Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

12

В Москва той отиде в самия център, в „Лужа“, на Манежния площад, слезе в подземния паркинг. Охранителите с престорено отговорни лица, с черни униформи го гледаха пренебрежително, но момчето с раздрънканата жигула си плати, така че те можеха да предявяват претенциите си само с кисели гримаси.

Беше това, което му трябваше: пренебрежение, липса на интерес в сравнение с модните маркови коли, плъзгащи се надолу по пандуса, излитащи от подземието като хищни лакирани бръмбари, които са стоварили долу своя багаж.

Този мравуняк с изпъкваща изпод земята стъклена козирка, беше и удобен, и неудобен. Хората се шляеха, но като на екскурзия — купуваха рядко и малко, не се виждаха опашки и в обменните бюра, което не беше добре за Колчиния проблем.

А проблемът беше — да обменя „гущери“ в големи количества, без да привлича вниманието.

За начало той разпредели по джобовете си двадесет парчета. Беше неудобно, панталоните му се издуха и тогава той пъхна една в друга четирите найлонови торбички. Сега пачките не прозираха, не привличаха внимание с тежестта си, не издуваха панталоните.

По такъв начин той взе от чантата само една втора-трета от пачките и се ужаси: колко ли ще му се наложи да се скита немил-недраг?

Дръпна ципа на чантата, щракна малкото катинарче, ключа сложи в джоба на ризата си, затвори багажника и тръгна по етажите като провинциален екскурзиант. За проба първата хилядарка замина дори без да си показва паспорта. Много бързо разбра, че обменителките искат паспорта при закупуване на валута, а при продажба — невинаги.

Петачка, тоест пет хиляди, обмени без да излиза от мравуняка, бутна пачките със замърсени рубли в своята непрозрачна торба и бързо тръгна към телеграфа. То се знае адресът на интерната му беше известен и той изпрати сто и двадесет хиляди рубли на Георгий Иванович.

Когато попълваше бланката за пощенския превод, посочи измислен московски адрес, а хилейки се, за подател написа името: Деточкин, Юрий Иванович.

Всичките в интерната обожаваха този филм, навярно го бяха гледали по сто пъти, имаха го и на касета, така че артистът Смоктуновски, същият този Юрий Иванович Деточкин, който изпращаше в детските домове парите от откраднатите от нечестни хора автомобили, беше, е, и ще бъде главният герой на сирашкия свят. И ето че сега Колка Топоров, тоест Никой, ставаше някой, а именно — Деточкин.

Хората, които изпращат пари по пощата, които ги изпращат някъде, още повече в училище интернат в далечно и неизвестно градче, не предизвикват подозрения. Затова, крадци от всички видове — волни или неволни — изпращайте по-бързо своите нечестни пари в детски домове, в училища-интернати за сираци, в домове за деца, това е за онези изоставени от маминките пънчета, от които израстват момичета и момчета като Коля Топоров!

Успешният превод не че развесели Колча, но го въодушеви. За минута животът му доби смисъл, стана полезен за другите. Като хапна един биг мак в стъклената закусвалня срещу телеграфа, преглъщайки го с кока-кола във висока чаша с пластмасова сламка, Топорик разбра, че парите, които изпрати в интерната, ще стигнат на Георгий Иванович само за да се разплати с пострадалите от пожара. Ами за храна — нали се оплакваше — за обувки, за панталони и чорапи?

Помисли си: ако имах време, можех да намеря на пазара търговец на детски стоки на едро, някой азер или друг, да платя целия контейнер на най-дългата кола с всякакви вехтории. При това всички, които ги наричат спекуланти и черноборсаджии, търговци с неруски имена, при плащането са хора коректни и любезни, общо взето не са опасни. Особено ако разберат, че Колча не е от безобидните. Но откъде ти време за това?

От „Макдоналдс“ покрай МХАТ, той тръгна за централната поща като питаше за пътя и обменяше хиляди. Посрещнат със същото разбиране, оттам изпрати сто и петдесет хиляди: ех, как ще се учуди Георгий Иванович. И веднага ще разбере всичко, особено ако е чул за последните събития.

Разбира се, ще го разпитат. Хубаво ще е, ако са ченгета, ами ако са рекетьорите, които останаха? Кой ли е сега главният при тях? Ясно е, че Георгий Иванович може да не признае за парите, още повече от някакъв си Деточкин от Москва, и обратният му адрес е посочен. Но не е той такъв човек, за да ги метне: ще признае, нали е неудобно, той не е бандит — директор е.

Като се напрегна, Колча изпрати двадесет хиляди на леля Даша — лично, макар и на адреса на интерната. Отново мина. Всичко ставаше, но отново освен Деточкин, той не можа да измисли нищо.

Още двадесет изпрати на името на старшата група.

Малките преводи изпращаше от някакви малки пощи, където му се стори, че уморените чиновнички изобщо не четяха обратния адрес, пък и основния не разглеждаха много внимателно: има индекс, има пари, за превода — квитанция, и — готов си.

С това приключи! Свърши му фантазията.

Колча скиташе из задушната Москва и се ужасяваше: на когото трябваше, изпрати пари, а огромната чанта е все така пълна. Какво да прави? Как да живее?

Седна на пейка в някаква градинка, взе да ближе сладолед. Ех, Валентин! Къде ли си? Наистина, ти, маестро, щеше да измислиш как да профукаш този милион! А на него му се вие свят от това. Бързо трябва да се избави от тях, да вземе да ги скрие, докато не измисли къде да ги изпрати. На кого да ги даде.

Изобщо! Цял живот хората само се трепят за пари. Как да преживеят, та да стигнат до пенсия, а после пак — да е по-голяма пенсията. Изглежда, че хората само заради това живеят, за да хленчат непрекъснато: няма пари, няма пари. Когато впиват поглед в екрана на телевизора, където гангстери грабят банки, пак за пари мечтаят.

А ето той, може да се каже, е почти гангстер. Във всеки случай — има милион в багажника. И на него му е противен този милион, като оловна топка го тегли някъде надолу, в тъмнината. Дали пък да не стане, да иде ето там в онази сграда срещу „Детски свят“, постарому КГБ и да вземе да им хвърли тази огромна чанта? А после да хукне?

Нали ще го хванат, ще проучат нещата, ще му прикачат двете убийства на невинни бащи на семейства, порядъчни хора, както ще се окаже.

Какво да прави?

Да ги внесе в банка? Но там няма да мине без паспорт, ще го засекат, няма да може да вземе парите. Да ги разпрати по всякакви детски домове, по болници? А къде са тези адреси и колко време ще му е нужно?

А и той самият, той къде да се дене? Без пари не е необходим, нещастник, сирак загубен. А с парите е още по-ненужен.

На никого не си нужен ти, Николай Топоров, съкратено — Никой.

Никой. Нищо. Никъде.

И няма за теб място по руската земя, в края на кой знае защо ожесточилия се и съвсем побеснял двайсети век.