Алберт Лиханов
Никой (29)

5

После се разделиха и Коля отново започна да го раздира на три, както това става с мотора. В една от свещите на четиритактовия двигател няма искра и се чуват само три такта вместо четири. Моторът се задъхва. Като човек от недостиг на кислород.

Той самият знаеше, а началничката само потвърди това — макар и с пръстени, но щом е поставена там значи разбира, че замисълът на Валентин не е нужен никому. За какво му е някаква майка, та той вече е на петнадесет. Всичко е ясно. Ами ако изведнъж я намерят?… За какво ще му е? За какво ще си говорят? Нищо няма да се случи — той както си учи в ПТУ така и ще си доучи, а тя — само излишна мъка.

Той псуваше наум, ядосваше се на Валентин. Едва привечер се успокои. Като пролетна рекичка след пълноводие се върна в бреговете си.

Тъй като нямаше какво да прави, Топорик реши да поскита.

Той тръгна по улицата без никаква цел и план, искаше отначало да се помотае край апартамента с възглавничките, да обиколи един след друг и четирите ъгъла, да пошари из квартала, но краката му сами го понесоха по-нататък и той вървеше безгрижно, отново захлопнал всичките си сетива, без нищо да съобразява, само тъпо да отмерва крачки и да диша пролетната свежест.

Вечерният град живееше неравномерния сегашен живот. Някъде сияеха светлини и на стената пламваха неонови, задължително не руски букви, „BAR“, означаващи обикновено капанче с градските безделници около него, а по-нататък отново от всички страни, без нито една лампа настъпваше застояла тъмнина. По-нататък светеха витрините на оживен гастроном, където продаваха и разни парцали — там отново се бутаха двадесетина безработни мъже, или момчета — изглежда се бяха събрали с бутилка или просто се кооперираха, за да си купят ядене или пиене — безлична, бедна, безделна група от пъстро облечени хора. И отново — половин квартал тъмнина.

Нормалните хора сега вечер предпочитат да си седят у дома и макар че тяхното градче не е Москва или някакъв друг голям център, където, ако вярваме на телевизията, всеки ден отстрелват по десетина съграждани — и невинни, и виновни, но изглежда, че да излизаш в тъмното е рискована работа, така че навсякъде лампите светеха — хората вечеряха, гледаха новините или вносните екшъни, а навън беше пусто, макар и не тихо.

Пролайваха кучета, профучаваха с висока скорост коли, подвикваха си, смеейки се, алкохолиците край осветените витрини. И въпреки това беше тихо, така в крайна сметка усещаше града Топорик, който вървеше покрай локвите, обледенени по края, и избираше сух и размразил се през деня асфалт, вървеше където му видят очите, малко поизмръзнал.

Отпред видя църква с осветен голям покрит вход. Широките двукрили врати бяха разтворени, може би съвсем скоро беше свършила службата, хората си бяха тръгнали, а не бяха успели още да затворят входа след тях. Колча се спря. В дълбочината на храма слабо просветваше иконостасът, като червени точки светеха кандилцата и нещо настойчиво го повика натам, в тази сумрачна и тайнствена глъбина.

Той още на улицата свали шапката си, пъхна я в джоба на кожената си куртка, влезе вътре. Встрани до сергията с книги, иконки и свещички, явно приключвайки с търговията, имаше старец и старица — и двамата бяха съвсем побелели и от това имаха благороден вид. Нещо добро се излъчваше от тях, не улично, макар че работеха съвсем обикновено, като всички дребни търговци, които прибират стоката си преди затваряне.

Колча подаде пари, купи тънка свещица и попита:

— А къде да я поставя?

— За здраве или за помен? — попита старицата, която отложи своите занимания и се вгледа в него.

Топорик се смути. Той просто искаше да запали свещичка за Бог или Христос. Или пък за Дева Мария и за нея той не знаеше много, освен че е родила Христос. А се оказва, че трябва по друг начин. Той вдигна рамене.

— За пръв път ли влизаш в църква? — попита старецът, който приличаше на светец.

— Аха — кимна Колча. Искаше му се да изглежда пред стареца като независим, заможен възрастен, той затова подаде стотачка, така че старицата дълго му събираше рестото от измачкани десетолевки и дребни. Но не се получаваше при него тази независимост, това порастване.

— За кого, соколе мил, искаш да запалиш свещичка? — меко го попита старицата. — За мъртъв или за жив?

— За мъртъв — съобрази той.

— Тогава ето тук, където е кръстът…

Под кръста имаше масивна бронзова поставка с дупки за свещите и Колча постави там своята. Дълго я гледа, за миг омагьосан от десетките припукващи леко и равномерно горящи огънчета.

— Как се казва? — попита някой зад гърба му и Топорик рязко се обърна. Старец с валенки с галоши и черно палто внимателно се вглеждаше в него, макар и доверчиво, като се усмихваше и искаше да помогне.

— Аз ли? — учуди се Колча.

— За кого палиш свещичка? — едва кимна с бялата си глава старецът.

— За Антон — отговори момчето.

— Вземи оттам молив и парче хартия — показа старецът към края на тезгяха, — запиши името, остави малко пари и утре на сутрешната литургия ще поменат твоя покойник… Ще помолят Господ той да иде в царството небесно…

Колча послушно изпълни указанията, обърна се, за да излезе и забеляза как старецът и старицата жалостиво го гледат. Той вдигна рамене: какво им става? На входа се обърна и постоя малко. Май трябваше да се прекръсти, но Колча не знаеше как. Така и излезе — гърбом. Макар да знаеше, че беше нарушил нещо и се държа като неук и тъп, но все пак му стана по-леко. Навън отново се обърна. Старецът затваряше крилата на вратата.

Защо му стана по-леко? От какво по-леко? И той самият не разбираше. Все едно се беше освободил от някаква тежест върху раменете си, от задушаване в гърлото. Сякаш някой го побутна по гърба и го погали по главата.

Той си помисли за Антон, но ясно, че стана от объркване. Щом е за помен, той познаваше само един покойник, макар че ако някой беше поискал да узнае повече — нищо не можеше да разкаже за него. Почти нищо. А виж, за здраве — такива хора има много. И момчетата дори, тримата му съученици от най-ранно детство. И Георгий Иванович, разбира се, живей дълго, дългокраки чичко, наемен баща на двеста и петдесет деца. И леля Даша, в края на краищата нека си мъкне своите чанти за домашната крава, като тази бабичка от дома на детето, сега всички влачат, за да преживеят, да се измъкнат, сами да хапнат и други да нахранят. И във всички случаи — Валънтайн, лидерът с прическа, господар и брат, за когото, честно казано, Топорик също нищичко не знаеше. Другият път, помисли си Колча, ще вземе десетина свещи и ще запали на всеки за здраве. Ще помоли Господ Бог или Христос, или пък Небесната повелителка за дълъг живот, здраве и добрини за всеки.

Погледна нагоре, небето се беше разчистило и милиард звезди се вглеждаха в него, в момчето без род, без племе. Дали топлият въздух се вдигаше от земята към небесните селения, дали от далечината и безмерната величина на пространството, но звездите гальовно и бавно му намигаха, съгласяваха се с него, подкрепяха го за нещо, обещаваха му нещо.

Кой знае защо краката го водеха към интерната и след двадесет минути той незабелязано влезе в коридора на спалните помещения.

Зоя Павловна — а може и някой друг! — вече се беше измъкнала вкъщи, грубо нарушавайки правилата за отговорност и ред. Колча престъпи през познатия праг, притвори след себе си вратата, облегна се на стената до входа.

Вслуша се.

В просторния коридор се намираха затворените врати на всички спални, но те не бяха плътни и спокойно пропускаха всеки шум и той знаеше, че ако се вслушаш, ще чуеш нощните детски звуци. Малцина хъркаха в интерната — това беше голяма рядкост. По-често стенеха насън. Викаха. Плачеха и хленчеха.

Страстите, с които злочестите възрастни бяха заразили своите деца, болките и бедите, които несправедливо трябваше да изпитат малките хора, се събуждаха нощем, може би за да излетят от детските души, да повитаят в спалните, докато започне да разсъмва, и отново, неканени, да се върнат при своите притежатели. Болките и бедите приличат на прилепи, само че за разлика от божите твари те не са мълчаливи, не са безобидни — нищо подобно. С острите нокти на спомените нощем те разкъсват детската памет, оживявайки забравеното, повтаряйки, също като двойкари, миналото, вдълбават в паметта веднъж вече случилото се.

Ех, ако можеше да послуша и да чуе разумният възрастен свят тези нощни звуци! А като ги чуе — да ги разбере и да се засрами за своите неплатени грехове пред света на малките, който съвсем скоро също ще стане възрастен свят. И като ги разбере — да изкупи безкрайната си вина, веднъж завинаги да предпази тези малчугани от болки и беди, дарени им от възрастните.

Колча стоеше в началото на коридора, където вляво и вдясно бяха разположени нощните хранилища на детските беди, вслушваше се в тихите стонове, в силните викове, в плача и нарежданията, в бързата като скоропоговорка реч. Всичко, което беше слушал и преди през осемте години на тукашния си живот, и сега — в минутите, съзнателно изживявани, беше като че записано в съзнанието му на една немного дълга магнетофонна лента, и тя се въртеше, и въртеше, повтаряйки и усилвайки звуците на страдание, разпръснати по време и по сила в една потискаща симфония.

Топорик затвори очи и в тази своя тъма изведнъж сякаш попита: „За какво, Господи? Защо само в този един коридор са събрани толкова беди и мъка? Защо децата плащат за греховете на възрастните?“.

Това не бяха негови, а нечии съвсем чужди думи. А и той не ги произнесе. Те плуваха с мълчалив стон в тишината.

Припомни си деня, голямата светла стая с детските телца като цепеници. И онези, и тези, и той самият — кои са те?

Никои!

Нима са никои? Нищо? Никъде?

Навярно за пръв път през съзнателните си години Колча Топорик заплака. Момчето със стъклен, почти немигащ поглед, човекът, който не пожела да се крие зад стените на интерната, личност без род и племе, чист във всичките си роднински отношения, тоест абсолютно самотен човек, който от детството си не беше изпитвал чувства, сега плачеше, мислейки за себе си.

За своите съученици, за децата, скрити в този дом, за бебетата на другия край на града и за себе си.

Той мислеше за себе си като възрастен, като много препатил човек. А въздишайки, на глас каза само две думи:

— Господи, помогни!

Колча изтри с ръкав сълзите си, бавно отиде до своята спалня, тихичко, за да не скръцне, открехна вратата. На всяко легло спеше момче и на неговото бивше също нощуваше някой. Само Гошман го нямаше. „Сигурно все още е в болницата“ — помисли Топорик. Той стоеше облегнат на полуотворената врата, слушаше дългите въздишки, усещаше застоялия, намирисващ на урина, дъх на общежитието, топъл, привичен, малко горчив, но роден, вглеждаше се в полумрака на голямата детска спалня — полувъзрастен човек, изведнъж за час разбрал своята самота и самотата на тези много деца — невинни, държавни, изобщо ничии…

След това тихо се наведе и постави пред вратата от вътрешната страна пакет със сладкиши. Излизайки от храма, на път за тук, Топорик отново накупи цяла камара „марсове“, дъвки, шоколади и „Мечета в гората“. На сутринта момчетата ще се събудят, ще хукнат да се мият и първият ще се спъне в пакета. И всички ще разберат — през нощта при тях е бил и ги е гледал Колка Топоров.