Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

4

Някъде след седмица Петка едрия извика Топорик от работилницата. Малките рибешки очички се опитваха да изразят някакво силно чувство, но нищо не се получаваше — оставаха си такива — малки и невзрачни, само светлите му рижи вежди се бяха вдигнали учудено.

— Там дойдоха… Питат за теб…

Колча недоверчиво се присмя на Петкината игра, но все пак излезе от работилницата и видя „мерца“, на който облегнат стоеше Русолявия.

— Коля! — приветливо извика той и му помаха с ръка, с цигара между пръстите, а когато Топорик се приближи, предложи: — Искаш ли да се повозим?

Днес той беше сам, без вечните си кожени спътници, а и бе облечен в синьо джинсово яке. А и кой отказва такива предложения?

Колча се върна в общежитието, изми се като разплискваше водата като неумело кутре, облече чиста риза, най-приятната от тези, които му подари интерната като прикя, излезе при колата издокаран, тържествен.

Седна до Русолявия, той плавно потегли, „мерца“ излезе от училищния двор, бавно тръгна по асфалта като омекотяваше малките дупки, луксозна лимузина, истинска мечта!

— Хайде все пак да се запознаем — каза Русолявия. — Отдавна знам как се казваш. А аз се казвам Валентин. Само не ми викай Валка. Не ми харесва. По-добре — Валънтайн.

Той се усмихваше с правилни едри бели зъби, силно почернял. Изглеждаше, че светлите му, почти бели коси подчертават лицето, а сините очи в тон с всички тези цветове на здравето излъчваха доброжелателство и приветливост.

Красив беше този, нито млад мъж, нито много възрастен момък, а ако към доброто му лице прибавим и неговата спокойна реч, без псувни и цинизми, то може да помислиш, че той е учил аспирантура в някакъв много сложен факултет, че пред теб е образован съвременен човек, който дори и външно е талантлив и обещава големи надежди.

— Николай, ти знаеш, че имаш интелигентно лице — неочаквано каза Валънтайн. — Както и аз! А на мен са ми дяволски втръснали тези мои булдожки муцуни.

Топорик разбра, че той има предвид своите съратници и се засмя.

Самият той още не бе казал и думичка. Внимавайки за всяка дума на Валентин, той вдишваше приятните аромати на мерцедеса на кожа и скъп одеколон, смесени с мириса на вносни, с лека горчивина цигари, изпитваше непознатия по-рано комфорт да се возиш на отлична кола — някакъв друг, непознат нему живот изведнъж се приближи до него и го взе в обятията си.

Колата излезе в покрайнините на града, доближи до празна асфалтова площадка, където имаше вратички, неравности и разни принадлежности, означаващи, че тук могат да се упражняват начинаещи шофьори.

Валентин спря без да гаси двигателя, излезе, обиколи колата и отвори вратата на Колча.

— Е? — учудено полупопита той. — Какво чакаш? Сядай зад волана! Или не искаш да пробваш? Всички искат!

Смазан от неочакваността, усещайки как му изстиват пръстите на ръцете и краката, Колча излезе от колата и зае мястото на водача. Той потъна в удобната седалка и Валентин, като завъртя някаква ръчка, с едно движение го доближи до волана.

— Знаеш ли кое къде е? Спирачка, съединител, газ?

Топорик кимна, без още да е дошъл на себе си.

— Отпусни съединителя.

Всичко ставаше като в приказка. Колча потегли плавно, сякаш се беше родил зад волана на мерцедес, включи на втора скорост. След това, на втория и на третия ден моторът ще започне да заглъхва, колата ще се люлее и подскача от неправилното превключване на скоростите, но този първи път, като че ли някой всесилен му помагаше с цялото си любящо сърце. Топорик плавно тръгна, точно превключи на втора, на трета и без да бърза и форсира двигателя, започна да кръжи, като се наслаждаваше на податливостта на волана, слял се с цялата си душа с неодушевения метал, пластмаса, кожа и изпитващ вълшебно, може би за първи път пробудило се чувство на удоволствие.

Той не виждаше нищо освен блестящия черен капак на колата и сивия асфалт пред себе си, и за първи път обичаше — да, обичаше! — и този капак, и този невзрачен асфалт — оказва се, че може да обичаш дори и нещо такова, което няма никакво отношение към тебе и изведнъж — то става податливо, ценно, необходимо — за да изпиташ вълшебната радост на удоволствието.

Най-накрая, спомняйки си теорията, Колча освободи скоростите, отпусна съединителя и плавно спря. Отпусна спирачката.

— Та ти можеш да караш? — учудено попита Валентин.

— За първи път…

Русолявия се вгледа в Топорик, не му се вярваше, но в същото време напълно доверявайки му се, се възхищаваше от него, като му казваше думи, които никога и никой досега не беше казвал на Колча:

— Та ти си майстор… От господа бога ти е дадено… А и от ремонт разбираш… Ти цена нямаш…

Колча бе трогнат от добротата на Валентин. Колата меко возеше, а него сякаш го разтресе този неочакван успех, признателното учудване на красивия мъж-момък, толкова поразително щедър и чувствителен. Сърцето му помпаше кръв с утроена скорост, лицето му изгаряше от огън, а пръстите на ръцете и краката, съвсем доскоро такива вдървени, излъчваха някаква топлина.

Възбуденият Топорик не вникна веднага в предложението на Валентин, казано между другото, но от добро сърце, сякаш подарено, като цялата днешна щастлива вечер.

— А искаш ли да работиш с нас? — попита небрежно Валънтайн.

Колча беше готов да отговори без да влиза в подробности: разбира се, искам, но не успя, защото Русолявия сам поясни.

— Какво ще правиш ли? Ами нищо. Ще караш колата, ще я ремонтираш, ако трябва. Но това после, след занятия. Е и ще събираш дължимото — тук-там.

Какво дължимо? Този въпрос се въртеше на върха на езика му, но Колча се спря — каза си, че е неудобно да разпитва така човека, който е толкова добър и великодушен към него.

Но онзи като че ли го чу и без думи.

— Не се страхувай — каза той, — аз искам да ти помогна. Какво те чака? Да кажем, къде ще живееш след училището?

Колча вдигна рамене. За това той дори и не мислеше. Искаше първо да получи специалност, а по-нататък ще видим…

— Видя ли… А при нас всичко е отработено, усвоено. Върви и одрусвай. — Той се засмя. — Като ябълки от дървото.

Той спря колата и се обърна към Топорик.

— С теб ще са глутница булдози, така че няма да си сам.

Той като че ли се замисли, за миг отплува нанякъде, после каза:

— Понякога ни наричат вълци… Да, ама вълците са полезни твари… Санитари на гората… Чистят от слабите и болните. Та и ние…

След това заговори пламенно:

— И знаеш ли, все пак трябва някой да чисти тези печалбари. Гледай как са се ояли, току-виж започнат да се изсипват от своите сергии. А в магазините какво се върши? Играят си с цените, лъжат народа. Наоколо ръководят азери, чеченци се разпореждат. Така че трябва здраво да се държат юздите. Но властта не иска това. Отдавна цялата власт се е скурвила. Значи това ще го направи някой друг. Някой ще въведе ред в дома, без продажната купена власт. — Той се облегна назад, въздъхна и добави спокойно: — Та ако искаш да знаеш ние вършим благородна работа. И пари ще получиш хиляди пъти повече, отколкото за всеки ремонт. И не трябва нищо да вършиш. Здраво да държиш волана!

Едва тук Колча се вмъкна:

— Аз нямам шофьорска книжка и няма скоро да…

Той имаше предвид своята възраст, но Валентин сякаш знаеше всичко за него.

— Книжка ще ти намеря, донеси снимка — отговори, — а за една седмица ще се научиш и да караш.

Топорик с всекидневни тренировки за десет дни се научи да кара сносно. Наистина сега той караше не мерцедес, а жигули с обикновен вид и зад гърба му тежко дишаха булдозите, облечени в кожа — Андрей и Антон, същите, които придружаваха Валентин в брезовата горичка. По-късно Топорик ще се запознае и с останалите, те ще се окажат само дванайсет и той, Колча ще бъде дванайсети по ред, за това Валентин от време на време сам си напомняше, защото не искаше да има тринайсети, силно вярвайки в предразсъдъци, той се страхуваше, а да вземе двама наведнъж, за да прескочи съдбовната цифра, също нямаше смисъл, защото така или иначе някой все щеше да бъде тринайсети и тогава всеки можеше да се окаже съдбовния номер на компанийката. Не, нека да са само дванайсет.

Когато си вземаха довиждане в тази щастлива вечер с мерцедеса, Валентин каза още нещо, което слиса Топорик, но не веднага. Той дори го прие като шега, като остроумна измислица на близък човек, на когото не се сърдиш за такива дори не измислици, а прозрения, нали той вече десет години носи своето име, детския прякор, измислен в интерната, но нито веднъж нито на него, Колча, нито на близките му приятелчета и на ум не им беше идвало такова съкращение, такъв чудесен прякор.

Валънтайн му каза на сбогуване, като се усмихваше:

— Прякорът ти е върхът, не си ли се замислял?

Колча поклати глава.

— От първите букви на името и фамилията ти: Николай Топоров! Какво се получава?

Топорик отново не разбра.

— Ама че си и ти! Ник-То. Никто, никой. — И се разсмя. — Никой. Нищо. Никъде. Никому.