Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

7

Всичко това приличаше на някаква лавина в планината. Току-що всичките тези Монблани и Хиндокуши си стояха в белоснежното си величие и мъдрост, когато само за миг снегът се свлече от тях и останаха само кафеникавите остри скали.

Господарят беше като побеснял. Целият му блясък, всичките му белоснежни одеяния изведнъж се смъкнаха.

— Ти разбираш ли за какво говориш! — крещеше той. — Четири бона, това да не са ти семки? Нашите мутри и без това имат мизерни заплати, за по-малко от хилядарка няма да намериш и пазач, какво остава за грамотен боец! Ами за мълчанието? Ами за да не крадат! Хлапе! Ти още не знаеш, нямаш представа? Аз на тези частници да им давам тяхното? Никакви отстъпки, нека си плащат налога иначе ние за какъв дявол сме? Цялата ни система!

Той скачаше, отново сядаше, с една дума страшно се дърпаше — четири хиляди „гущера“ му се струваха невъобразима величина, а когато Колча отбеляза, че хиляда и петстотин от тях той е готов да даде, едва не откачи.

— Ах, ти — крещеше той, — какъв си добричък! Какъв си хуманист! А аз значи съм скъперник и негодник! Това ли искаш да кажеш? Е, благодарско за всичко! А пък аз се старах, възпитавах достойна своя смяна, може да се каже наследник! Че ти, наследнико, всички мои капитали ще профукаш на бърза ръка!

Всичко това естествено бе съпроводено от многоетажните пируети на великолепния, могъщ руски език, единствен на света притежаващ всички възможни гами за формулиране на най-дълбоките и най-неизяснени мъжки чувства.

А Колча… Той не разбираше какво беше станало с шефа. Не можеше да го познае. Да, той беше суров, дори жесток човек, но за едно Топорик беше съвсем сигурен — шефът беше широко скроен човек и щедър по душа. И изведнъж — такава истерия. Нали той накупи на момчетата джинси, за убитата крава небрежно му хвърли три стотачки, две — за някакви си лампи — а сега се стиска за четири хиляди, за да спаси цял интернат, двеста и петдесет невръстни души!

Безспорно Валентин знаеше всичко, за което мислеше Колча и му крещеше в отговор:

— Не става дума за тях, за децата, не ги намесвай! А за държавния интернат! — Разсъждаваше точно така, както онези, потърпевшите. — Защо пък ние да сме длъжни да спасяваме тази скапана държава? Тя много ли се грижи за теб? За децата? За този нещастник директора? Мирясай, нищо няма да се случи с нашата нелюбезна държава, тя ще намери как да си уреди сметките за своите деца, щом не може свястно да ги нахрани. — Разбира се, Колча му беше предал изповедта на Георгий Иванович.

— И няма да ти дам да похарчиш твоите пари — викаше Валентин, — не си работил за тях, за да останеш отново с гол тумбак, сирако!

От тези режещи думи, от това словесно изтезание Колча подскачаше на дивана, не се съгласяваше с шефа и не отстъпваше, но само ставаше по-лошо. Намерил думи и събрал сили той изговори неприятното:

— А не може ли да получа аванс? За година напред? Ще го отработя!

Това изказване съвсем срази Валентин.

— Аванс? — извика той. — В нашата работа аванси няма! Не се знае какво ще стане след един ден! Аванс! Има само един аванс — за застрелване на враг. Но пък аз и врагове нямам, ясно ли ти е?

На Колча му идеше да каже нещо подобно — сега нямаш, но ще имаш и аз ще изпълня заповедта, само ми плати предварително. Но това би било чисто нахалство. Шефът и без това не беше на себе си, сигурно си мислеше, че Топорик е способен да вземе от сейфа, който беше в тайника. Или, не дай си боже, от заровения в земята куфар.

Той си припомни как майсторски проведе сделката на пожарището, как четири пъти намали цената от първоначалната, как изглеждаше в тези няколко минути на преговори — достойно, точно като наследник и ето че шефът не го подкрепи. Събори го, повали го в нокдаун, смаза го с цялата си тежест.

А може би е прав? В края на краищата интернатът е на държавата, ще се разберат, защо му е на него, хлапакът, да се навира?

Не, нещо в него се противеше на здравия смисъл. И на виковете на Валентин се противеше. Като цяло всички са прави, тези възрастни. А пък кой знае защо — не са прави. По някаква неясна, неизречена, неопределена причина.

Колча наведе глава, а брат му, шефът, го довършваше.

— Разбери — той вече му говореше с любезен и искрен глас, — не можеш цял живот да живееш като бандит. Сега ние печелим за бъдещето. Ще се махнем оттук — и ти, и аз — в някакви далечни страни. Или ще потънем в голям град. Ще обменяме тихо нашите стотачки! Една — тук, друга — там. За да не бъде забелязано от никого. И живот си живей. Чети си книжки. Ходи на кино. Ще постъпиш в институт. Защо не? В същия този институт за международни отношения, и наистина ще станеш дипломат, а пък ти, казански сирако, имаш това-онова в чутурата. И в институт ще попаднеш, сега с подкуп можеш където поискаш да влезеш, цялата работа е в размера, това е! Това е истината — колко имаш. Десет хиляди — са нищо. И сто хиляди вече са нищо. Половин милион — това става. А ти имаш хиляда и петстотин. Господи Боже!

И въздишаше.

— Успокой се, момче! Ти си прекалено добър. А пък добрите ги скъсват от работа. — И спря да философства. — Да знаеш, ще се оплача на приятелката ти.

Колча подскочи: не! Това беше забранена територия дори за Валентин. Топорик започна да кима, съгласявайки се с всичко, потиснат от една мисъл: по-далече от Женя, по-далече — това е негово лично, собствено, нека поискат от него каквото им скимне, но Женя да не закачат, дори да не се приближават до нея.

Защо ли не вземат да отидат някъде с нея, завинаги да се махнат от тук. Дявол да ги вземе — интерната, училището, Валентиновата шайка, най-накрая и парите.

Усмихна се на себе си. Какви са те с Женя? Влюбени? Е и какво? Тя има освен това и майка, и библиотечния техникум, и практиката, а той кой е? Да беше поне една десета част от Валентин, можеше да помисли, но изобщо — всичко това е бълнуване.

И отново Колча се почувства толкова малък и беззащитен. Такъв никакъв! Такъв ничий…

Стана му противно, тъжно, неуютно. Би заплакал, но го беше срам от Валентин. Навел глава, той безволно седна, а когато господарят си отиде, хвърлил му на масата сто долара за сладолед, неочаквано си спомни за Зинаида и как тя го посвети в тайните на мъжкото достойнство, както се беше натряскал, и му стана толкова зле, че сълзите му отново потекоха.

Отначало само се просълзи, а после сълзите рукнаха. Той легна на дивана, като си заповяда да не се показва в такъв вид пред Женя. Като се събуди, се сепна: в шумния разговор, потънал в спора, той забрави да каже на Валентин за най-главното: за онази сервитьорска муцуна.

Тази вечер шефът я подари на Топорик, може би опитвайки се по този начин да закрепи поразклатената си щедрост. Колча и Женя отново се разхождаха по оскъдно осветените улички покрай нейната двуетажна дървена къщичка, бърбореха за това-онова, най-вече бърбореше Женя, по-точно разсъждаваше и Топорик изведнъж с болезнена яснота разбра: те не са един за друг и никога няма да бъдат заедно.

Женя е умна, на нея наистина всичко й предстои, такава Палечка ще си намери достойно място където поиска, дори в самата Москва и няма да се свърже с някакъв бандит, за да не си опропасти живота.

Пък и той — нима има право да прекършва живота й? Копеле, изоставено дете, което дори не познава майка си, момче, въвлечено в бандитски кръг. По-точно казано — Никой.

Той слушаше Женя, вглеждаше се в звездното небе, равнодушно разглеждаше невъзможните просветления на някакъв щастлив светъл ден, който се крие зад тази черна завеса, и не можейки да забрави, гълташе буците, които напираха в гърлото му.

Нямаше място за него на тази земя. Роден против волята на майка си, от никого нечакан, никому ненужен, дори на тази мила Палечка — може би на първо място на нея — той си оставаше самотно вълче на тъмния нощен път. Още миг — и ще се върне в своя горски гъсталак, още година — и ще стане злобен силен вълк, когото хранят краката и зъбите и ще стане, ако вече не е станал — отрепка в обществото, с една дума — изгнаник. И дори да може да седи в луксозния ресторант на някакъв московски „Империал“ — честно казано не би имал право на това. По бандитското — да, но според честното право — не. И никъде няма да има за него честно място — лъжа е всичко, което Валентин разправя за далечни страни и спокойни убежища. Човек трябва да живее открито и ясно. И не са необходими никакви богатства — само яснота. Бедна, дори болна — но яснота, и това е цялото щастие, нищо повече.

А вълците са твари от друг род. И той, Колча, вече започна да се покрива с вълча козина — та нима разговорът с пострадалите от пожара не бе признак? И Женя не е за него, и никога няма да има свои деца, никога няма да се завърже за детето си с нова нишка, няма да започне онова, което беше отказала да направи непознатата му майка — да протегне тази нишка от себе си към него.

И не му е писано, не му е писано…

Те седнаха на пейката, дори не се притиснаха. Сякаш не живееха в днешно време. Колча още нито веднъж не беше целунал Женя, дори не се стремеше към това, непрекъснато се въздържаше и те седнаха на разстояние един от друг. Женя замълча.

В това време мина група от четирима мъже. В тъмнината малиново танцуваха огънчетата на цигарите им — мъжете пушеха, размахваха ръце.

Като минаваха покрай пейката, скрита зад оградата на малка градинка, млад глас произнесе края на казана преди това фраза:

— А пък тази запечатана кутия ще я отворим веднъж завинаги!

Гласът му се стори познат.

— Така ли мислиш? — попита още един познат глас.

— Костелив орех е! — потвърди още някой, също познат.

Кавалкадата мина покрай тях с бързи крачки и Колча, връщайки се от своите висини на земята, се опомни. Познаваше и тримата. Първият глас беше на московския сервитьор, вторият — на касиера от групата на Тараканов, а третият — на мутрата Андрюха, мълчаливият ортак на Андреоти.

— Значи син на полка? — попита младият глас.

— Аха! — отвърна Таракан и четиримата се разсмяха.

Четвъртия Колча не го позна. Нещо му просветна.