Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

11

Знаеше ли високият слаб директор на интерната за греховете на своите възпитаници? И да, и не. От всяко момче, минало четвърти клас, вонеше на цигари и това не се криеше особено. Достигнал определени философски висоти, сред които безспорно и смирението като форма на непреодолимо безсилие, Георгий Иванович, макар и да се бореше с тютюнопушенето, поне на най-малките, но самият той пушач, постигна победа само за ограничените пространства на спалните и учебните помещения, отстъпвайки много дори в района на момчешката тоалетна. А пък на улицата нима ще проследиш двеста и петдесет дечурлига, преминали още от бебешка възраст школата на свободата?

Що се отнася до пиенето, не можеше определено да се каже. Трудно бе да се долови мириса, защото дори и да пиеха, го правеха по-големите и то предпазливо, тоест внимателно и като пийнеха, заобикаляха интерната. Жестоки ексцесии също не се забелязваха: никой не се напиваше — тук само пробваха, само опитваха. Така че на директора му оставаше да предполага, че има такова нещо.

И ето че четирима от многото пораснали ревяха около брезовото пънче, изпили първите сто двайсет и пет грама коняк с неизвестен произход, в който явно че беше нещо прибавено, но те още не можеха да го разберат. И дали въобще някога ще разберат тия тънкости — не се знае.

Като повикаха и леко се умориха, момчетата запяха. Сред малкото ефективни начини на колективно възпитание преди няколко години Георгий Иванович въведе един твърде забележителен начин. Той се състоеше в това, че в залата или просто в класната стая — после това дори влезе в графика на извънкласните занимания — се събираха момчета (кой знае защо момичетата отделно). И на всеки даваха по една дебела песнопойка. Отначало Георгий Иванович запяваше сам, но скоро се освободи от това задължение, защото имаше достатъчно желаещи.

Даваха книжка на всички и всеки солист, когато му дойдеше реда, избираше песента като просто назоваваше страницата. И тъй като песнопойката беше популярна, съдържаше песни, познати на всички, с ясни и запомнящи се мелодии, скоро децата само хвърляха поглед в книжката, а у мнозина тя така си и лежеше неразтворена на тези събирания.

Как пееха сираците? Как пеят хора без гласове и слух, но знаещи текста? Направо ще отбележим, че не много мелодично, но затова пък съгласувано и дружно. Така че интернатът, за който говорим, се славеше като пеещ и с това отличие Георгий Иванович най-често убеждаваше разните инспектори за сравнително доброто качество на своята работа.

Тези безкрайни комисии можеха да правят каквито им хрумне забележки, но трябваше търпеливо, без да възразяваш, без да губиш напразно силите си, да слушаш, а преди те да се отправят, за да напишат своите изводи или дори акт, да ги поканиш в детската столова, да седнат до децата, винаги вежливи, усещащи чуждите отдалече, да ги нахраниш с храна, с каквато се хранят всички деца, а когато приборите спрат да тропат и дежурните момичета с празнични престилчици бързо приберат съдовете, да предложиш на децата: ето моля ви, ние днес имаме скъпи гости, хайде да им попеем. И цялата зала, двеста човека наведнъж (без малките), изведнъж започва да пее — не много художествено, повтаряме, но пък забележително дружно, усмихвайки се, а гостите, леко объркани, са принудени да припяват, разбира се, без да знаят и половината думи — и точно тук се решаваха без всякакви напъни и умувания педагогическите спорове: дребните забележки умираха, засрамени, а големите издребняваха, превръщайки се в общи разсъждения.

Беше ли Георгий Иванович злонамерен и хитър, беше ли някакъв педагогически шмекер? Не, изобщо. Той просто бе безумно уморен от своята безмерна отговорност да бъде държавен баща на двеста и петдесет деца, постоянно да крие страха си за тяхното здраве и дори живот, за настоящето и бъдещето на тези нещастници, което за него беше съвсем очевидно.

Той бе уморен от своята длъжност на непрекъснат снабдител доставчик, обменящ — пари, продукти, дрехи, бельо, обувки, играчки, бои, сапун и хиляди подобни вещи, които само за непосветения изглеждат маловажни. Беше уморен от външни — безкрайните проверяващи, всеки от които имаше собствено мнение, високомерие и знания, които не се виждаха. И затова се налагаше да се брани, включително и с такива невинни лукави начини като детското пеене, което е способно да размекне всекиго.

Що се отнася до четиримата, разположили се край полегатия пън, то Топорик, въпреки своята флегматичност, беше най-гласовит и най-музикален, най-малкото, помнеше вярната мелодия. Останалите се отличаваха с дружност и умение да изпяват думите, без да изостават един от друг — практиката си казваше думата.

Отначало те тихо, сякаш пригаждайки се, запяха „Тройка“:

Вот мчится тройка удалая

В Казан дорогой столбовой,

И колокольчик, дар Валдая,

Гудет уныло над дугой.

Децата знаеха: „Тройка“ трябва да се запява тихичко, сякаш си спомняш нещо, като едва-едва се полюшваш, представяйки си къде и как се случва това. И по-високо тогава, когато вече започва действието:

Ямщик лихой — он стал с полночи,

Ему взгрустнулося в тиши;

И он запел про ясны очи,

Про очи девицы-души.

По-нататък момчетата запяха със силни, ясни гласове, сякаш самите те бяха колари:

Bы, очи, очи голубые,

Вы сокрушили молодца,

Зачем, о люди, люди злые,

Bы их разрознили сердца?

Теперь я горький сиротина.

И вдруг махнул по всем по трем,

И тройкой тешился детина,

И заливалея соловьем.

Последните три реда трябва да се пеят затихвайки, както затихва гласът, когато тройката отминава в далечината и постепенно, бавно изчезва и оставя в сърцето печал.

Децата замълчаха. Сякаш изтрезняха от пеенето. Като че ли и брезите се заслушаха в дрезгавото момчешко пеене. Нима обикновените момчета, които си имат родители, ако не са записани в хор или кръжок, ще започнат ей така да пеят, и то така дружно и съгласувано?

Впрочем това-онова те все пак имаха: облегнати на пънчето и върху пънчето — пирожки. А когато децата отмаляваха, се чувстваха добре — това ставаше и в интерната, на спевките — кой знае защо всички обичаха песента за коларя. Преди коларите, както шофьорите днес, изглежда са особен народ: далече от дома, сами, тъгуват за близките си и животът им невинаги е щастлив — може и затова тези деца да обичат песните за коларите, защото и самите те чувстват нещо подобно?

Топорик запя „Степ да степ кругом“ — как умира коларят в студената степ, замръзва, а не забравя да предаде поздрав за майка и баща, че и венчалната халка да даде на жена си, да й нареди да не кукува сама, а да се омъжи за друг и да живее щастливо.

Сълзите бяха на очите на тези деца и те можеха и да не се сдържат, особено тук, в полумрака на юнското северно лято, когато макар и да е светло, сълзата може незабелязано да се плъзне, деликатно прикрита от сенките и собствената срамежлива бързина. Но не, те не си го позволиха. Те бяха опустошени от интернатското възпитание, вълненията ги обземаха вътрешно, без да имат право да излизат навън, да повторим — истински душевен смут, а не срив или някаква истерика, прикриваща това, което бушува вътре.

Те просто притихнаха за миг, всеки потънал в себе си и загубиха контрол върху заобикалящата ги действителност.

Сърцето на Топорик със закъснение изпърха, когато над самото му ухо като изстрел се счупи клонка — така поне му се стори на него, и пред тях се изправиха три момчета в черни кожени дрехи — униформа, която в цяла Русия носят младите, неизвестно с какво занимаващи се хора, предпочитащи да пътуват с джипове от западни и източни фирми — новата гвардия на разпадналата се държава: бойци или гарвани.

Този, който стоеше пред него и беше малко по-нисък от другите двама, блестеше с гела си в слабия здрач на лятната нощ, усмихваше се със светлите си очи, русолявият му перчем се сливаше с главата вляво. Видът му, освен кожената куртка, не издаваше нищо лошо, от него не се излъчваше никаква заплаха, за разлика от останалите двама, които бяха напрегнати.

— Хубаво пеете, момчета — каза Русолявия и приклекна. Погледът му се спря на пънчето, пирожките, на бутилките — едната празна, другата пълна и той рече: — Ама вие имате празник!

Гошман, Макарка и Гнедой макар и да не станаха, седяха напрегнати, готови да скочат. Топорик като старши стана.

— От интерната ли сте? — попита Русолявия.

Топорик потвърди.

— Зрелостници, така ли? — подпитваше момъкът, а като огледа седящите, се усъмни. — Май сте още малки.

— Аз — каза Топорик.

— Какво ти? — вдигна към него смеещ се поглед неочакваният пришълец.

— Аз завърших — поясни Колча.

— Осми клас? — продължаваше да разпитва момъкът.

— Аха.

— Е, и къде сега?

— В ПТУ. За монтьор.

— Какво пък, добра работа е — проговори Русолявия, поглеждайки приятелите си. — А, момчета?

Те одобрително измучаха.

— Е? — попита Русолявия като продължаваше да се усмихва. — Приемате ли гости? Ще ни почерпите ли?

Момчетата от интерната се оживиха, сякаш те наистина празнуват радост в някакво топло заведение и бяха им дошли гости.

Нямаше чаши, пиха коняк от бутилката, същото се наложи да направят и с водката и когато Топорик протегна отворената бутилка на Русолявия, той го попита:

— Как се казваш?

— Николай.

— А фамилията?

— Топоров.

— Ни баща имаш, ни майка?

Топорик, който досега гледаше в очите Русолявия, наведе глава и кимна. Беше неловко да разказваш биографията си пред човек, когото виждаш за първи път.

Но Русолявия прибра усмивката си, стана, протегна напред ръката с бутилката и тържествено каза с много сериозен глас:

— Пия за славния момък Коля Топоров, пълния сирак. Досега животът го е лишавал от щастие. Радост не му се е усмихвала. А ето днес, в това ранно лятно утро, в тази белоствола горичка неговият живот вълшебно се измени. Той самият още не разбира това, а животът се е обърнал към него с любовта и щастието. Стига е живял сиво! Стига се е влачил унило, като победен! Не, твоят живот е още в самия си разцвет като това утро. И всичко за тебе е напред!

Топорик отначало слушаше отчуждено, все едно това изобщо не се отнасяше за него, а после някаква пелена се вдигна и той погледна Русолявия с нови, освободени от мъглата очи.

Пред него стоеше красив млад човек. Истински приятел. Не, не приятел, а брат, защото само кръвни братя могат да казват такива добри и сериозни думи.

— Ти до снощи — каза Русолявия, — беше момче. А тази сутрин стана мъж. Пред тебе е животът. Пред тебе е пътят на възрастен. За тебе, Коля Топоров!

Той отметна глава и с няколко глътки изпи една трета от бутилката. Протегна я на Топорик. Колча веднага разбра, че не трябва да прави като Русолявия, това ще бъде глупаво за него и непочтително по отношение на госта. Той направи три уважителни глътки — неголеми и немалки и Русолявия предаде бутилката на своите чернодрешковци. Те също глътнаха по малко. После бутилката тръгна към интернатските братя.

А Русолявия гледаше Топорик. Гледаше го съвсем сериозно, без да се усмихва. След това му протегна ръка и стискайки неговата слаба длан отбеляза:

— Довиждане! Поздравявам те!

Те потънаха в горичката, мярнаха се зад брезите и се скриха. Момчетата мълчаха. Не им се пееше повече.

След десетина минути някъде в далечината един след друг изгърмяха седем изстрела. Децата знаеха от телевизията — така се разрежда пълнител.