Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

9

Към края на осми клас Топорик започна да се измъчва от болка едва ли не всеки ден. И тогава — беше през пролетта, през май, вечерите бяха светли — като застана на пътя на леля Даша, той тръгна заедно с нея.

Капчици пот покриха челото на леля Даша, тежестта, както винаги я дърпаше към земята и Коля хвана една от чантите й, за да й помогне. Тя не му я даде веднага, отначало не разбра, че иска да й помогне, а когато разбра, въздъхна облекчено, забави бързите си крачки, но все пак бе недоволна, че този, макар и отличаван кой знае защо от нея, но все пак видимо нежелан интернатец, се залепи за нея.

Стигнаха до ъгъла и чак тогава Топорик успя да се справи със себе си. Той се вълнуваше като никога, дълго се подготвяше за този въпрос и дори репетираше думите, но се получи ъгловато и неточно. Той попита:

— Лельо Даша, знаете ли аз откъде съм? Кой съм аз?

Тя дори спря:

— Я виж какво намислил?

— А какво? — не разбра той.

Готвачката направи няколко бавни крачки, спря и го огледа.

— Нали вие нещичко знаете — каза той като също я разглеждаше втренчено, — нали ми давахте допълнително.

— Уф, боже господи! — неуверено се засмя леля Даша. — Че аз да не би да давам само на теб? Давам на всеки, който не се е наял. А на тебе — тя се запъна и изтърси — като на ветеран…

— Ветеран?

— Ами да! В интерната и ти като мен си ветеран. Почти цял живот. И нищичко не знам за теб. Доведоха те от дом за сираци, на три годинки беше. Оттам много довеждат.

Тя продължи нататък, като очевидно се съвзе и разбра причината за това странно изпращане.

— А питал ли си Георгий Иванович? Всички документи са при него.

Питал ли е?

Топорик се усмихна, премествайки тежката чанта на готвачката. Да, самият директор му каза. В началото на осми клас го извика при себе си — време беше да му извадят паспорт, сега ги дават на четиринадесет години, а за паспорта трябва кръщелно свидетелство и подобни неща — и му подаде тъничка папчица. Ето на, погледни своите работи. Когато Коля разтвори корицата, отляво видя хартиен джоб и в него голяма цветна снимка, от която се блещеше непознат дебеланчо с изпъкнали очи — беше на три години, така да се каже „абитуриентска“ фотография от дома за сираци.

В джобчето на обратната страна, сгънато на две, лежеше свидетелството му за раждане и характеристика, отново от дома. Разбира се, че прочете характеристиката, някакви неразбрани диагнози, а после два реда, от които запомни думите „спокоен“ и „затворен“. В свидетелството за раждане видя само името на майка си: Топорова Мария Ивановна. В графата, която се предвиждаше за името на бащата имаше мастилена черта, дебела виолетова черта.

Топорик и не очакваше нещо друго, но не знаеше какво трябва да попита и само въпросително погледна директора. Той гледаше към прозореца, нечуто почукваше с молив по дланта си и така, без да гледа Коля, но ясно и точно знаейки какво трябва да отговори на неизречения въпрос, отговори:

— Не разполагаме с нищо повече.

Странна работа, тази нощ Топорик изобщо не се измъчва, спа като пребит, като че ли се успокои, а после всичко започна отново. Слава богу, в паспорта с двуглавия златен орел не трябваше да се пише нищо за родителите и като го получи, заедно с другите четиринадесетгодишни от интерната, го прелисти, порадва му се и го даде на директора, очевидно все в същата папчица, както им обясниха, до излизането им от интерната.

И едва тогава го осени: щом в графата, където трябваше да е записан баща му, има виолетова черта, то откъде тогава е презимето му? То е по бащино име. А баща няма. Самият Коля в кръщелното си има презиме: Иванович. Майка Ивановна, той Иванович, а пък баща изобщо няма. Може и майка да са му измислили?

Та тогава като се колеба известно време, Топорик реши да изпрати леля Даша до дома й.

Къщичката, където живееше готвачката, беше съвсем нисичка, враснала в земята. Градината под прозорците бе обраснала с шипкови храсти, те тогава се канеха да цъфтят, още не бяха покрити с цветове, но пък сияеха със свежата си зеленина, като току-що боядисани. Зад вратата измуча крава, портичката се отвори и оттам излезе непозната на Топор млада жена, мълчаливо пое чантите от готвачката и от него, и си отиде, а леля Даша, изтривайки потта от челото си, най-после обясни:

— Ето, нося остатъците от вашия стол. Вие оставяте толкова много храна, а пък ние гледаме крава…

На Топорик му беше все едно какво отглежда тя и какво носи, мислите му витаеха далече оттук. Той се срамуваше от този разговор, от това изпращане на готвачката — защо ли му трябваше да изяснява с нея някаква си истина за своя произход, когато по-точни сведения, макар и безнадеждни, вече му даде отговорното и официално лице — самият директор, а не готвачката.

Той кимна, усмихна се криво, обърна се и тръгна назад.

Леля Даша каза след него:

— Ти иди в онзи дом „Майка и дете“!

Отначало той някак пропусна тези думи, а през нощта, спомняйки си ги, когато отново започна да го дълбае и къса, помисли, че това е вече прекалено, че вече е дивашки срамно — да ходи в детския дом и да разпитва кой е всъщност. Той и днес изглеждаше като глупак пред готвачката, но леля Даша наистина знае целия му тукашен живот, а там? Кого да попита? Как да попита?

Още в края на осми клас у Топорик се оформи ясно усещане — трябва нещо да направи. Невъзможно е повече да живее така. Не го оставяше чувството, че спи с отворени очи и трябва, отдавна трябваше да се събуди.

Можеше да се събуди едва като напусне интерната. Рано или късно все пак това трябваше да го направи. Когато учеше в началните класове, учителите им казваха, че държавата се грижи за тях и макар че животът им е пълен с мъка, всеки от тях може да стане инженер, летец или дори артист, само да се старае и да учи. И децата твърдо знаеха, че зрелостната диплома, която им издават от интерната, с нищо не се отличава от дипломата на обикновеното училище, а на стената във фоайето висеше цяло табло със снимки на момчета и особено на момичета, които са били приети в институти и техникуми и вече са ги завършили. Наистина Топорик се учудваше, че тези щастливци твърде рядко си спомнят за интерната, като че ли искат да го забравят — но тяхна си работа, те отговарят за себе си… И изведнъж учителите престанаха да говорят за институти, а и какво да говорят, щом същата търговка от павилиона, откъдето изчезнаха две бутилки, два „Сникърса“ и пакет памперси, печели десет пъти повече от инженера, летеца, а може и от артиста, макар че за артистите говореха какво ли не, а те сменяйки се един друг, непрекъснато гледаха в интерната от екрана на телевизора. Гледаха и, разбира се, нищо не виждаха…

Коля Топоров отдавна беше забелязал, че както всяка пролет, пак нещо го въртеше, терзаеше и зовеше нанякъде.

В крайна сметка какъв е смисълът да живееш тук още три години, да завършиш единадесети клас, да търпиш докато ти чукнат осемнайсетте — и тогава в армията? Ако, разбира се, те вземат. Сега дипломата нямаше никакво значение, сега всичко се решаваше от късмета или от печелившата специалност и постепенно Коля разбра, че той трябва да отиде в политехническо училище — ПТУ, където приемаха от интерната без каквито и да е изпити, и да учи за автомонтьор: най-приятната, винаги дефицитна и добре платена работа.

По афишите окачени по улиците той разбра, че има такова училище на другия край на града. Откъсвайки се от скъпите си приятелчета, той пресече малкото градче, а като намери зданието на ПТУ не изпита нищо друго освен облекчение. Училището се оказа същата като интерната сива триетажна постройка от циментови тухли, а наоколо се мотаеха същите като в интерната момчета, само малко по-големи.

На таблото до самото училище той прочете също, че се предоставя общежитие за учениците от други градове и най-после се успокои, защото, както това знаеха всички в интерната, тях ги приравняваха с другоселци и по закон нямаха право да ги оставят без легло в общежитието — това е! Законът ги защитаваше.

Като взе решение, Топор на никого не каза, но като че ли не го сдържаше. Не му се седеше в клас, бързаше да си научи уроците, не разтягаше локуми както другите и затова се оправи, взе да получава прилични оценки.

Нито Макарка, нито Гошман, нито Гнедой бързаха за някъде, директорът и учителите бяха внушили на почти всички, че трябва да учат до пълното завършване на училището, защото все по-трудно става да се живее навън, а тук може и да не е кой знае какво — но и покрив имат над главата и издръжка и това караше мнозина да се утешават и отпускат.

Слушайки изказвания на тази тема, Топорик се подхилкваше, но на глас не спореше, защото общо взето бе съгласен. Във всеки случай Гошман трябваше да получи диплома и да влезе в институт, Макарка и по-нататък да се освобождава от своя порок — на свобода ще забравят — а пък Гнедой на свобода веднага ще пропадне с неговия тъп светоглед, че всичко е лайно, освен пикнята.

Топорик изваждаше единствено себе си от този кръг, като стигна до категоричния извод, че няма право да хвърля три години нахалост, когато животът, отреден на хората, е толкова кратък. Няма време да се крие като костенурка под черупката на интерната, макар съществуването зад оградата да му е неясно, но колкото по-бързо се гмурнеш в него, толкова по-скоро ще станеш възрастен.

Ето какво горещо искаше и от какво се терзаеше: по-бързо да се раздели с детството, да излезе от интерната, да забрави за своето безродие.

По-бързо да се научи на нещо, да прави нещо, да постигне нещо. По-скоро да се осъществи. Разбира се, такива думи и понятия той не използваше, дори и наум. Просто го теглеше нанякъде. И трябваше да разбере къде точно.

Той разбра. И каза това на директора.