Британи Чери
Въздухът, който той диша (18)

Седемнадесета глава

Елизабет

— Е, значи се виждаш с Тристан Коул, а? — попита Мерибет на срещата на литературния клуб.

Повдигнах вежда и стиснах „Малки жени“ силно.

— Какво?

— О, скъпа, няма от какво да се срамуваш. Всички в квартала са ви виждали да се мотаете заедно. И не се тревожи, можеш да ни кажеш всичко. Няма да кажем на никого — обеща Сюзън.

„Как ли пък не.“

— Той просто коси тревата ми. Едва се познаваме.

— Заради това ли те видях да прескачаш прозореца на спалнята му в един часа през нощта миналата вечер? Защото е косил тревата? — попита някаква жена, с която никога не бях говорила.

— Извинявай, коя си ти?

— О, аз съм Дана. Нова съм в квартала.

Едва се сдържах да не извъртя очи. Щеше да пасне идеално.

— И така, вярно ли е? Защо се катериш по прозореца му? Казах на Дана, че не вярвам, защото ти наскоро загуби съпруга си и би било обидно за паметта му, ако вече се виждаш с друг мъж — обясни Мерибет. — Би било като шамар в лицето на брака ви. Сякаш обетите ви не са били изписани в сърцата ви, а върху пясък.

Стомахът ми се сви на топка.

— Може би трябва да поговорим за романа — предложих аз.

Но те продължиха да ми задават въпроси. Въпроси, на които нямах отговори. Въпроси, на които не исках да отговарям. Времето се влачеше и изглеждаше така, сякаш вечерта няма край. Когато срещата приключи, не можех да бъда по-щастлива.

— Добре, довиждане дами! — каза Сюзън, махайки към мен и Ема, докато напускахме къщата й. — Запомни, до две седмици трябва да прочетеш „Петдесет нюанса сиво“! И донеси бележки!

Помахах за довиждане на всички. До края на вечерта не бяхме обсъдили нищо от „Малки жени“ и се чувствах изключително опетнена от тези жени.

* * *

23 август.

За много хора беше просто дата, но за мен беше повече.

Рожденият ден на Стивън.

Един от големите моменти.

Предполагаше се, че трябва да съм по-добре през големите моменти. Малките бяха тези, които се предполагаше, че трябва да са по-болезнени.

Облегнах се на дървото в задния ми двор и погледнах към светлото небе, а слънчевите лъчи блестяха над главата ми. Ема играеше със Зевс в малкия пластмасов плувен басейн, който й бях купила, а Тристан днес работеше извън бараката си, строейки маса за трапезария.

От нищото едно бяло перо прелетя покрай мен. Миниатюрно перце, което ми причини остра болка. През мен премина чувство на загуба, докато многократно блъсках челото си с ръка. Сърцето ми заблъска в гърдите ми, когато спомените за Стивън ме връхлетяха, задушавайки ме и давейки ме. Не можех да дишам, докато продължавах да удрям ръка в челото ми и се плъзнах по ствола на дървото, а тялото ми трепереше неконтролируемо.

— Съжалявам — проплаках, на себе си. На Стивън. — Съжалявам, че не можах… — завих и затворих очи.

Подскочих уплашено, когато две ръце се отпуснаха на раменете ми.

— Шшш, аз съм, Елизабет — прошепна Тристан, отпускайки се на земята и увивайки ръце около мен. — Държа те.

Придърпах тениската му, притискайки тялото си срещу неговото, мокрейки го със сълзите си.

— Не можах да го спася, не успях да го спася — проплаках в тениската му. — Той беше моят свят, а аз не можах да го спася. Той се бори за мен и… — Не можех да говоря повече. Не можех да позволя на обърканите ми мисли да напуснат задушаващото ми се сърце.

— Шшшт, Елизабет. Държа те. Държа те.

Гласът му ме успокояваше, докато се разпадах за пръв път от много време насам. Държах се за него, мълчаливо молейки го никога да не ме пуска.

Точно тогава той ме стисна по-здраво.

След което усетих две мънички ръчички да се увиват около мен и Ема ме придърпа към себе си.

— Съжалявам, миличка — прошепнах, треперейки срещу Тристан и срещу дъщеря ми. — Мама съжалява.

— Всичко е наред, мамо — обеща тя. — Всичко е наред.

Но тя грешеше.

Нищо не беше наред.

И не бях сигурна, че някога ще бъде.

* * *

Същата нощ заваля. За известно време седях в робата си, наблюдавайки потопа от дъждовни капки, който се разбираше в земята. Плаках с дъжда, неспособна да се овладея. Ема спеше в другата стая, а Тристан беше позволил Зевс да остане с нея за през нощта.

„Накрай го да спре“, помолих сърцето ми. „Накарай болката да си отиде“, настоях.

Изпълзях през прозореца ми и се изкачих по този на Тристан. След секунди бях мокра, но не ми пукаше. Почуках леко на прозореца му и той се приближи гол до кръста, взирайки се в мен. Ръцете му повдигнаха ръба на прозореца и мускулите на ръцете му се издуха.

— Не тази вечер — каза той с тих глас. — Отивай си у дома, Елизабет.

Очите ми все още пареха от плача. Сърцето ми все още ме болеше от всички копнежи.

— Тази нощ — заспорих.

— Не.

Увих пръсти около колана на робата ми, развързах го и пуснах дрехата да се свлече на земята, оставайки под дъжда единствено по сутиен и бикини.

— Да.

— Исусе Христе! — промърмори той, отваряйки прозореца. — Влизай.

Направих каквото ми беше казал. В краката ми се оформи локва и потреперих от студ. От болката.

— Попитай ме как го искам тази вечер.

— Не. — Гласът му беше непреклонен и очите му отказваха да срещнат погледа ми.

— Искам го така, сякаш ме обичаш.

— Елизабет…

— Може и силно, ако искаш.

— Престани.

— Погледни ме, Тристан.

— Не.

— Защо не? — попитах, приближавайки се към него, когато той ми обърна гръб. — Не ме ли желаеш?

— Знаеш отговора на този въпрос.

Поклатих глава.

— Не мислиш ли, че съм красива? Не съм ли хубава като нея? Не съм ли толкова добра…

Той се извъртя рязко и постави ръце на раменете ми.

— Не го прави, Елизабет.

— Чукай ме, моля те… — проплаках, прокарвайки пръсти по гърдите му. — Моля те, люби ме.

— Не мога.

Ударих го по гърдите.

— Защо не?! — проплаках отново, а погледът ми се замъгли. — Защо не?! Оставих те да ме докосваш, когато желаеше нея. Оставих те да ме изчукаш, когато имаше нужда. Позволих ти… — Думите ми заглъхнаха и се превърнаха в плач. — Позволих ти… Защо не…

Той сграбчи юмруците ми, спирайки ме от това да излея целия си гняв върху гърдите му.

— Защото си пречупена. Тази нощ си прекалено разбита.

— Просто ме люби.

— Не.

— Защо не?

— Защото не мога.

— Това не е отговор.

— Да, такъв е — каза той.

— Не, не е. Престани да бъдеш такъв страхливец. Просто ми кажи защо не. Защо, по дяволите, не?!

— Защото аз не съм него! — изкрещя той и тялото ми се разтрепери в хватката му. — Не съм Стивън, Елизабет. Не съм това, което искаш.

— Но можеш да бъдеш. Можеш да бъдеш него.

— Не — каза той строго, — не мога.

Изблъсках го.

— Мразя те! — изкрещях, а гърлото ми гореше, докато сълзите падаха върху устните ми. — Мразя те! — Но не говорех на Тристан. — Мразя те заради това, че ме изостави! Мразя те! Не мога да дишам. Не мога да дишам.

Изгубих се в ръцете на Тристан.

Разпаднах се по начин, какъвто никога не бях преживявала през живота ми.

Треперех, крещях и част от мен умря.

Но Тристан ме държеше, уверявайки се, че не цялата ми душа беше изчезнала тази нощ.