Британи Чери
Въздухът, който той диша (10)

Девета глава

Елизабет

На следващата сутрин знаех, че трябва да се отбия до магазина на Танер за изненадата, за която ми беше споменал по-рано тази седмица. Ема, Буба и аз отскочихме до града, Ема пееше своята версия на „Замръзналото кралство“, докато аз се опитвах да изтръгна миглите си една по една, а Буба за мое удоволствие беше все същата мълчалива плюшена играчка.

— Чичо Ти! — извика Ема, втурвайки се към Танер, чиято глава надничаше под капака на една кола. Той се обърна, а лицето и тениската му бяха покрити с машинно масло.

Той я вдигна на ръце и я завъртя, след което я прегърна здраво.

— Здравей, дребосъче. Какво е това зад ухото ти? — попита я той.

— Нямам нищо зад ухото!

— О, мисля, че грешиш. — Той извади вярната си монета иззад ухото на Ема, карайки я да се превие от смях, което накара и мен да се усмихна. — Как си?

Ема се усмихна и се впусна да разказва за това как й бях позволила да си избере сама дрехите, като крайният й избор беше лилава пачка за балет, чорапи с цветовете на дъгата и тениска със зомби пингвини.

Усмихнах се. Танер се взираше в нея, сякаш наистина беше заинтригуван от историята й. След няколко минути той й даде няколко долара и я изпрати заедно с един от работниците си, Грей, да атакува машината за бонбони. Дори и оттук можех да чуя Ема, която преразказваше историята за облеклото си на бедния Грей.

— Много по-сладка е, отколкото си спомням. — Танер се усмихна. — Има твоята усмивка.

Ухилих се и му благодарих, въпреки че усмивката й ми напомняше повече тази на Стивън.

— И така, имам нещо за теб. Ела тук. — Той ме поведе към задното помещение, където имаше кола, която бе покрита с брезент. Краката ми се подкосиха, когато той го издърпа.

— Как? — попитах, обикаляйки около джипа и прокарвайки пръсти по гладкия метал. Колата на Стивън изглеждаше по-нова от всякога. — Беше разбита.

— Ах, драскотините и натъртванията винаги могат да бъдат поправени.

— Трябва да ти е струвало цяло състояние.

Той сви рамене.

— Стивън беше най-добрият ми приятел. Ти си една от най-добрите ми приятели. Просто исках да имаш нещо познато, когато се върнеш у дома.

— Винаги ли си знаел, че ще се върна?

— Всички се надявахме. — Той захапа долната си устна, докато се взираше в джипа. — Все още продължавам да се обвинявам. Седмица преди да се случи инцидента го умолявах да се отбие, за да прегледам колата, а той ми отвърна, че може да изкара още няколко месеца така. Не мога да спра да мисля, че може би щях да забележа, че нещо не е наред, ако само се беше отбил да ме види. Ако ме беше оставил да погледна под капака, тогава може би той все още щеше… — Той стисна върха на носа си и замълча.

— Вината не е твоя, Танер.

Той подсмръкна и ми се усмихна напрегнато.

— Да, ами… тази мисъл не ми дава мира. Хайде, скачай вътре.

Пристъпих към седалката на шофьора и седнах. Затворих очи и си поех няколко дълбоки глътки въздух, след което положих ръка върху пасажерската седалка, очаквайки топлината на чуждата ръка. „Не плачи. Не плачи. Добре съм, добре съм.“ Тогава почувствах нечий допир, и когато отворих очи, видях малката ръчичка на Ема върху моята. Лицето й беше цялото омазано в шоколад и тя ми се усмихна широко, карайки ме да направя същото.

— Добре ли си, мамо? — попита тя.

Едно вдишване.

— Да, миличка. Всичко е наред.

Танер се приближи към мен и ми подаде ключовете.

— Добре дошли у дома, дами. Помни, че ако се нуждаеш от помощ за моравата или нещо друго, просто ми се обади.

— Кърлеж вече го направи — възкликна Ема.

Танер повдигна вежда.

— Какво?

— Всъщност накрая наех човек да я окоси. Е, един вид. Все още не съм му платила.

— Какво? Лиз, щях да я окося безплатно. Кого нае?

Знаех, че отговорът няма да му хареса.

— Казва се Тристан…

— Тристан Коул? — Танер прокара ръце през лицето си, което започваше да се зачервява. — Лиз, той е задник.

— Не е.

Да, добре де, такъв е.

— Повярвай ми, такъв е. Както и откачен. Знаеш ли, че работи за господин Хенсън? Той е жив пример за пълна лудост.

Не знаех защо, но думите на Танер ме накараха да се почувствам така, сякаш се отнасяха за мен.

— Това беше наистина грубо, Танер.

— Той е луд. А Тристан е опасен. Просто… нека ти помогна с работата по къщата. Господи. Мразя това, че ти е съсед.

— Всъщност свърши страхотна работа. Наистина не е голяма работа.

— Разбира се, че е. Ти просто си прекалено доверчива. Трябва да използваш повече главата си, отколкото сърцето си. Трябва да мислиш.

Ауч!

— Това хич не ми харесва, Лиз. И се съмнявам, че би се харесало и на Стивън.

— Да, ами… Той вече не е тук — просъсках, чувствайки се малко засрамена и много наранена. — Не съм глупачка, Танер. Мога да се справя с това. Просто… — спрях, принуждавайки се да се усмихна. — Благодаря ти за джипа. Нямаш идея колкото много означава за мен.

Вероятно беше видял отвъд фалшивата ми усмивка, защото сложи ръка на рамото ми.

— Съжалявам. Такъв съм задник. Просто се тревожа. Ако нещо ти се случи…

— Добре съм. В безопасност сме, заклевам се.

— Добре. Е, сега изчезвай, преди да кажа още нещо, за което ще съжалявам. — Той се подсмихна. — Ема, грижи се за майка си, става ли?

— Защо? Аз съм детето, не тя — отвърна дръзко Ема. Не можах да се въздържа и се засмях, защото тя беше сто процента права.