Алберт Лиханов
Никой (5)

5

— Аз пък знам кой е моя пес — обаждаше се болнаво дебелият Гошман, просто Гошка, но под влиянието на американските филми по „телето“, и тъй като не приличаше на останалите, се сдоби с прякор, получен от смесването на обикновеното руско име с англоезичното обозначение за мъж. — Той е механик на летището…

Изглежда, че в тези две думи имаше за Гошман нещо омагьосващо. Никой от тях никога не беше ходил на летището, включително и той самият, нито пък беше виждал механик, но съединяването на механик с летище очевидно означаваше качество, непознат мирис на метал и далечни земи, на машинно масло и мъжка пот, и всичко това заедно, разбира се, имаше изключителен аромат и очевидна благонадеждност. И това не можеше да не предизвика подозрение.

— Откъде знаеш? — със сънен глас се появяваше то.

— Майка ми каза — отговаряше Гошман.

— Майка му ка-а-зала — в отговор въздишаше равнодушен опитен глас. — Ами виждал ли си го?

Сега на Гошман му се налагаше да се защитава, да настъпва, но нямаше къде да отиде, да избяга, това го знаеха всички.

— Не съм го виждал, но като изляза оттук, ще го намеря, може да науча нещо летищно.

Дървените кревати започваха да поскърцват, въздишките зачестяваха, нежелаещият за сто и първи път да се заяжда с Гошман народ се наместваше по-удобно в своите гнезда, мълчанието им изразяваше недоверие към надеждите на Гошман, а той усещайки това, вяло продължаваше:

— Вие какво! Вие какво! Не ми ли вярвате?…

— Вярваме ти, вярваме — като се прозяваше, отговаряше някой.

Мъката на Гошман намираше в спалнята невидимо разбиране, всеки от тях тайно желаеше нечия възрастна сигурност и сила, каквито нито веднъж не бяха срещнали в живота си.

И откъде изобщо знаеха, че всичко това съществува, че го има? Дори имаше ли право да се събужда такава странна надежда точно у тия деца — нали добре ни е известен детския феномен на незнанието.

Да допуснем, че детето още от раждането си не знае какво е това черен хайвер, а изведнъж му го предлагат. То вижда нещо хлъзгаво, странно, което не му напомня нищо хубаво — и просто ще му се догади. Това се случи малко по-късно и с Колча…

Ако детето живее в постоянна мръсотия, то свиква да не се мие, нещо повече — банята, душа или ваната го плашат, то реве, съпротивлява се, когато срещу него пуснат топлата струя; другите деца, свикнали с тази процедура, я приемат с радост и дори с удоволствие.

Деца, които се хранят с една и съща храна и от рождението си не познават друго освен макарони или картофи, ще побутнат встрани красивите и полезни зеленчуци.

И така във всичко. Не се променят само първичните усещания — глад, жажда, студ, страх. А качеството на храната, чистотата, начинът на живот може да са от най-ниска проба, но като не знаят друго, децата и не търсят това друго. Оттук и синдромът на невзискателността, на незнанието.

Затова в необяснимата жажда за сигурност от възрастните се крие необяснима тайна.

Откъде идва в опита на жестока безнадеждност това желание за надежда?

Гошман беше осакатен при самото си зачатие: дали от пиянство, дали от болести на възрастните, събрани в него, от неправилното свързване на невидимите генетични вериги, той, макар и появил се на света с външно физическо благополучие — с ръце, крака, обикновена глава, от самото му раждане вътре в него имаше някакво природно нарушение: в шести клас той беше дебеличък, пухкав, с увиснал корем, също като затлъстял здравеняк на стари години. Нещо в него не работеше както трябва, природният механизъм беше пуснат на обратно — не към разцвет и младост, а към грохналост и стареене. А пък душата му си беше направена дори съвсем правилно.

Той жалеше всички — и Жучкините палета, още слепи, писукащи, но вече осъдени на смърт чрез удавяне от Никодим по заповед на Георгий Иванович, и всеки хлапак, всяко момиченце — и по-малки, и по-големи от него — нямаше значение — за ожуленото коляно, за порязания пръст. Той успокояваше сутрин Макарка, макар че всички останали ругаеха известния пикльо, наистина ругаеха го поради незнание, а Гошман знаеше каква е работата, и Колча знаеше, и затова Гошман просто тупаше Макарка по рамото, подкрепяше го както можеше, помагаше му да влачат матрака към оградата — за да изсъхне, или пък го придружаваше до домакинката, като въобще не се смяташе за приближен на Макаров. Просто такъв си беше Гошман — истински мен, мъж, добра душа.

Колча, иначе Топор, затова и мъкнеше лошия си прякор, защото поради необяснимото старшинство сред равните на себе си винаги свободно спираше всякакви отклонения от необходимия му курс, и ако в спалнята тормозеха Макарка повече от позволеното, той казваше на ентусиаста или ентусиастите небрежно и тихо:

— Млъкни! — сякаш забиваше пирон с тъпото на секирата.

Това беше напълно достатъчно, за да се смени разговора. Никога в поведението на Колча нямаше нищо заплашително, той не беше по-силен от другите или по-голям и все пак ненапразно го наричаха Топор. Момче като момче, но дори външно не беше като всички: спокоен, дори равнодушен, с воднистосиви очи, от които, когато те гледа втренчено, ти прилошава. И ти се струва, когато гледа, сякаш знае нещо такова, което никой друг не знае и ако трябва, ще действа на основание на тези свои тайни знания. Общо взето от него трябваше да се очаква нещо необяснимо.

Но времето си вървеше, а Колча само гледаше заобикалящите го — връстници и възрастни — като ги отблъскваше с погледа си, издигаше между тях и себе си невидима преграда, принуждавайки ги да отстъпват, да не спорят с него, да навеждат поглед, да спускат глава. Но нищо особено не правеше.

Що се отнася до знанията, непознати на другите, то да, той знаеше това-онова, макар да не можеше да се каже, че чак пък на никого не бяха познати.

Той например знаеше за Макарка и макар интернатските тайни по разни причини да не оставаха за дълго тайни, Макаркината работа не се разкриваше. Може би защото сред децата само Гошман и Топоров знаеха за нея, а директорът по такива теми изобщо си мълчеше.

Веднъж Макарка се разболя от нещо заразно, немного опасно впрочем, не го пратиха в болница, но го вкараха в карантинното, а когато започна да оздравява, Топор и Гошман се вмъкнаха при него.

Карантинното беше една от най-светлите и чисти стаи в сградата, където беше и склада на интерната — ясно е, че с отделен вход. До него беше медицинският пункт, където можеше да дойдеш заради всякаква травма, порязване или синявица и където стопанка беше фелдшерката Настася Никодимова, дъщеря на интернатския пазач, завършила близкото медицинско училище. Пак там, в същото крило имаше още две стаи с по четири легла — за евентуален спешен случай, а в изолатора имаше само две и най-често тези пространства пустееха, с изключение на зимните епидемии от грип.

Макарка лежеше сам, беше тих есенен ден: паяжини летяха из интернатския двор, падаха листа от брезите и кленовете и Гошман взе като подарък за боледуващия едно красиво листо.

Те седяха около Макарка непривично тихо, изглежда смиряващо им действаше кристалният есенен ден навън и изведнъж ей тъй, без причина Макарка започна да им разказва за себе си — запъвайки се, късайки думите като човек, който чупи клечки кибрит и все не може да запали цигара…

Коля и Гошка научиха Макаркината тайна направо от него и въпреки че той самият изглежда не всичко разбираше, не всичко беше запомнил и осъзнал, даже след изминалите години, историята караше момчето да потръпва от ужас.

Макаркината майка, както и много маминки, все се женеше за нови мъже, както тя обясняваше на шестгодишния Макарка, и той вече се умори да се учудва как майка му толкова често прави това, случваше се новият чичо, неговият нов баща да живее с тях само една седмица.

После майка му изобщо престана да споменава тази дума „мъж“ и новите чичковци се сменяха всеки ден. Майка му слагаше Макарка рано да спи и когато той не заспиваше и искаше да го пуснат в общата стая да погледа телевизор, тя му крещеше. След това започна да му дава хапче. Той го гълташе и се събуждаше на другия ден в дванайсет часа по обед, когато от чичкото нямаше и помен и за него напомняха само празните бутилки на масата, чиниите с остатъци от засъхнали колбаси, зеле и изстинали картофи.

Макарка дояждаше тези колбаси, зеле и картофи, а след това включваше телевизора и чакаше, докато майка му дойде с новия чичко, припряно да го нахрани в кухнята и да го отведе в своята стая, а там отново да му пъхне в устата сънотворна таблетка, за да не пречи.

Общо взето момченцето не се противеше, но веднъж, сякаш някой го побутна — взе хапчето и когато майка му се обърна, го скри, изпи водата от чашата, все едно заедно със сънотворното.

Не му се спеше, обяснимо е, нали го слагаха да спи в осем, че и в седем понякога, стените на къщата бяха тънки и нямаше врати между стаите — висеше само завеса от дебел плат.

Макарка лежеше, мечтаеше си за нещо, съвсем по детски, без да се вслушва много в гласовете зад стената, свикнал с ежедневните мамини гости. Но после гласовете станаха по-високи и сърдити, мъжът викна на майка му, че го е окрала, впрочем това не беше вик, по-скоро мучене — той лошо изговаряше думите, майка му отговаряше по същия начин, сякаш думите й се размиваха, Макарка стана от леглото, доближи се бос до завеската, служеща за врата, отдръпна я и завари най-страшното: мъжът, съвсем млад, по-млад от майка му, почти момче, много пиян, беше хванал ножа, с който режеха твърдите колбаси и сланината — такъв един къс и остър нож и го заби в майка му.

Тя закрещя, а той удряше и удряше и тогава закрещя и Макарка. Младежът трудно го намери с поглед, залитайки пресече стаята, хвана момченцето, което беше босо, по фланелка и без гащи и заби ножа и в него.

Макарка не помнеше нищо повече. Някъде след седмица, в болницата, където се оказа, при него дойде непозната леля в сив униформен костюм, следовател, питаше го как е станало всичко, но той заплака и докторът, който стоеше зад тази лелка, настоя тя да излезе, а тя спореше и тогава дойде извиканата от доктора медицинска сестра и даде на Макарка нещо да изпие. Той отново заспа.

После, когато раната зарасна, го докараха тук. Още в болницата той започна да се напикава, макар преди у дома нищо такова да не му се беше случвало. Не видя гроба на майка си, но ще го намери като порасне и като отиде в града, където бе станало всичко.

Той разказа това на Гошка и Коля сигурно защото пак беше в болница, макар и не истинска, а в изолатора в интерната.

Показа им и белега си. Това беше отдавна, още не ходеше на училище. Но все не можеше да се спаси от своята енуреза, макар и да се стараеше с всички сили — дори на вечеря не пиеше чай. Въпреки всичко тази вода се събираше в него и се изливаше нощем тайно и ужасно.

Навярно у него се възвръщаше страхът, който не можеше да забрави.

Такъв страх дълго живее в човека, още повече страх, какъвто имаше Макарка.

Чудна работа, Макарка си спомняше за майка си само с хубаво, лоша дума не каза за нея, обясняваше случилото се с „този живот“ и нещастие, подкрепяше теорията, че всички хора се делят на щастливи и нещастни. Някъде в склада на интерната се пазеше голям куфар с нещата на Макарка, за това му каза Георгий Иванович, но твърдо добави, че ще му позволи да погледне в този куфар чак когато стане пълнолетен. Макарка през цялото време се тревожеше — кога ще настъпи това пълнолетие. Според едни слухове на четиринадесет години, когато вече имат право да те съдят за някакви изключителни престъпления и да ти издадат паспорт, според други излизаше, че на шестнайсет, а според трети — на осемнадесет, когато имаш право да гласуваш.

— За какъв дявол ми е това гласуване — казваше Макарка, — да бяха ми дали по-скоро този куфар — и вадеше душата на домакинката, макар и за минутка да му позволи да погледне в заветния куфар.

Но тя твърдеше, че куфарът се пази в специалния склад на Георгий Иванович, а ключът от него е в един екземпляр и той го държи у дома си — такива куфари там не са един и два — казваше домакинката.

Освен това директорът каза на Макарка, че той има апартамент, същият, в който бяха убили майка му и ранили него. Наистина според съществуващия закон, за да не плаща за него, в това жилище сега живеят други хора, но Макаров си е запазил всички права, а той, Георгий Иванович е негов законен представител, все едно баща, назначен от държавата, и това жилище непременно ще му бъде върнато или пък ще му бъде дадено друго такова. Може да не се безпокои.

А Макарка се безпокоеше. Той не можеше да се върне в този дом.

По-късно, в осми клас щеше да каже на Колча:

— Ако вляза там, веднага ще се напикая!

Човек можеше и да се разсмее. Непосветеният така и би постъпил. А на Топор вътре всичко му се преобърна. Как да не разбере Макаров: отново да престъпи този праг? Да прекрачи — и всичко ще се върне. Тогава в името на какво е целият този живот в интерната, всичките мъки на Макаркината съпротива: тези тъжни утрини, тази отвратителна Зоя Павловна и хиляди пъти изсушения матрак…