Алберт Лиханов
Никой (18)

7

Колча сега се връщаше късно в общежитието, но никой и не помисли да му се кара. Валънтайн сядаше да вечеря не по-рано от девет, а понякога и десет часа вечерта, пък и това много често ставаше на съвсем ново място. Сякаш половината град бе готов да разтвори обятия за русия момък със смешна прическа: той ту си я правеше, ту я разваляше все едно е част от облеклото му.

На Топорик ще му е необходимо още време, за да разбере всичко и за всичко да се ориентира, засега беше длъжен да присъства на всяка вечеря: и точно тогава стана тази конфузия с него.

На масата имаше хайвер — червен и черен и когато Валънтайн побутна към него плоската чинийка с блестящите, лъскави малки зрънца на есетровия хайвер, Колча едва не повърна.

Валентин внимателно се вгледа в него, замълча и го попита сериозно:

— Ама ти май че ти не си виждал хайвер? И не си ял?

Колча завъртя глава, започна да ги убеждава, че не иска, обичайната сговорчивост му измени, той се запъна и си каза, че не може да надвие себе си.

Валънтайн намаза с масло парче бял хляб, завъртя отгоре супена лъжица хайвер и започна да стене от удоволствие, дъвчейки деликатеса. Впрочем, когато глътна сандвича, загрижено каза:

— Ще се наложи да те научим и на това…

Изобщо те се хранеха луксозно. Разни пастети, колбаси, шунки. С всичко това Валентин пийваше коняк „Хенеси“ в невиждани кръгли ребрести бутилки, после им поднасяха супа или борш, приготвени по всички правила на кулинарното изкуство и Колча примираше, опиянен от самата храна, защото не трябваше да пие. Навярно затова той вечеряше на една маса с господаря си, защото сега имаше точно задължение: да откара вкъщи Валънтайн.

Това беше най-тайнственото. Русолявия му заповядваше да го откара приблизително еди-къде си. На кръстовището на някакви улици. При еди-кое си кино или магазин. След това му заповядваше да спре, при това трябваше да го направи смело, за миг, и по възможност дори да не включва мигачите, да доближи колата до бордюра и затова трябваше зад тях да няма никой, никаква кола — след това да спре за миг, колкото да слезе шефът и щом хлопне вратата, да продължи пътя си.

Отстрани изглеждаше все едно колата изобщо не е спирала, а си е карала равномерно по пътя и само за малко е намалила.

Валентин винаги заповядваше да го оставят в слабо осветени части на улиците и като изскочеше от колата, мигом потъваше в тъмнината и Колча дори не можеше да се досети къде живее неговият господар.

Но постепенно започнаха да се оформят четири точки, през които минаваше трасето на Колчиния автомобил — волво или мерцедес — а и то, ако като точки могат да се обозначат градските квартали, в тесните проходи на които изчезваше, потъваше шефът му.

Топорик не се учудваше на това и не бързаше да пита. След триумфалното посещение в интерната той си каза, че е длъжен да се радва на новото си положение, че трябва да цени доброто отношение на Валентин, неговата щедрост, но още повече трябва да цени не обещанията и надеждите на съдбата, а реалните й подаръци. Кога можеше да стане опитен монтьор след училище? А сега — хоп! — и зад волана на такива скъпи коли, не е зле, а пък и цяло денонощие ключовете са му в джоба. Кога ли би спечелил за джинси? А сега — в миг е облечен в луксозна униформа, а секси лелката Зинаида го подстригва сериозно, не като момченце — щрак-щрак с ножиците и готово! — и за това подстригване й плащат колкото цяла месечна заплата.

Не по-рядко от веднъж седмично Валентин пъхаше в горното джобче на джинсовото му яке няколко едри банкноти. Такива големи пари преди Топорик не беше и докосвал, а сега така небрежно му ги мушваха, все едно се извиняваха, че са малко. Смущавайки се, Колча благодареше на Валънтайн, но той искрено се мръщеше и му казваше: „Остави!“ или „Каква дреболия!“, или „Изработил си ги — вземай!“.

Ето този израз най-много объркваше Топорик. Как ги е изработил? Какво толкова е свършил? Седи си зад волана на скъпа кола — ту една, ту друга, вечеря заедно с Валънтайн — само това колко струва! — след това го откарва, паркира колата в училищната работилница и това е цялата му работа. Разбира се, ако не се броят ежеседмичните пътувания с Андрюха и Антон или някой друг подобен на тях. А и това, това каква работа е?

Трябваше само да кара, просто да слуша техните заповеди, спри тук, паркирай там, почакай на такова и такова място.

Младежите в черни кожени дрехи излизаха и отново сядаха в колата, едва ли не всеки път сменяха колите, но това малко засягаше Топорик — ако трябва, щом заповядва Валънтайн, той беше готов да седне зад волана и на някакъв раздрънкан камион.

А господарят му много обичаше колите и май беше сериозно натъжен само от това, че са малко — бива си го!

— Трябват още, още — твърдеше той, когато обсъждаха тази тема и постепенно се прибавиха новичко жигули, скъпа десетка, а след това втора употреба джип чероки.

Научен в интерната да не се замисля много за случващото се край него, да живее по инерция, да се движи, да се смее и да учи по команда, по звънци и викове в общото стадо, стадно, а това означава — с разделена с всички отговорност, Колча, може би заради своето възпитание, беше повече от всеки друг приспособен към това навреме да спира — не колата, а съзнанието си.

Той возеше някой от кожените мъже и можеше и да не мисли кои са всъщност тези Андреевци, Антониевци, Семьоновци и Григориевци… Когато през юнската вечер в горичката той за първи път видя Русолявия, придружен от двамата, веднага открои усмихнатия Валентин от неговите бойци. От тримата с еднакви сака, той одушеви само един, другите двама остави в съзнанието си като необходими манекени, необходими и полезни сигурно на техния водач, но съвсем не на такива като него.

Сега се оказаха от един дол дренки, но така изглеждаше само отстрани.

Действащите кожени сака сядаха и излизаха от колата, но Топорик никога не мислеше какви са те, имат ли майки, жени, деца, къде живеят, къде, най-после, отиват те и защо отново се появяват.

Той беше длъжен да пътува с тях — и той пътуваше. Заповядваха му да спре — и той спираше. Заповядваха му да бъде в толкова и толкова там и там — и той без да обръща внимание на тона, с който му заповядваха, пропускайки край себе си всякакви думи, точно и навреме се оказваше на мястото.

Мислеше ли той, че участва в нещо неприятно, недостойно, може би дори престъпно? Ако го бяха попитали направо, той би отговорил: „Не“. И би било несправедливо да го упрекват, дори и леко.

Да го упрекват — означаваше да не разбират естеството на възпитанието в сирашкото заведение на момчето с прякор Никой.

Впрочем, дори Валънтайн, който го беше измислил, никога не го ползваше. Както и преди, наричаха Колча както в интерната: Топорик, Топор, никога не стигнаха до Топорище, никой още не беше се разсърдил сериозно на момчето.

Русолявия се обръщаше към него приятелски като към равен. С останалите той беше груб, не се стесняваше от изразите си, неведнъж, когато пътуваха с Колча, му се оплакваше от тъпотата и алчността на своята команда, която се налагаше да държи изкъсо.

— Разбираш ли — казваше той на Колча, все едно му е равен или пък брат, — колкото повече имат хората, толкова повече искат. Били бедни, били глупави, а като забогатеят — поумняват. Трябва да ги следиш непрекъснато.

Друг път, вглеждайки се в Колча, който караше волвото, Валънтайн му каза:

— В целия наш панаир само ти и аз сме действително от една кръв.

Колча бегло погледна господаря, учтиво се усмихна, но не попита, макар нищо да не разбра. Валънтайн знаеше всичко за него, долавяше всичко, което става с него, всичко усещаше. И се учуди:

— Ти май не си чел и „Маугли“?

Две нощи Топорик трескаво овладяваше Киплинг. Но дори когато откри в книгата познатия израз, не се замисли по-нататък, не се запита: какви сме ние — животни ли сме — пък дори и недобри и не беззащитни? Той само я прочете, побърза да върне книгата в библиотеката и с това приключи, отново ловко спирайки.

Той самият мислеше за себе си, че пристъпва само по крачка, без покана не отива никъде и се държи като замразен. И мислеше още, че всичко това много му помага. Усещаше, че това много се харесва на Валънтайн.

Харесва го, защото не беше бъбрив, бе предпазлив, умееше да не измисля, да не фантазира, да не тича пред локомотива. И още харесваше предаността му към Валънтайн. Не към неговата работа, която засега му бе неясна, не към приближените му, а към него самия. Лично.