Алберт Лиханов
Никой (40)

4

И изведнъж го връхлетя любовта.

Тя винаги идва изведнъж, изведнъж се случва, най-често без каквато и да е подготовка и естествено, без никакво уведомяване: моля, бъдете добри да се приготвите за изненадата и се измийте със сапун.

Момичето в синьо му се присънваше, Палечка се връщаше, без да я вика и то в най-неподходящото място, но той дори не мислеше да отиде при старата къща, където живееше тя, дори заради това, че нямаше никакво обяснение. Но ето, върви си той по улицата, вижда табелка „Библиотека“, тупва се за всеки случай по джоба — в него ли е паспорта? — и решително прекрачва под табелката, за да се запише и да вземе нещо за четене: той никога в никакви библиотеки, освен в интерната и училищната, не беше влизал и ето че се реши — а защо пък не?

Банални врати — има ги много в библиотеките — една, втора, пета и изведнъж — светкавица, озарение: тя!

Палечка стоеше зад устройство, подобно на тезгях, заобиколена отвсякъде с книги — на стелажа, зад гърба, на камари на тезгяха и встрани, и още, само че тя не беше в синьо, а в пепитено спретнато костюмче, и косата й отново лежеше върху гърдите, май всичко това заедно се наричаше тургеневско момиче.

И ето че тя говори на Колча — няма никой друг — говори му любезно „Здравейте!“ и той в отговор нещо произнася, тя пита кой номер е, а той, глупакът не разбира, че читателите имат номера, едва се опомня и най-после обяснява, че би искал да се запише. Дава си паспорта.

Тя изчезва зад тезгяха, оказва се, че сяда, попълва някакво картонче, преписва от неговия паспорт нещо си, сигурно номера, адреса, фамилията, то се знае.

После се изправя и пита:

— А какво бихте искали да вземете?

Той трепери, не знае какво да отговори и тогава момичето, като се усмихва му задава подсещащи въпроси:

— Може би криминале? Любовни? Фантастика?

Колча не знае какво е това фантастика, защото мислите му са заети със съвсем друго и най-накрая пита:

— Познахте ли ме?

— Разбира се — усмихвайки се отново, отговаря тя, — аз и тогава разбрах, че вие сте син на Мария Ивановна.

Топорик не очакваше това, сякаш го удариха със собствената му памет — а всъщност в паспорта му бе записана същата фамилия като и на тяхната квартирантка.

— Ничий син не съм! — избърбори той глупаво, навеждайки глава.

— Във всеки случай не сте от управлението на народната просвета — разсмя се девойката. — А и спътникът ви — също. Вие шофьор ли сте?

— Да, нещо подобно! — облекчено се засмя Колча. И попита главното. — А вие как се казвате?

— Женя. — Без всякакви превземки тя веднага обясни останалото. — Уча в библиотечния техникум и съм тук на практика. А вие?

Този кратък въпрос накара Колча, якият момък, да загуби почва под краката си. Да каже ли, че учи за монтьор в ПТУ, че е от интернат? И макар че не обичаше да лъже — излъга:

— Уча в авиационно-техническия колеж.

В техния град имаше такъв, лъжата мина, а Женя отново се наведе над своя тезгях и заговори, като пишеше бързо с химикалката:

— Така и ще запишем…

— Да разгледам ли? — попита Колча, показвайки стелажите с широки проходи между тях, а по-точно казано, спасявайки се зад книжните стени.

— Разбира се, разбира се — каза Женя, — вървете, избирайте.

Той се отдалечи, пое си дъх, изтри потта, избила по слепоочията му: този кратък разговор, подобен на докосване, като нищо струваше повече от тежък изпит. Сега какво?

Колча бавно вървеше между книжните лавици, от време на време взимаше книги от тях, прелистваше ги без да гледа, връщаше ги по местата им — и все си мислеше какво трябва да направи по-нататък, какво да каже, как да завърже разговор. За какво?

Целият му опит за общуване с момичетата започваше и свършваше с интерната. Съседни стаи в спалните помещения, познатите момичета и девойки му се струваха различни само по дрехите. Привлекателни, макар и външно, там не се намираха — и мъжкарският, и женският пол се събираха тук не за своето по-нататъшно усъвършенстване, а поради нещастен случай, по-точно поради нещастен живот и, изпитали много от най-ранно детство, видели за своя кратък живот немалко мерзости на възрастните, събраните тук момчета и момичета се грижеха не за своите качества, мечтаеха не за своето мъжко или женско бъдеще, а се измъкваха кой както може от помийните ями на своите родители, а най-малко от всичко мислеха за мръсно вулгарните чувства между жените и мъжете. Нагледали се бяха на такива чувства, благодарско!

Така че Колча нямаше никакъв опит в общуването с момичетата като представителки на прекрасния пол, той познаваше мъченици като него в прости поли и скъсани чорапогащи, страдалки като него по самотност и изоставеност, невъзпитани и занемарени сътрапезници, и накрая — нещастни тъпи съученички, а ангели небесни със сини очи и тънки гласчета не познаваше, затова не знаеше горкият как да се държи по-нататък — къде да дене ръце, крака, как да гледа, какви думи да употребява, как да започне разговор — не знаеше.

Като въздъхна няколко пъти зад стелажите и съвсем неуместно сграбчи книжка от чуждестранен автор за Наполеон от поредицата „Животът на великите хора“, Топорик съвсем потиснат застана пред Женя и тя забеляза това.

— Охо, интересувате се от Наполеон! — опита се тя да подкрепи Колчината амбиция, а той неочаквано отговори твърде умно.

— Не мога да разбера — каза той строгичко, — защо той е тръгнал срещу Русия? Нали ако се беше спрял навреме, и досега на запад може би щеше да ни е съсед Френската империя.

Женя вдигна очи.

— А защо сте отишли в някакъв си авиационен, че и технически отгоре? Вие трябваше да учите история!

С една дума, без изобщо да знае за това, великият император Наполеон помогна сериозно на сирака. До затварянето на библиотеката оставаха минути, дойде истинската библиотекарка, погледна Колча, освободи по-рано Женя и те тръгнаха надолу по улицата към нейния дом, като разговаряха за какво ли не.

Отначало, разбира се, за Наполеон. За това, че изглежда за великите хора няма линия, която не бива да прекрачват.

— Не само за великите! — обобщи Женя.

И ако същият този Хитлер беше запазил чувството за мярка, ако не беше нападнал СССР може би и досега щеше да управлява цяла Европа.

— Не ти ли се струва — питаше Женя, — че в края на краищата, това, което става сега у нас, в страната — това е победа за Хитлер?

Отначало Колча, то се знае, не се съгласяваше, но когато Женя започна да свива пръсти — разрушаване на СССР, война в Чечения, власт, която няма мярка в кражбите и мисли само за себе си, най-накрая чуждестранна валута в оборот, американска, а главното — разрушени заводи, пустеещи шахти, богаташи — нима това не е победа на Хитлер? — той беше принуден да признае нейната правота и да се съгласи.

— А порното навсякъде — говореше Женя, — ето погледни списанията в павилиона, филмите по телевизията! Това не е ли нечия победа? Не е ли наше поражение? И всеки се страхува от всеки, и аз би трябвало да се боя от тебе, разбираш ли? А пък аз, глупачката, не се страхувам, макар че трябва, и ако ти самият не беше ми предложил да ме изпратиш, то аз щях да те помоля.

Топорик изведнъж се опомни. Току-що той като паун переше ярката си опашка, съдеше Наполеон и Хитлер, без нищо сериозно да разбира от това, а Женя из един път го приземи, макар и с уж риторичен, но ясен въпрос: а кой си ти, момче? И защо не трябва да се страхувам от теб?

А в действителност — от него не само може, но и трябва да се страхува. Самият той засега не беше направил нищо страшно, напротив, сякаш се беше прикрил под чужд, макар и опасен покрив. Но покривът му е такъв, че Женя не трябва дори да се приближава до него. Защо като че ли злоупотребява с доверието й?

Той замълча, но Женя го разбра по свой начин и заговори на тема, интересна за него.

— А за твоята работа… За вашата… За Мария Ивановна аз само съм чувала, но никога не съм я виждала, тя е заминала година преди да се родя. А вие какви ги дрънкахте за сина й — учел се за дипломат… Защо излъгахте?

Колча беше готов да пропадне вдън земя, спасението беше само да признае, че не той е търсел майка си, а Валентин — неговият възрастен приятел, те са познати отдавна, от много години — все пак не мина без лъжа — а майка му го е изоставила в сиропиталище.

— Мария Ивановна? — спря се Женя. — Ама че работа! Ще попитам мама. Тя никога не е казвала такова нещо.

— Може да не е знаела?

— Може…

Те се разхождаха, както се разхождат всички влюбени на света — до късен здрач, когато лампите светват по къщите. А на Колча сякаш му поникнаха криле — освободи се от лъжите, почти каза истината и ето, нищо страшно не се случи. Женя не се отдръпна от него като от прокажен, напротив — беше й страшно интересно как е там в интерната и той й разказа за детския живот зад оградата някак потискайки и туширайки неприятното, а правейки приятното малко по-забавно, по-смешно и тя, наивната Палечка, му вярваше, пръскайки сребърен смях.

Тази нощ, колкото и да е странно, Колча спа непробудно и сънува щастлив сън: Женя в пълен ръст, Женя отстрани, Женя се усмихва, мръщи, мълчи и нещо говори.

Целият му сън — само Женя.