Алберт Лиханов
Никой (42)

6

А в интерната се случи нещастие. Недалеч от него имаше магазин за домашни потреби, някога държавен, а в днешни времена — частен. В двора на магазина стояха бутилки с някакъв разтвор. Момчетата от интерната влезли в двора, изсипали кашоните, разлели разтвора, после някой щракнал клечка кибрит — всичко пламнало и ручейчета от горящия разтвор потекли под постройката. Всичко изгоряло и сега собствениците заплашват директора, че ще го дадат на съд за причинените загуби.

За всичко това разказа на Колча пак същият Гнедой, който нахълта още от зори да проси пари за цигари и Топорик реши да отиде с него при Георгий Иванович.

Тръгна с мерцедеса, без да знае впрочем защо си позволи това изфукване — едно е да е заедно с шефа, друго е — да е сам. Но колата някак странно подкрепяше Георгий Иванович — когато плавно шумолейки мерцедесът спря до олющения вход на учебния корпус, където беше тесният и неудобен, като кутия за моливи, директорски кабинет, той изскочи на площадката, все едно му беше пристигнала на помощ велика сила. И когато видя Колча, не се разочарова, а го хвана за ръката, повлече го със себе си и още от коридора започна своята вълнуваща изповед:

— Разбираш ли, Николай, по закон нали аз съм баща на всички ви, разбира се, извини ме, освен на тебе, а така — отговорен съм за всяко от децата. По за-ко-на! И отговарям за всички до един. Да ги храня, да ги поя — аз съм длъжен. Да ги уча, да ги лекувам — пак аз. Да ги обличам, да ги обувам — отново аз. А не дават пари, както преди. Чувал ли си такава дума: отчисления? Не? Ами, слава богу! Да допуснем, че някаква база дължи на бюджета данък. И на мене ми е разрешено да взема, например, храна за децата. От този данък. За негова сметка. Разбираш ли — храна! И тичай като пале, търси, ако си нямаш работа, уговаряй някакви началници, моли ги да дадат веднага храна вместо тези бъдещи данъци. На друго място моля за прах за пране, за сапун, за макарони. На трето — за ризи, панталони, сандали, на четвърто — за учебници. Превърнах се от педагог в професионален просяк!

— Как стана белята? — прекъсна го Колча.

— Можеш ли да увардиш всички? А семейството си го бива — засмя се Георгий Иванович, — двеста и петдесет души! Ще ме дават на съд. Съдът ще ме осъди да платя загубите. Не по-малко от двеста хиляди. Откъде? Обяснявам: пари не дават дори за храна, всичко е въздушна аритметика! И това ми било държава! И това ми било власт!

Двеста хиляди, пресмяташе в това време Топорик, това е повече от осем хиляди „гущера“. За куфара в блатото е истинска дреболия, но пък той не е скрит за нас…

Той си помисли — „за нас“ като „за мен“. Изхъмка — не се е отдалечил много от интерната, всички са му близки. Може след две-три години, когато оттук си отидат Гнедой и Макарка, сигурно и той ще забрави пътя за тук. А може и да не забрави — какво да гадае!

Но осем хиляди — прекалено много са, няма да може. Хиляда и петстотин може да събере от предишните щедри жестове на Валентин, ами останалите?

Разбирайки, че без разговор с господаря няма да мине, Колча по-скоро по инерция попита какви са сега собствениците на магазина за домашни потреби, как е фамилията им и изведнъж го обля някаква горещина: той познаваше тези хора, някога беше идвал тук за данъка, те бяха платци на Валентин.

Сбогува се с директора, нищо не обеща, отиде до пожарището. Хората, които стояха около бившия магазин, моментално се обърнаха към мерцедеса и на Колча му се наложи да мине няколкото метра, отделящи го от собствениците, под внимателните погледи на намръщените мъже.

Някой изсъска зад гърба му: „Кръвопийци“ — но Топорик не се обърна, не трепна, кимна на главния и се отдалечи настрана с него. Запалиха по цигара. Доколкото Колча си спомняше, собствениците бяха двама, но с него тръгнаха трима и ако първите двама изглеждаха слабовати, то третият приличаше на тлъст калкан — плещест, с едър гръден кош, широк отвсякъде.

— Предай… на когото трябва — каза слабоватият по-голям собственик, — сега няма да има кинти, налог.

Колча кимна, търговците облекчено въздъхнаха, отпуснаха се.

— Което си е така, така е — заговори Топорик с авторитетен глас: знаеше правилата на играта. — Аз за друго. Какво става с интерната?

— А какво? — заяде се младият. — Да си платят. Те хулиганстваха, те да отговарят.

— Все пак са сираци! — въздъхна Колча. — Какво да търсиш от тях?

— Сираци, значи са държавни, нали така? — попита големият. — Тогава нека държавата да плати.

— Ха-ха — не се разсмя, а проговори третият, — пий една студена вода.

— Окей — каза Колча, правейки се на строг, — на колко оценявате…?

— Не сме сметнали окончателно — опомни се по-големият, мислейки, че може да го изиграе. — Но отива към четиристотин хиляди. За властта — дреболия, нали са безотчетни.

„Охо — помисли си Колча — с тези трябва да си нащрек.“ Изхъмка.

— Хич не хъмкай, братле — каза младият, — всичко ще бъде официално, вече работи комисия от пожарната, ето го председателят.

Широкоплещестият мъж отново каза:

— Ха-ха.

Излиза, че той беше председателят.

— Ясно — отговори Колча, примижавайки лениво и изненадвайки се на самия себе си, кога пък се научи. — Ще се пазарим ли?

— Ти да не си хазната, държавата? — заяде се младият.

Старият пък обратно, застана нащрек.

— Да кажем първо, колко ви са загубите? Колко?

— Сега пък какви загуби? — отново се озъби младият.

— А ще ги признаете ли? — учуди се старият.

— Да предположим — лениво каза Колча, — в полза на сираците.

— Да не би да си от тях? — застана нащрек широкоплещестият.

— Ти пък какво искаш, пожарникар такъв? — кипвайки попита Колча и възмущението му се получи без грешка: той малко се поизправи, вдигна гордо глава. — Е, от тях съм. Ние покровителстваме сираците, а не като вас, частния капитал. — И за сплашване си поигра с издутината като от оръжие. Като се обърна към дебелака, добави: — Комисията подчинена ли ни е? Нещо не си спомням?

Плещестият отново каза: „Ха-ха“, но сега без предишния шик, бе твърде вяло и макар че пред него стоеше хилав хлапак, дори да изглеждаше културен, но този борец от тежка категория разбираше с каква власт води този диалог и нямаше илюзии. Можеше да продължи. И Колча изрече:

— Стига майтапи, казвайте истинската цена. Плюс удръжките, — засмя се мислено като си като си спомни речта на Георгий Иванович и добави: — Отчисления.

— Сто и петдесет хиляди — каза по-големият собственик. — И нито рубла по-малко.

— Шест бона? — попита Колча. И се учуди. — И къде тук, при вас се пазеше толкова имущество?

Помогна му целият предишен мръсен опит. Само че преди той трябваше да преувеличава цената на продукта, за да вземе своето. Сега намаляваше. По-вярното е — връщаше нормалната цена. Нищо работа, по-точно обсъждайки, без да зачита никого. За това беше необходима хватка като на вързано куче. Оказа се, че Колча я има. Съчувствено въздъхна, едва не пророни сълза, виждате ли, мъже, направих всичко, което можах, обърна се към колата и направи първата крачка.

— И всичко това е данък? — попита неясно дали възхитен или възмутен.

— Сто двадесет и пет — проговори по-големият, отстъпвайки по курса двадесет и пет рубли за долар. — Нали и ремонт ще трябва!

— А ако ни съдите, кога ще ги получите? — попита Топорик, вече не гледайки към тях, а все едно на себе си.

— На куково лято! — извика оня, който се представи за шеф на пожарникарите и беше ясно, че той вика не на Колча, а на своите партньори.

— Побирайте се в стоте — кимна Топорик, — четири бона. Затова пък ще ги получите веднага.

По краткия път към мерцедеса му се мярна познато младо лице, Колча механически кимна, без да се замисля много.

— Договорихме се! — извика отчаяно по-големият собственик и се затича към колата. — Кога да ги чакаме?

— Чакай — отговори Топорик. — Отивам да докладвам.

Той подкара мерцедеса и отиде обратно в интерната, за да успокои директора. Новината не го зарадва. Георгий Иванович не разбираше, че четири хиляди долара са по-малко от шестнадесет бона. И Колча знаеше, че той не симулира. За него дали четири хиляди или милион — са все еднакво недостижими величини.

На завоя като погледна в огледалото за обратно виждане, той забеляза, че след него бърза очукана жигула. Като че ли вече я беше виждал някъде. Май до изгорелия магазин.

Щеше да натисне газта и да продължи, но изведнъж удари спирачки така, че гумите силно изсвистяха.

Господи, та тази муцуна, която му се стори позната, май е на сервитьора от московския хотел. Какво прави той тук?

Не, нямаше опит Колча. Той трябваше да изчака тази жигулка, да я пропусне пред него, да погледне кой седи в нея и тогава щеше със сигурност да познае на задната седалка сервитьора.

Но той само изпсува и натисна педала. Мерцедесът изрева с всичките си конски сили и се втурна напред.