Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

4

Двуетажната и изглежда някога симпатична продълговата къща с олющена топла бледожълта мазилка беше на края на града. Стара липова алея водеше към входа. Сега дърветата чернееха като високи и мощни колони и някъде на върха голите клони се сплитаха в някакво подобие на покрив, който през лятото сигурно скрива минувачите от дъжда.

Волвото навлезе в този дървесен коридор, спря до входа и като се поколеба за малко, Валентин помоли Колча да го поизчака.

Той влезе в къщата и едва сега Топорик обърна внимание на синята табела с бели букви: „Градски дом «Майка и дете»“. Сърцето му се сви от уплаха, но някак без да ще, пресилено, Колча се усмихна. Наивен човек е този Валентин. Да беше го попитал и той дума по дума щеше да му преразкаже онова, което му разказа Георгий Иванович. „Топорова Мария Ивановна“. И — чавка там, където се пишат сведения за бащата. Нямаше смисъл да търси баща си, а майка му? Та нея просто я няма. Ако я имаше, дори и най-последната хаймана да беше, отдавна щеше да го намери, да се появи на двора, както се появяват тези нещастни, нисички, полупияни маминки, само от вида на които ти става мрачно.

И свидетелството за раждане сега е у Колча, а не в някаква канцелария, както преди, когато нищо не разбираше. То е освен паспорта. А паспортът, естествено, е най-важният документ и в него слава богу няма нищо излишно, никакви родители. А и защо ли Валентин си науми да дойдат тук, без наистина да поиска съгласието му?

Той помисли за минута, после решително се премести зад волана, запали, обърна колата на тясната площадка и се отправи по алеята към изхода: нека Валентин знае какво мисли за тази работа. Отново се премести на пътническото място и въздъхна.

След десет минути вратата се отвори и шефът избухна:

— Какво ти става?

— Нищо! — беззлобно отговори Топорик. Злобата се беше стопила, изпарила.

— Хайде, обръщай колата обратно и да влезем. Има какво да чуем.

— Не искам — понечи да се възпротиви Колча, но като видя оловния поглед на Русолявия, се подчини. Отново седна зад волана и откара колата до входа. Докато тя тихо се движеше, Топорик си спомни как леля Даша, готвачката, му каза до своята изкривена на една страна къщурка: „А ти иди в Дом «Майка и дете»“. Той така и не отиде. И ето — доведе го Валентин.

Той въздъхна и се подчини на господаря, отново покорявайки се на нечия чужда воля. През целия му живот беше така. Отначало живееше под команда в интерната — ставане, свободно, строй се! — а сега не по команда, а по чуждо желание. Нима го беше молил? Това изобщо не му беше необходимо…

Но изгаси мотора, излезе при шефа и тръгна към отворената врата.

Някъде вътре в дома се чуваха детски гласове, плач или писък не беше ясно. Валентин влезе в една от стаите, там седеше жена, подобна на Зинаида, само че черноока и малко по-стара. А иначе по всичко си приличаха: пълна фигура, голям бюст, дебели крака. Гримирана по модата.

— Вие знаете — заговори тя докато вървеше, продължавайки изглежда прекъснат диалог, — това изобщо не ни се препоръчва, пък и ние нищо не пазим при себе си, всичко се предава по-нататък, в детския дом, в интерната. За теб какво има запазено — попита лелката, обръщайки се към Колча, — свидетелството за раждане, ясно, и още какво?

— Нищо — каза той смутен.

— А в свидетелството какво пише? Само майката ли? Как се казва? Фамилията?

Колча каза. Тя се замисли.

— Не прилича на измислено име. Аз съм тук отскоро, трябва да се поразпитат ветераните, може да помнят… Изобщо случва се така — и чак сега предложи, — моля седнете.

Те седнаха на столове покрай стената и Топорик разгледа стаята. В шкафовете имаше хубави играчки, веднага се виждаше, че бяха вносни — новички, още не пипани от децата. На стените — разноцветни календари и плакати. На отделна ниска масичка — цветя в кристална ваза, още една маса с изрисуван самовар и цяла планина кутии с бонбони. Зад гърба на началничката тихо бръмчеше финландски хладилник „Розенлев“, а на прозорците се полюшваха розови перденца от красива тъкан. Не беше лошо тук, съвсем не беше лошо, а и директорката, или каквато е там, при внимателно оглеждане сякаш се бе приготвила за театър: роклята, която не скриваше гренадирската гръд, беше от дребни черни дантелки, явно с не евтин произход, пръстите и на двете й ръце бяха покрити с пръстени.

Като циганка, помисли си Колча и веднага се поправи: циганките имат евтини тънки пръстенчета, а тия са дебели, с камъни. Откъде ли са: техният директор Георгий Иванович с години ходеше с един и същи костюм и дори на празник, облечен в особено сиво сако със синя вратовръзка, не изглеждаше много по-добре от портиера Никодим. И той нямаше никакви богатства, освен книгите, това децата от интерната добре го знаеха. А после престана да купува и книги — станаха скъпи.

В това време началничката започна да обяснява по какъв начин децата попадат в нейното заведение.

— Първо — тя прегъваше дебел пръст с пръстени, — изоставените. Тогава в досието трябва да има заявление от майката за отказа, с данните от паспорта и адреса й. Лесно е да се намери. Второ — подхвърлените деца. Тук вече фантазираме ние! Или милицията, която ги е намерила. Измисляме име на детето и измислени имена на майката и бащата. Изобретяваме фамилия. Някакъв Светлов! Огнев! За каквото ни стигне фантазията. — Тя се смееше с широко отворена уста, а в устата й също бе пълно със злато. — А Топоров? Това едва ли? Прекалено проста фамилия. Трето. Ако е отнето от съда. Но тук — цяла купчина хартии! Съдебно решение! Документи за родителите. Изобщо не може да има никакви тайни! — Тя се облегна на облегалката на качествен фотьойл. — Пък и въобще! Какви тайни у нас? Ние не сме военен обект! Не сме завод за отбрана!

Тя отново се разкикоти с някакъв доволен уверен смях. И изведнъж се обърна към Колча:

— А ти много ли искаш да намериш майка си?

Той трепна от глупавия въпрос, смути се, завъртя глава. После проговори:

— Не много…

— Браво, умник! — възкликна дамата. И сочейки с пръст като в американските филми, сякаш слагаше точка с тези показващи движения, внушително рече, разделяйки думите: — Като! Педагог! Аз твърдя! Че! По-добре! Да не се търси! — И изведнъж добави с неочаквано човешки тон: — Че ще се разочароваш. Ще станеш още по-… самотен.

Тя мимоходом се бе ориентирала за Колча и сега с цялото си тяло се обърна към Валентин — прекрасно подстриган, ухаещ на марков афтършейв — лосион след бръснене — пък и съдейки по всичко, главният в тази визита.

— Разбира се, аз ще запиша — вече записах, — елате след три-четири седмици, ще направя запитване в нашия отдел, после ще дам заявка в архива, знаете сега всичко е много сложно…

— Николай, отивай в колата — усмихвайки се меко, помоли Валентин и Колча, като се сбогува вежливо, излезе в коридора.

Вече се беше нагледал на тези търговски хватки. Колко пъти за краткия си живот той беше виждал такива жени на Валентиновите обекти. Странно, мъжете се пазаряха по-кратко, по-лесно отстъпваха, ако ставаше дума за повишаване на цената на услугата, а жените с такива пръстени всеки път започваха да намаляват своите вноски, разказвайки как лошо върви работата и растат цените, по които купуват. Тази дама с пръстени по нищо не се отличаваше от търговките, облагани с данък. И Колча, и Валентин веднага усетиха познатата интонация, а чувствителният господар изпрати по-младия брат навън.

Топорик постоя в коридора и вече извади кутията с цигари от джоба си, но изведнъж и неочаквано за себе си я пъхна обратно и тръгна не към изхода, а надолу по коридора, постлан с червена пътека. Детският писък ставаше по-ясен, по-отчетлив и Колча отвори бяла врата. В голяма светла стая покрай стената имаше редица дървени креватчета, а в тях като бели пашкули лежаха бебета. Нямаше възрастни. Топорик тръгна между редовете, разглеждайки лицата на съвсем новичките хора, които го гледаха кой с учудване, кой с безразличие. Един — или една — иди разбери! — го гледаше с усмивка, все едно беше познала роднина и Колча й поцъка с език, кимна, поздравявайки я. Розовото създание оголи беззъби венци, радвайки се кой знае на какво, повъртя в отговор глава, а после все го гледаше, без да откъсва поглед от него, докато вървеше от креватче на креватче.

Писъкът малко поутихна, но само така му се струваше. Бебетата съществуваха според свои правила и появата на човек не влияеше на поведението им. Едни спяха, други пищяха, блещеха се към него или към тавана — без разлика и тогава някой възкликна:

— Как влязохте тук?

Той се обърна. Пред него стоеше жена с инжекция в ръката — медицинска сестра, навярно, отново ужасно приличаща на Зинаида, само че изпод колосаната бяла шапка се подаваха коси в яркочервеникав цвят.

— Ами, ето — разпери ръце Колча, — минах да поздравя.

Лелката се засмя, омеквайки:

— Здравейте!

А обикновена и ужасна мисъл се удряше в слепоочията на Топорик. Той знаеше, беше сигурен, но му трябваше потвърждение и попита:

— Те изоставени ли са?

Лелката се усмихна:

— Нищо страшно. Ще пораснат при нас. Ще ги изгледаме. Ще ги изхраним.

Така че тя въобще не се учуди много. И в думите й нямаше нито гняв, нито досада — въобще нищо.

Колча излезе в коридора, а после навън. Запали. Валентин още го нямаше. Шефът излезе от входа след доста време, май мушнал на директоршата капаро. Тя стоеше в отвора на вратата, вежливо и доволно се усмихваше, а като видя волвото, повдигна вежди, изразявайки уважение. Веднага се виждаше, че Валентин беше обхванат от някаква тежест. Но той нищо не каза. Просто посочи на Колча мястото зад волана. Когато излязоха, шефът изхъмка, издишвайки въздуха и като изобрази радостна усмивка, възкликна:

— А теб те беше страх!

Колча се наежи.

Към края на алеята ситнеше някаква жалка бабешка фигурка, прегърбена на две от мрежите.

— Я спри! — заповяда шефът. И когато се изравниха със старицата, приветливо попита: — Бабке, да ви откараме ли?

— Ой-ей-ей! — занарежда бабичката, лицето й приличаше на картоф, залежал се в хранилището — землисто и сбръчкано. Тя веднага попита: — А без пари ли?

— Та от вас може ли нещо да се спечели? — престорено се учуди Валентин, обърнал се с цялото си тяло назад, за да отвори вратата. — Седнете! Нали ви тежи!

Когато бабичката се настани, той се обърна към нея и все със същия игрив глас попита:

— Нещо тежичко мъкнете, а? Май че от дечицата сте откъснали?

Старицата хем се обиди, хем се уплаши:

— А вие да не сте контрольори?

Сега вече и Топорик се разсмя, а Валентин отвърна:

— Точно обратното!

— Хубаво — въздъхна старицата, — ама ме изплашихте!

— Значи работите там? И отдавна ли?

— Към трийсет години, ако сметнеш.

— Браво! — хвалеше я Валентин. — Колко деца сте отгледали!

— Страшно много! — съгласи се старицата.

— Какво работите?

— Чистачка съм.

— А да помните един Коля Топоров? — развихри се господарят. Дълбае със сондата, наивен човек.

— Та нима можеш да ги запомниш всичките? Коя година?

Валентин каза, старицата се напрегна все едно си припомня, но в огледалото за обратно виждане Колча видя, че е много лукава и опитна и видимо симулира пред Валентин умствено напрежение.

— Трябва да отидете при нашия главен лекар… При нея са документите… Пък вие вече бяхте там, видях ви…

— Бяхме, бяхме — разочаровано се обърна Валентин. Старицата повече не го интересуваше. И изведнъж попита: — А вие добре ли си живеете? Пръстенчета с камъчета, празнични дрехи, хладилници-мразилници. — Той рязко се обърна. — Откъде са дръвцата, бабче?

Но нея въпросите не я смутиха.

— Че как иначе — отговори тя, — при нас всякакви мериканци идват с пачки, осиновяват деца. — Личицето й се сгърчи и бръчиците й се увеличиха от лукавото предположение. — Май че са се отучили сами да раждат и затова вземат нашите. А пък наште! Ох! Като краставички от една леха. Белички, здравички, вярно пълно е и с болни, ама нима това е беда за мериканците? У тях всичко има, всякакви лекарства. И затова вземат нашите. Че и подаръци носят, има си хас, какво лошо има в това? И за дечицата е добре, а и за дома, където са пораснали.

На ъгъла старицата слезе, а когато отминаха десетина метра, Валентин се разсмя:

— Късно си се родил, момче! Иначе щяха да те вземат мериканките! И постепенно щеше да станеш истински нюйоркски гангстер. Ник Топороу!

Коля също се смееше, опитвайки се да угоди на настроението на шефа си. И на брат си! Защо пък господарят да не се погрижи да издири някаква майка?