Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

4

И така растеше той като тревичка в ливадата. Има, разбира се, култивирани ливади, където обработват земята, наторяват я, а тревата я сеят. С подбрани семена, то се знае, пониква гъста равна зеленина, красива и полезна. Но има и ливади диви, макар и да са поливни. Пролетно време реката завладява тези земи, затлачва ги с боклуци, но изглежда подхвърля и тиня или още някакви непознати дребни частици и когато пролетният прилив се отдръпне, наводнената ливада сияе с тревния си изумруд, който с нищо не е по-лош от култивирания, а ако сред равните, стремящи се към живота треви, най-високо от всички се измъкне магарешки бодил, репей или попадийка — какво да се прави, нито едно естествено, неособено обработено парче земя не минава без бурени, които спират светлината, чернеят на фона на безоблачното небе и задушават всичко, което расте по-ниско, особено ако ниските треви имат слаби корени.

От време на време някаква стихия връхлиташе Коля, сякаш от непознатите му собствени кървави вътрешности, невидими, докато не разпарчетосат човека, като от тайните недра на земята, където в безумен огън кипят магма, газове и бог знае още какво, което всъщност управлява живота на планетата — стихия, приличаща на вулканично изригване и земетресение едновременно, изскачаше навън, превиваше го, спираше дъха му, изцеждаше нездрава равнодушна сълза.

Да кажем, преди сън лежи си той на своя скърцащ дървен креват с блестяща лакирана табла при краката, когато възпитателката вече е изкомандвала отбой, но още не са загасили лампите и останалите си свалят чорапите, за да се мушнат под одеялото, а той вече си е легнал, опънал се е, опитвайки да се отпусне — и тогава, в този момент, без каквото и да е предупреждение, без повод, без знак, нещо се надигаше в него, огъваше го, натрапваше се, отначало неясно, когато беше съвсем малък, но после все пак изразено по някакъв начин…

Той губеше опора под себе си — ето така изглеждаше това. Веднъж на реката, когато както и много други той се учеше да плува под наблюдението на Георгий Иванович — длъгнест, несъразмерен, мършав, в дълги долни гащета, като някаква нелепа чапла, която стои до коляно в плитчината и наглежда всички наведнъж — та един път, джапайки на плиткото и поради глупост решил, че е овладял новото умение, Колча се оттласна с крака от дъното и направи няколко трескави загребвания към дълбокото. Тутакси се пусна отново, опитвайки се пак да се отблъсне, но не напипа дъно, беше изчезнало… и го повлече надолу — тогава той усети това странно състояние: от долната част на корема към пъпа, а после към гърлото като стрела премина някаква озаряваща последна светкавица, която въпреки желанието му, включи всичките му сили — ръцете и краката отчаяно се замятаха, той изскочи навън и веднага се озова в ръцете на Георгий Иванович, който сега не стоеше до коляно във водата, а чак до гушата.

Той, без да хаби думи и като че ли без изобщо да се вълнува, ловко хвана Колча за едната ръка и за чатала и рязко го тласна към брега. По-нататък Колча, като забиваше крака в дъното, излезе на брега, седна направо на изпотъпканата от детските крака крайбрежна глина и дълго, без да гледа настрани и особено страхувайки се да не срещне погледа на Георгий Иванович, се окопитваше, спомняйки си за ужасната мълния, пронизала цялото му същество.

Ето така нещо — нещо, което не пронизваше нито тялото му нито вътрешностите му, а стягаше всичките му нерви в гърч — по-важно от червата и дори от самото сърце, го рушеше без каквото и да е предупреждение — не много често, но понякога — и колкото по-голям ставаше, като че ли толкова бе по-болезнено…

Постепенно, пораствайки, той забеляза, че това рушене се случва с него най-често след разговори за маминките, например след като някоя маминка се е появявала при някой от тяхната стая и децата ту вяло, ту злорадо, но винаги без зла мисъл — нали всичките тук са такива, почти всички — разсъждаваха на темата роднини, родни места, непознати от тук, от този сив интернат, за пиянстващите и скитащи майки.

Ех, възрастни, разпътни хора! Ако можеше да се излъчи в мизерната ни Русия пряко предаване по тайно прекарана радиовръзка за това, което се говори преди заспиване в момчешката или момичешката спалня за вас, скъпи, родни родителки, благодетелки — за мъжкия род въобще ще замълчим. Как бихте се гърчили от болка, ако разбира се, не сте мъртвопияни в този не съвсем късен час, ако грешните ви глави не са още замъглени от долнокачествена водка, ако изобщо можете да мислите и нещичко да чувствате.

Когато светлината е угасена, а „възпиталката“ си е отишла, като ви е пожелала лека нощ, а преди това, без да се стеснява от свидетели, е посъветвала някакъв клепоух Макаров да не се напикае през нощта, употребявайки, разбира се, вежливата дума „подмокри“, защото например в шести клас е време вече да се възпитава волята и без медицинска намеса сам да се избавиш от енурезата, по народному изпускане — та когато лампите са изгасени и сивата като целия интернат усойница, ненавиждащата ги Зоя Павловна, която мислеше само как по-скоро да се изниже вкъщи при своите две сополиви щерки, притваряше вратата — тогава започваше новият живот преди заспиване, който чисто и просто можем да наречем духовно търсене. Или по-точно духовно боричкане.

— У-у-у, кучка — провлачено, злобно пъшкаше Васка Макаров, без да се бои, че Зоя Павловна ще чуе, а и ще се върне, за да им чете морал, една от нейните досадни пискливи педагогически проповеди: всички знаеха, че възпитателката носеше на работа меки пантофи, за да може от вратата бегом да се втурне към изхода, без да се чува потропването на токчетата й, и преобличайки се в учителската стая, също така бегом да се намери зад оградата. Ако тя по график оставаше да дежури, то тогава, прилагайки на практика науката психология, обратно — обуваше обувки на токчета — за да чуват отрано нейното приближаване, особено сутрин, преди ставане, пък и през нощта, когато правеше нощен обход. Даже да допуснем, че спиш дълбоко, здраво — ушите ти долавят почукването на надзирателските токчета и неволно притискаш глава към възглавницата и още по-здраво стискаш клепачи, а тялото ти замира и сърцето бие по-бавно, успокоявайки препускането на кръвта.

Ето ти илюстрация към закона на Павлов за условните и безусловни рефлекси насън и наяве.

Така че Васка Макаров, на когото на сбогуване възпитателката все едно свали гащите, като със загрижен вид извади на показ и подигравка неговия и без това известен на всички позор, с голям кеф и омраза я сравняваше с отровна змия, назначена на длъжността да възпитава, да пази и жали, да предизвиква в отговор добри чувства и тази негова атестация можеше да продължава в богати речникови одежди пет или дори десет минути, ако някой например не му кажеше:

— Стига, Макарка, ще излезем оттук и ще я удавим!

Макарка се успокояваше, рисуваше в главата си радостните картини на удавянето на омразницата, зарадван скимтеше, като съвсем забравяше, че реката е далечко от тях, а и той, Макарка не е много по плуването.

Впрочем, дори да скърцаше със зъби, дори през сълзи да хлипаше и да заплашваше: „Ще я удавя, гадината, ще я удавя“ — нищо сериозно не стоеше зад тези вопли, просто трябва да се познава интернатската порода, която всъщност нищо не довежда докрай.

Заплахите, с изключение на дребните и кратки стълкновения между момчетата, не се изпълняваха; омразата, ярко пламнала, не се разгаряше; псувните страхливо затихваха, щом се приближеше възрастен. Истински продължителни конфликти тук нямаше, защото такива конфликти могат да се разпалят при наличието на силни чувства. Но повтаряме: тук нямаше място за силни чувства: да не ги бъркаме с истериите, сривовете, виковете, които се случваха внезапно и завършваха също така внезапно, както и бяха започнали, сякаш се късаше някаква нервна нишка. Та и заплахата на Макарка да удави противната на всички „възпиталка“ се прекъсваше при първата смяна на плочата, без да стигне до нещо сериозно, за да може на сутринта, намерил се отново в мокри чаршафи, със страх, но без каквато и да е омраза, по-скоро дори с готовност да бъде отново осъден, да чака появяването на Зоя Павловна в спалнята, и отново публично, вече на сутринта, преди закуска, също като лекарство да получи от нея пердаха, а после скимтейки вътрешно, да мъкне матрака в сушилнята и да сдава на домакинката проклетите чаршафи.

Като въздъхваше дълбоко и се успокояваше, Макаров отстъпваше арената, да кажем на Гнедой, Дорестия, момче с дълга грива, независимо от колективните подстригвания, и с необикновено дълги и пожълтели от пушенето и неизползването на зъбна четка, наистина конски зъби, което бе и причина за прякора му.

Този ден тук се появи неговата маминка, донесе му някакви чипсове, вместо да го снабди с цигари, което искаше от нея синчето, и за наказание, че не е изпълнила желанието му, той само опита едно картофено чипсче с останалите направо пред нея, разговаряйки едва-едва, нахрани дотичалите с охота Тобик, Полкан, Жуча, тоест Жучка и две още безименни и случайно неудавени Жучкини кутрета.

Маминката, рендосана от Господа Бога по общия жалък калъп, късоръка и късокрака, в женски ботуши голям номер и затова набръчкани като хармоника, с басов глас нареждаше, поклащайки се, очевидно под влияние на вътрешния си вятър от първата сутрешна чашка, но не мръдваше от мястото си, което означаваше, че не се олюлява и Георгий Иванович в тънкото си балтонче и заешка, проскубана тук-там шапка, стоеше по-далече, като само наблюдаваше и се вслушваше, но без да се приближава и някак без да се задълбочава в темата.

Гнедой нахрани с чипса кучетата, като с това затвърди невидимия авторитет на интерната, където децата не гладуват, обърса ръце о палтото си — не можеше да се скрие от наследствеността си — постояха още малко един срещу друг. Помълчаха.

— Е, кво? — попита Гнедой.

— Ами нищо — миролюбиво отговори маминката.

— Още ли пиеш? — попита синът майка си. — И все скиториш?

— Кво да правя? — лениво и делово отговори родителката. — Така си живуркам.

Всъщност те нямаше за какво да разговарят и Гнедой с неговата съдба не беше нещо изключително. Момчетата и момичетата, които живееха тук, бяха направени от съдбата по един калъп: без баща и с безотговорна майка. На нея не й стигаха сила и воля за самата нея и затова синът й растеше в държавна ясла. Така че, освен малчуганите, близост, откровение и сълзи и маминките не получаваха. Може да се каже, че срещите минаваха формално и не се отличаваха нито със смисъл, нито със съдържание.

Като правило всичко приключваше точно с такива кратки диалози. Всъщност те нямаха нужда един от друг: нито той от нея, нито тя от него. Ще си потрябват по-късно: тя на него, когато излезе от интерната и започне да живее сам и рано или късно ще потърси майка си, не за подкрепа — какво да чака от нея — а просто да види как е тя там; а той на нея — когато остарее, когато няма да има кой вода да й подаде, и ще си спомни, ще припълзи, даже по корем, ще моли за кътче и за внимание — ако наистина има при кого да пълзи и ако не е погинало преждевременно във вселенския казан нейното детенце, което най-често се случва.

Но това ще стане някога си — а и дали въобще ще стане? — а засега Гнедой, като си припомня изминалия ден, замислен ще каже на глас за своята майчица:

— Колко ли мъже е пуснала през себе си старата мръсница?… Че аз, момчета, дори не знам баща си — какво ли представлява този мъж? И тя не го знае! Че тя, мамицата й, като млада по петима за нощ пускаше…

— Какво по петима? — случваше се, без да мисли, да попита Колча.

— Ами по петима мъже за една нощ се изливаха в нея! И затова не зная чий съм! Копеле и туй то.

Друго може и да не знаеха, но тази дума и нейния смисъл — копеле — всички деца от сивия интернат познаваха добре.

На чистичките, светли, безупречни деца е необходимо да се поясни: с тази груба дума се нарича този, който е роден извънбрачно, незаконно, а и като Гнедой — неизвестно от кого.