Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

3

Ето така, почти като в народната поговорка — щастливите не поглеждат часовника — само че с обратен, огледално обърнат смисъл, без да вижда щастието — с часовник или без часовник, без да разбира какво е това щастие, спокойно и без особени сътресения заедно с всички, като тревичка на поляната, израсна в интерната Коля Топоров.

Той самият не знаеше и никога не се поинтересува как бе попаднал тук. Откакто се помнеше, беше все сред тези печални интернатски постройки от сиви тухли, дъсчена и посивяла от времето ограда, асфалтов вход към столовата и главния вход, бараката зад училищната сграда, където Никодим държеше инструментите си и самият портиер, рижомустакат мъж на неопределена възраст, който сякаш не старееше — откакто съзнанието на Коля го бе сместило сред постоянните вещи в интерната, той бе все така правоъгълен, силен и рижав.

Той и на директора Георгий Иванович, най-важния в интерната, и на даскалиците, и на възпитателките, които от време на време се сменяха, гледаше като на вещи, а не като на хора. Живи, но вещи. Защото те винаги бяха тук, говореха това, което бяха длъжни да говорят и не правеха нищо повече, което би ги направило по-особени, би ги отличило по някакъв начин от множеството останали живи вещи.

Впрочем това, разбира се, не беше така. Георгий Иванович все пак не беше вещ, макар че за Коля още не бе станал и човек, защото между тях лично нищо особено не бе се случвало. Е, десетина-двадесет пъти той му бе правил забележки, обикновено не индивидуално, а в състава на останалата публика, повече му се налагаше да ругае цели групи, а не личности. А когато Топорик порасна, го извика в кабинета си, за да му покаже личното досие. Убеждаваше го да продължи да учи — за какво му е да бърза — впрочем убеждаваше го неубедително, без всякакви чувства, без излишни думи. А и леля Даша беше казала веднъж за директора, сякаш без да иска, жалейки го посвоему: „Той е като кон на хармана, върви в кръг, сякаш има капаци на очите си, не вижда нищо освен своя кръг, ще вземе да се спъне и да падне“. И да, имаше още една, която не беше вещ — същата тази леля Даша — готвачката.

Дебела, плувнала в пот, с глава увенчана като с белоснежна корона и опакована с навирено боне от колосана бяла марля, леля Даша, признатата ветеранка на интерната, преобразуван от предишен детски дом още преди назначаването на самия Георгий Иванович, идваше на работа по тъмно, командваше цяла бригада свои по-млади помощнички, също увенчани с колосани корони — те чистеха, готвеха, мъкнеха картофи, пържеха кюфтета, неспирно нещо въртяха, мачкаха, изстискваха, съскаха с тиганите и бълбукаха с казаните — точно така изглеждаше работата им. Не тиганите свистяха върху огъня от жегата, не водата кипеше от високата температура, а самите жени изглеждаше, че със съскане и бълбукане управляваха всичко — тиганите, и тенджерите бяха продължение на техните ръце като инструменти, звучащи в тяхно готварско изпълнение. Та нали и цигулката на знаменития цигулар не свири сама, а звучи благодарение старанието на музиканта. Така и тук!

Кухненските звуци се променяха, когато дечурлигата идваха на закуска или обяд. Дрънкаха черпаци, които се удряха в ръба на огромните тенджери, съскането затихваше, пространството се изпълваше с детски гласове и леля Даша — потна, зачервена, невъобразимо дебела, като тюленка, излизаше в залата и се облягаше на стената.

Тя оглеждаше дъвчещите хора и често в очите й проблясваха сълзи. Самият Колча се учудваше, че след толкова години работа тук леля Даша все още бе способна да бърше сълзи от бузите си.

Горе-долу в трети клас го осени подозрение. Хрумна му, че леля Даша просто менти местните глупаци и преди да излезе в залата и да се облегне на стената, за да се натъжи, реже лук. Както е известно, когато чистиш лук, сълзите не минават веднага, та и тя разиграва сцени.

Той започна да идва малко по-рано от другите, сядаше по-близо до шубера, откъдето раздаваха храната, за да вижда кой и с какво се занимава в кухнята, но подозренията му не се потвърдиха: преди да излезе при децата, които се хранеха, леля Даша не режеше лук.

Тогава за съвсем кратко Колча като че ли се засрами, впрочем, това вече беше чувство, а те растяха в безчувствен свят, така че по-скоро той изпита кратко неудоволствие от признанието, че е сгрешил и от опровергаването на предположенията му.

Не се обвини, макар че леля Даша го отличаваше от другите. Понякога тя сядаше на освободилото се място до него, въздишаше и, подпряла лакти, го гледаше жалостиво и най-често на разни гласове му пееше все една и съща песен — че, демек, тя храни Колча през цялото време откакто е тук, още от тригодишен и по такъв начин цялото му съществуване се събира в нейния стаж на готвачка. Освен това тя му предлагаше допълнително и когато това беше нещо вкусно, той не отказваше.

Допълнителна половин чашка кисел или половин пържолка — особено когато попорасна и апетитът му понякога беше вълчи…

В отговор от него не се искаше нищо, той винаги се хранеше мълчаливо, като от време на време поглеждаше леля Даша със своите ледени светлосиви очи, които не изразяваха нито благодарност, нито каквито и да било чувства.

Тези прояви на внимание едва ли биха преместили леля Даша от групата на живите вещи в групата на хората, ако не беше още една нейна особеност.

Вечер, след вечерята, тя си тръгваше с тежки чанти и в двете си ръце. При това тя се чувстваше по-добре през зимата, в здрача, но през лятото, виждаше се, че й беше неудобно. Още повече, ако има такива като Колча.

От време на време той причакваше леля Даша и заставаше на пътя й. Стоеше мълчешком и просто гледаше. Леля Даша отвръщаше поглед, разглеждаше напълно безинтересните стени на интерната, а през лятото гледаше в краката си, и като виждаше Колча, забързваше малките си ситнещи крачки.

Топорик се сдоби с това свое забавление пак в трети клас, но тогава при среща той поздравяваше готвачката. Тя му се усмихваше щедро, като смяташе, че той още не разбира всичко, не подозира когото и да било, още по-малко пък го съди.

Но като порасна, Колча престана да поздравява, та това беше смешно, те се виждаха през деня най-малко три пъти — на закуска, обед и вечеря, а и често леля Даша сядаше до него, като му развиваше една и съща теория, само че с различни думи, а му поднасяше и допълнително, така че беше глупаво вечер да я поздравява. Той просто стоеше и просто гледаше, бръкнал ръце в джобовете, мълчеше, мислено все се питаше едно и също: може ли искрено да съжаляваш него и другите и в същото време да крадеш?

Нито Топорик, нито който и да е от интерната не се съмняваше, че леля Даша има право да краде, а и самата дума „краде“ никак не се връзваше с дебелата и сълзлива леля Даша. Тя готвеше храната и вземаше за себе си и за семейството си — нима няма право на това? Така че тя можеше да изнася.

Но защо тогава се просълзяваше?

Леля Даша вървеше срещу него: за да не става нахален, на десетина крачки той отстъпваше встрани, но не откъсваше поглед от кръглото лице с увиснали бузи, докато огъвайки се от тежестта на торбите си, също като атлетка под тежестта на гирите, леля Даша го отминаваше него, многолетния, мълчаливия, невъзразяващия — на кого? На съдията? На свидетеля? На съгледвача, който няма никакви права? А може би на подкупения с допълнителни дажби съучастник?

Там е работата, че след много години наблюдения Колча вярваше в искреността на леля Даша, знаеше, че тя отделя не само за него, че си има свой, кой знае откъде разузнат принцип за особеното й отношение: тя отбелязваше всеки, който попадаше в последната „утайка“, който отдавна никого не чакаше и изглежда нямаше право да очаква. Това първо. Второ, леля Даша имаше слабост, която те смятаха за законна. Човек без слабости — това означава само служба, само функция. Може би леля Даша жалеше още някой друг и му носеше продукти?… Няма значение…

Съдят само онези, които нищо не са направили, онези безгрешните и по тази причина отвратителни.

Този, който е съгрешил дори съвсем малко, не бърза да става съдия.

Но Колча нищо не можеше да направи със себе си. Рядко, но все пак понякога, от време на време, той заставаше на пътя на леля Даша и тя минаваше покрай него, свеждайки глава пред немигащия му воднист поглед.

Без да се озлобява, без да преживява, без да обича и да мрази, Топорик всеки път си повтаряше, дори без да го съзнава, един и същи урок: всички са грешни, няма невинни.