя, влизайки в кухнята, и повдигна вежда към мен. — Какво има? — Изправих се и се втурнах към нея, обгръщайки я с ръце. — Лиз, какво правиш?

— Поздравления за годежа ви.

Лицето й светна.

— Ще дойдеш ли на сватбата?

— Разбира се.

Тя ме прегърна силно.

— Толкова се радвам, защото сватбата е след три седмици, точно на Нова Година.

— Три седмици?! — казах, а гласът ми се повиши с една октава. Млъкнах и стомахът ми се сви на топка. Точно сега майка ми не се нуждаеше от мнението ми, а от подкрепата ми. — Три седмици! Чудесно!

Мама и Майк си тръгнаха няколко часа по-късно със свои собствени белези от кетчуп, които бяха получили по време на играта „Зомбиленд“ с Ема. Тристан, Зевс, Ема и аз седяхме на дивана от известно време, преди Тристан да се подпре на лакти и да погледне към мен.

— Искаш ли да отидем да пазаруваме неща за къщата ми?

Все още не бяхме приключили с дребните детайли по къщата му — нещата, за които той твърдеше, че не дава пукната пара, като възглавнички, картини и всички малки декоративни неща, които обичах.

— Да! — почти пропях, винаги търсейки причина да отида на пазар.

* * *

— Тези са грозни, Кърлеж! — каза Ема, сбръчквайки нос към избора на Тристан от лилави и жълти възглавници за дивана му.

— Какво?! Чудесни са! — оспори той.

— Изглеждат като ако. — Ема се засмя.

Трябваше да се съглася с нея.

— Сякаш си си помислил: „О, нека да направя дома си напълно отвратителен, след като Лизи и Ема работиха толкова здраво, за да го направят чудесен.“

— Да — кимна Ема. — Сякаш си си помислил това. — Тя преметна косата си през рамото си. — Наистина трябва да оставиш тези неща на експертите като мама и мен.

Той се засмя.

— Каква безпощадна публика имам. — Ема седеше в задната част на количката за пазаруване и Тристан започна да бута към ъгъла на магазина, където се блъснаха в някой. — Съжалявам! — извини се бързо той, преди дори да е видял на кого се извинява.

— Чичо Танер! — изпищя Ема, скачайки от количката и втурвайки се към Танер за прегръдка.

— Хей, хлапе — каза Танер и я стисна, преди да я пусне обратно на земята.

— Какво се е случило с лицето ти? — попита Ема.

Танер погледна към мен. Вгледах се в синините му от предишната нощ. Толкова голяма част от мен искаше да го утеши, но друга искаше да го зашлеви през лицето заради онова, което бе казал на Тристан относно семейството му.

— Тристан, защо двамата с Ема не отидете при картините и не й позволиш да избере няколко за теб? — попитах.

Тристан нежно отпусна ръка върху моята.

— Добре ли си? — прошепна той.

Кимнах. Те се отдалечиха, но не и преди Тристан да се извини на Танер, който не отвърна нито дума. В момента, в който Ема и Тристан се скриха зад ъгъла, от устата му се изсипаха стотици коментари.

— Наистина ли, Лиз? Миналата нощ той атакува твой приятел, а сега ти обикаляш с него из магазина, сякаш сте едно щастливо семейство. И го изпрати сам с дъщеря ти? Какво би си помислил Стивън…

— Каза ли му, че вината за смъртта на семейството му е негова?

Танер присви очи.

— Какво?

— Тристан ми разказа всичко.

— Лиз, погледни лицето ми. — Той пристъпи по-близо до мен. Гърлото ми се стегна, когато се вгледах в синьо-черното му око. Той повдигна тениската си, за да разкрие лявата си страна, която също като окото му бе насинена. — Виж ребрата ми. Мъжът, когото току-що изпрати с дъщеря си, ми стори това. Атакува ме като някакъв шибан звяр, а ти седиш тук и ме питаш какво съм му казал? Бях пиян, може да съм казал някои глупави неща, но той превъртя просто така. Видях го в очите му, Лиз. Той е напълно откачен.

— Ти си лъжец. — „Той лъже. Той лъже. Тристан е добър. Добър е.“ — Изобщо не е трябвало да споменаваш семейството му. Никога. — Завъртях се на токчетата ми, готова да се отдалеча от Танер, но проплаках, когато ръката му ме стисна силно за лакътя, принуждавайки ме да се обърна още веднъж към него.

— Виж, разбирам. Ядосана си ми. Добре. Бъди ядосана. Мрази ме и в червата. Но знам, че има нещо нередно относно този мъж, и няма да спра, докато не открия какво е то, защото ми пука прекалено много за теб и Ема, за да позволя нещо да ви се случи. Да, добре, казах някой неща, които не биваше да казвам, но заслужавам ли това? Само въпрос на време е преди и ти да кажеш нещо нередно и той да превърти.

— Танер — казах напрегнато, — нараняваш ме.

Той свали ръката си от моята, оставяйки червени отпечатъци от пръстите си по кожата ми.

— Извинявай.

Когато достигнах секцията с произведения на изкуството, открих Тристан и Ема да спорят за това какво да купят. Разбира се, Ема беше права. Тристан ми се усмихна и пристъпи към мен.

— Добре ли си? — попита отново.

Поставих ръка на бузата му и се вгледах в очите му. Погледът му беше спокоен и нежен, напомнящ ми за всички добри неща в света. Танер може и да виждаше ада в погледа на Тристан, но аз виждах само Рая.

* * *

Бяха изминали три седмици от рождения ми ден и малко по-малко всичко се връщаше в релсите си. Тази нощ трябваше да тръгнем към града, в който живееше майка ми, тъй като сватбата й щеше да се състои през уикенда, но преди да успеем да тръгнем, Ема някак си беше уговорила двама ни с Тристан да й купим сладолед въпреки студеното време.

— Мисля, че ментовият сладолед е отвратителен! — каза Ема, която седеше на раменете на Тристан, докато се връщахме обратно от магазина за сладолед. Цялата му коса беше омазана с ваниловия сладолед, който тя ядеше.

Когато няколко капки паднаха на бузата му, се наведох и ги облизах, след което нежно го целунах по устните.

— Благодаря ти, че дойде с нас — казах.

— Дойдох най-вече заради ментовия сладолед — отвърна той с игрива усмивка, която се задържа на устните му, докато не се приближихме до домовете ни. Когато очите му се насочиха към стълбите на верандата ми, игривостта изчезна и той свали Ема от раменете си.

— Какво правиш тук? — попитах Танер, който седеше на верандата ми и стискаше някакви книжа в ръцете си.

— Трябва да поговорим — каза той, изправяйки се. Очите му се насочиха към Тристан, преди да се върнат обратно на мен. — Сега.

— Не искам да разговарям с теб — отвърнах остро. — Освен това тръгваме след няколко минути, за да посетим майка ми.

— И той ли ще дойде с вас? — попита напрегнато той.

— Не започвай, Танер.

— Трябва да поговорим.

— Танер, виж, разбирам. Не ти харесва това, че съм с Тристан, но е така. И сме щастливи. Просто не искам да те виждам и не можеш да…

— Лиз! — извика той, прекъсвайки ме. — Схванах, все тая. Но трябва да говоря с теб. — Челюстта му беше стисната здраво, а очите му изцъклени. — Моля те.

Погледнах към Тристан, който ме наблюдаваше, очаквайки решението ми. Танер изглеждаше така, сякаш наистина имаше да ми казва нещо важно, нещо, което го глождеше.

— Добре. Хубаво. Да говорим. — Той въздъхна с облекчение. Обърнах се към Тристан. — Ще се видим след малко, става ли?

Той кимна и ме целуна по челото, преди да се сбогува с мен. Танер последва двете ни с Ема вътре. Настанихме се на плота в кухнята, а Ема отиде в стаята си, за да поиграе. Стиснах ръба на кухненския плот.

— За какво искаш да говорим, Танер?

— Тристан.

— Не искам да говоря за него.

— Трябва.

Откъснах поглед от неговия и отидох до съдомиялната, като започнах да вадя съдовете от нея, само за да не стоя близо до него.

— Не, Танер. Наистина ми писна от всичко това. Не се ли умори вече?

— Знаеш ли какво се е случило с жена му и детето му? Знаеш ли как са умрели?

— Той не говори за тях, но само защото не го прави, не означава, че е ужасен човек. Точно обратното. Прави го човек.

— Лиз, бил е Стивън.

— Какво е бил Стивън? — попитах, захвърляйки чиниите в шкафа.

— Инцидентът с жената и детето му. Бил е Стивън. Неговата кола ги е изблъскала от пътя. — Гърлото ми се стегна и погледнах към него. Очите му се сключиха с моите и аз поклатих глава. Той кимна. — Започнах да ровя за информация, и за да бъда честен с теб, просто търсех глупости, които биха го накарали да изглежда като чудовище. Фей дойде в магазина ми и ме помоли да спра лова на вещици, защото беше убедена, че това би развалило и малкото приятелството, което ми е останало с теб, но трябваше да разбера каква е работата с този мъж. Не открих нищо. Оказа се, че е просто мъж, който е изгубил целия си свят.

— Танер.

— Но открих тези статии за инцидента. — Той ми подаде вестниците, а аз поставих ръце на гърдите си. Пулсът ми беше хаотичен, а сърцето ми пропускаше удари и се ускоряваше, когато то решеше. — Когато Стивън е изгубил контрол над колата си, се е блъснал в бял „Нисан Алтима“, в който е имало трима пътници.

— Спри… — прошепнах и закрих уста с дясната ми ръка, а тялото ми се разтресе от ужас.

— Шестдесетгодишната Мери Коул, която се е разминала само със счупена ръка.

— Танер, моля те. Недей.

— Тридесетгодишната Джейми Коул…

Сълзите ми закапаха, а вътрешностите ми се усукаха на възел, когато той продължи да говори.

— И осемгодишният Чарли Коул. Той и майка му не са оцелели.

Започна да ми се повдига и се обърнах с гръб към него, ридаейки неконтролируемо в ръцете си, неспособна да повярвам на онова, което ми казваше. Наистина ли Стивън бе причината Тристан да изгуби целия си свят? Моят Стивън ли беше причината за разбитото сърце на Тристан?

— Трябва да си вървиш — успях да кажа. Танер постави успокояващо ръка на рамото ми, но аз се отдръпнах. — Точно сега не мога да се справя с това, Танер. Върви си.

Той въздъхна тежко.

— Не исках да бъдеш наранена, Лиз. Кълна се. Но можеш ли да си представиш, ако по-късно и двамата бяхте разбрали за това? Можеш ли да си представиш, ако той не разбере, докато не стане твърде късно и двамата сте свързани твърде дълбоко?

Обърнах се с лице към него.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че двамата не можете да останете заедно след това. Няма начин. — Той потърка тила си, колебаейки се. — Ще му кажеш, нали? — Отворих уста, но от там не излязоха никакви думи. — Лиз. Трябва да му кажеш. Той има право да знае.

Разтърках очи с ръце.

— Искам да си тръгнеш, Танер. Моля те. Просто си върви.

— Ако го обичаш, ако на някаква част от теб наистина й пука за този мъж, тогава ще го пуснеш. Ще му позволиш да продължи напред.

Последното нещо, което ми беше казал, бе, че не е искал да ме нарани.

Беше ми доста трудно да му повярвам.