Британи Чери
Въздухът, който той диша (33)

Тридесет и втора глава

Елизабет

Не знаех как да кажа на Тристан онова, което ми беше казал Танер. Стигнахме до дома на майка ми и той беше сигурен, че Танер ми е казал нещо, което ме тревожи, но не ме притисна да говоря за това. Опитах се да дам най-доброто от себе си и да се усмихвам по време на сватбения прием на майка ми и Майк. Опитах се да изглеждам щастлива, но отвътре сърцето ми бе толкова объркано.

Ема завлече Тристан на дансинга. Не успях да се сдържа и се усмихнах, когато чух бавната мелодия, която последва, и видях как Ема стъпи върху краката му. Майка ми дойде до мен в красивата си рокля в цвят слонова кост и седна до мен.

— Не си ми казала и една дума цяла вечер — каза тя. Усмивката й беше тъжна.

— Дойдох, нали? Това не е ли достатъчно? — Голяма част от мен се почувства предадена от внезапното й желание да се омъжи. Винаги избързваше във връзките си с мъжете, но никога достатъчно луда да извърви пътя до олтара с мъж, когото едва познаваше. Обърнах се към нея. — Какво правиш, майко? Просто бъди честна с мен… отново ли имаш проблем с парите? Можеше да ме помолиш за помощ.

Лицето й се изчерви от срам или може би гняв.

— Престани, Лиз. Не мога да повярвам, че би ми казала подобно нещо и то точно днес.

— Просто… всичко се случва толкова внезапно.

— Знам.

— И знам, че той има доста пари. Само погледни тази сватба.

— Парите нямат нищо общо — не се съгласи тя. Повдигнах вежда. — Истина е.

— Тогава какво е? Кажи ми една причина, поради която се впускаш в тази луда ситуация, ако не е заради парите. Какво получаваш от всичко това?

— Любов — прошепна тя и устните й се разтегнаха в усмивка. — Получавам любов.

Поради някаква странна причина тези думи ме жегнаха. Сърцето ме заболя, когато тя призна, че обича друг мъж, който не беше татко.

— Как можа? — казах и очите ми се насълзиха. — Как можа просто така да изхвърлиш писмата?

— Какво?

— Писмата на татко. Открих ги в кошчето за боклук, преди да си тръгнем с Ема. Как можа?

Тя въздъхна тежко и преплете пръстите на ръцете си.

— Лиз, не ги изхвърлих просто така. Прочитах всяко една от тези писма всяка вечер в продължение на шестнадесет години. Всяка нощ. Стотици писма. И тогава един ден се събудих и осъзнах, че защитното одеяло, което носех, не беше нищо повече от патерица, която ме осакатяваше и не ми позволяваше да живея живота си. Баща ти беше прекрасен човек. Той ме научи как да обичам с цялото си сърце, както и как да се отдавам на страстта. И тогава забравих. В деня, в който той си отиде, забравих всичко, на което ме бе научил. Изгубих се. Трябваше да захвърля патерицата, която бяха тези писма, за да мога да се излекувам. Ти си толкова по-силна от мен.

— Все още се чувствам слаба. Почти всеки ден.

Тя улови лицето ми в ръцете си и допря чело до моето.

— Точно това е. Аз бях вцепенена. Не чувствах нищо. Но ти чувстваш. Човек трябва да узнае какво е усещането да бъде слаб, за да може наистина да намери собствената си сила.

— Майк… наистина ли те прави щастлива? — попитах.

Лицето й засия.

Наистина го обичаше.

Не знаех, че ни беше наистина позволено да обичаме отново.

— Тристан — каза тя. — Той прави ли те щастлива?

Кимнах бавно.

— И това те плаши?

Кимнах още веднъж.

Тя се ухили.

— Ах, тогава това означава, че го правиш правилно.

— Кое?

— Влюбването.

— Прекалено рано е… — казах с треперещ глас.

— Според кого?

— Не знам. Обществото? Колко време се предполага, че трябва да мине, преди да се влюбиш отново?

— Хората казват много неща и ти дават всякакви нежелани съвети и трикове как да тъжиш. Казват ти да не излизаш на срещи с години, да мине повече време, но това е проблемът — за любовта времето не съществува. Единственото нещо, което тя отчита, е пулсът на сърцето ти. Ако го обичаш, не го пускай. Просто си позволи да чувстваш отново.

— Има нещо, което трябва да му кажа. Нещо ужасно и мисля, че ще го изгубя.

Тя се намръщи.

— Каквото и да е, ако му пука за теб по начина, по който на теб ти пука за него, ще разбере.

— Мамо. — Сълзите ми закапаха и се вгледах в тези очи, които бяха като моите. — Мислех, че съм те изгубила завинаги.

— Съжалявам, че те изоставих, бебче.

Придърпах я в прегръдката си.

— Няма значение. Вече си тук.

* * *

Тристан ни върна обратно вкъщи след сватбата, тъй като аз бях прекалила с виното. Ема заспа в колата веднага щом тръгнахме. Мълчахме през цялото време, но ръката ми, която беше самотна от толкова дълго време, изрече толкова много, когато се преплете с неговата.

Не отмествах поглед от преплетените ни ръце. Повдигнах ги във въздуха и нежно целунах неговата. Как бих могла да му кажа за Стивън и инцидента?

Как да започна да се сбогувам?

Той ме погледна и се усмихна.

— Пияна ли си?

— Малко.

— Щастлива ли си? — попита той.

— Много.

— Благодаря ти, че ме покани. Мисля, че краката ми са подути от това, че Ема беше стъпила на тях през цялото време, но ми хареса.

— Луда е по теб — казах, взирайки се в устните му.

Очите му изучаваха мрачния път, когато отвърна:

— Обожавам я.

Горкото ми сърце. Спря. Или забърза ритъма си. А може би и двете наведнъж.

Целунах ръката му още веднъж и пръстите ми проследиха всяка една от линиите, които пресичаха дланта му.

Когато отбихме пред къщата ми, Тристан вдигна Ема от мястото й и я отнесе в стаята й. Докато я слагаше да си легне, аз стоях на вратата и наблюдавах. Свали й обувките и ги постави до леглото.

— Мисля, че трябва да си вървя — каза той, приближавайки се към мен.

— Да, вероятно трябва.

Той се усмихна.

— Още веднъж ти благодаря за тази вечер. Беше чудесна. — Целуна ме по челото и премина покрай мен, за да си тръгне. — Лека нощ, Лизи.

— Недей.

— Недей какво?

— Не си тръгвай. Остани тази нощ.

— Какво?

— Остани с мен.

Той смръщи вежди.

— Пияна си.

— Малко.

— Но искаш да остана?

— Много.

Ръцете му се увиха около кръста ми и той ме придърпа по-близо до тялото си.

— Ако остана, ще искам да те прегръщам до сутринта, а знам, че това те плаши.

— Много неща ме плашат. И много други ме ужасяват, но да бъда прегръщана от теб вече не е едно от тях.

Разтворих устни и той проследи долната с показалеца си. Леко повдигна брадичката ми, така че да може да ме целуне бавно и нежно.

— Обожавам те — прошепна.

Пръстите му се спуснаха по гърдите ми, спирайки точно над сърцето ми. Копирах движенията му и поставих ръце на гърдите му, чувствайки ударите на сърцето му.

— Това ми харесва — промърмори срещу устните ми.

— И на мен — отвърнах.

Очите му се разшириха и той вдъхна от дъха ми. Направих същото с неговия, ставайки пристрастена към цялото му същество. Миришеше на вятъра, който събаряше най-красивите борови дървета в гората; свеж и успокояващ и мирен. Като дом. Беше изминало толкова дълго време, откакто не се бях чувствала като у дома си.

Поемахме вдишванията си, мълчаливо молейки за още малко. Отправихме се към спалнята ми, където дрехите ни изчезнаха и устните ни се сляха.

— Всички в града смятат, че това е грешно. Всеки си мисли, че сме тиктакаща бомба, настроена да избухне всеки момент — обясних. — И съм повече от сигурна, че все някак ще успея да прецакам всичко. Тогава всички ще кажат „нали ти казах“.

— Нека за миг се престорим, че са прави. Нека се престорим, че накрая няма да получим своя щастлив край. — Той въздъхна срещу кожата ми и устните му се спуснаха по голия ми корем. — Но докато дробовете ми продължават да поемат въздух и да го изтласкват — езикът му затанцува по ръба на бикините ми, — докато продължавам да дишам, ще се боря за теб. За нас.