Алберт Лиханов
Никой (25)

1

Никога не беше ходил в командировка, но му се струваше, че все едно се е върнал от точно такова пътуване по работа. Това, което се беше отдалечило и изпаднало от живота му, защото беше на друго място и беше зает с друго, отново се върна, отново стана важно. Училищните работилници, опонентите Василич и Иванич и учителите, двамата Петковци, копринарката Серьога, който се гърчеше като някаква гъсеница — всичко това се върна по местата си като по учудващ начин изпълни пространството и избута зад кулисите нещата и хората, които седмица преди това определяха хоризонта му.

Само измитият и излъскан мерцедес, паркиран в ъгъла, и ключовете от него, които тежаха в джоба му, напомняха за онова, което беше преди. Всичко останало, действително като някакво кратко главоболие, се скри в тъмата, изчезна, пропадна.

Валентин не се появяваше, мутрите не се показваха. Никакви разговори за убийство не стигаха до Колча. Дори две нощи той пренощува в общежитието — и нищо, никакви последствия: нито лоши, нито хубави.

Както и по-рано домът с възглавничките не го привличаше, макар че не го и плашеше. И изобщо не можеше да мисли за него като за свой дом: за това бяха необходими още някакви — неизвестно чии — усилия. Пък и бяха ли необходими? Колча засега много малко разбираше, но не вярваше сериозно за жилището. Това все едно не се отнасяше за него. Но щом така трябва на боса — нека.

Интернатската анестезия действаше безотказно — така наричат нечувствителността към болка, постигната чрез инжекции, таблетки или даже вдишване на специален газ по време на операция. Колча многократно установи, че смъртта на Антон изобщо не го изплаши. А пък това не беше обикновена смърт, а убийство. И като поразмисли, всекиму би се свило сърцето. Първо, някакво странно нападение, второ, можеха да убият и Андрюха, и трето — да убият и тримата, включително и него.

Но по някакъв начин Колча не се задълбочаваше в предположения. Второто и третото, то се знае, му минаваха през ума, но там е работата, че изобщо не го стреснаха. И дори, честно казано, не се развълнува много, когато препускаше с мерцедеса с хъркащия Антон. Пък и това хъркане не го изплаши, защото всичко наоколо, кой знае защо, беше много обикновено.

Небето не беше осветено в червения цвят на ужаса, моторът на колата не се тресеше от напрежение, ръцете на Топорик не трепереха неуверено.

Всичко беше именно обикновено, обичайно, просто. Може би за това помогна и Андрей, който пусна Колча от колата и той така и не видя много неща. Общо взето — той не се изплаши.

Навярно му помагаше и спокойствието на заобикалящите го. Животът наоколо си продължаваше по обичайния начин, в който Топорик отново забеляза дреболиите, сякаш отместени на заден план.

Между тези дреболии имаше и приятни. В групата Колча отново изпъкваше между останалите, обаче сега не просто страняха, а се бояха от него. Топорик беше забелязал това и преди, но, зает с работата, не обърна особено внимание на промяната в отношенията. Сега тази промяна беше стабилна, с основание и дори щуката на име Сергей старателно заобикаляше костура Топоров, опасен с острите си плавници. Затова пък тиранизираше каракудите, между които се оказаха и двамата Петковци.

Колча някак бе пропуснал тези промени. Разбира се, причината беше уважителна — той почти не нощуваше в общежитието, а когато, нарушил волята на господаря, пренощува веднъж, че и два пъти, разбра, че Петка-едрия и Петка-хилавия са станали истински подлоги на Сергей. Несвикнал да се възмущава гласно, той премълча и този път, отначало решил да заобиколи острия ръб: Петковците със своите селски номера не му бяха любими.

Но дръвникът Сергей издевателстваше над тях прекалено откровено. Вечер му сервираха масата — той искаше и пиене. Властта над Колча му се изплъзна и той зароби Петковците.

Когато пренощува за първи път в общежитието след убийството на Антон, Топорик просто отбеляза новите правила на тяхната стая. Вторият път, отново премълчал, той се възмути вътрешно, а на сутринта, в едно от междучасията, отиде при Петрухите, които пушеха на стълбите. Те го посрещнаха с умърлушени, угаснали погледи и Колча си спомни, че съвсем наскоро, когато Серьога се гавреше и с него, той така и не дочака помощ от Петковците. Напротив, дочака присмех и раболепие пред силния. Сега авторитетът се смени. Такъв стана слабият Колча, а мощният Серьога му се подмазваше. Ясно е защо — Топорик, зад чийто гръб бяха яките мъжаги в кожени дрехи, можеше да си припомни лошите обноски.

Колча изпуши цигара с момчетата, а после им предложи да поиграят на стара игра от интерната. Те слушаха, хилеха се, но ги беше страх. Сега Колча е тук, а утре няма да го има и те ще са сами срещу Дръвника. Че и в една стая. Но Колча просто не издържаше: искаше да смъкне Серьога от крехкия пиедестал, който сам си беше издигнал, разчитайки само на слабостта на останалите. Нали това е първият признак на страхливост. Впрочем, страхливостта направо извираше от него, не можеше да бъде скрита.

Следващото междучасие гърчавият Петка все пак рискува, мина зад гърба на Сергей, докато Колча разговаряше с него за някаква глупост. Приклекна. Необходимо беше нищожно усилие, за да бутнеш този тъпанар в гърдите. Топорик го направи и Сергей се преобърна. Тутакси скочи разярен и се втурна към Топорик. Забрави и за страха си. Колча приклекна, оттласна се с краката, дръвникът се повдигна, падайки отново, и с трясък се изтърси на пода.

Без да може да се познае, Колча седна на врата му, хвана с две ръце главата му под брадата, повдигна я и го попита равнодушно:

— Знаеш ли къде е основата на черепа?

Онзи мучеше и се блъскаше с цялото си тяло, но не можеше да го отхвърли. Топорик се наведе още по-близо до него и каза:

— Само едно слабо движение настрани и няма да те има.

Серьога изфъфли:

— Пусни ме! Пусни ме!

В думите му имаше страх.

Колча стана от врата му, отдръпна се встрани. Заобиколи ги цялата група и Топорик видя уплашени очи. Послушни момчета тук нямаше, те не се учат за автомонтьори, но и тези сега гледаха без одобрение и радост — изглежда всичко излезе прекалено на сериозно. Каквато бе и целта.

Още същия ден Серьога се премести в друга стая на общежитието и според сведенията, постъпили от двамата Петковци, там се държеше по най-кротък начин.

Но Колча се чувстваше отвратително. Прието бе на момчетата от интерната всичко да се прощава, но такова нещо му се случваше за пръв път. Никога и никого той не беше тормозил толкова сериозно, колкото Сергей. Дали пък в това назидателно нападение не се беше изляла обидата от унижението, на което същият този Сергей го беше подлагал. Може би. В главата на Топорик като на лавици бяха подредени всичките му извинителни оправдания, но му беше тежко на душата. Отдавна се бяха променили техните отношения, страх и ужас измъчваха Сергей, а пък Топорик не беше станал по-силен — страхуваха се не от него, а от възрастните мъже, които стояха зад гърба му. Излиза, че Колча бе злоупотребил със страха, предизвикван от други…

Двамата Пьотровци сега направо се унижаваха пред него, канеха го на вечеря, обещаваха му, че ще му купят и бира, и водка и колкото повече те му се подмазваха, толкова по-противен ставаше сам на себе си, толкова повече той жалеше страхливия Серьога.

В своята безсърдечност неочаквано Колча усети несправедливост.

И тази несправедливост беше срамна.

Щеше да е честно, ако той се бе провинил пред добър човек, а Серьога не можеше да бъде определен като добър. И ето — сега се срамуваше, че е наказал глупак и тъпанар.

Тревожно беше в душата на Колча, тревожно беше и в главата му. Все пак още не беше свикнал с уравненията, където всичко е боклук и несправедливост.