Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

7

Да повторим: самият Коля Топоров беше нетипична за интерната генетична конструкция.

В сирашките заведения децата са все с повреди и отклонения, във всеки случай не може да се каже, че са спокойни — навсякъде неврози, а той — спокоен.

Така спокоен, сякаш са му извадени нервите. Извадени, навити на макара и захвърлени в далечна далечина… Затова изглеждаше съвсем безчувствен, което съвсем не означаваше, че той не вижда как се мятат и от какво се мятат останалите.

Отстрани изглеждаше, че пред вас е напълно уверено в себе си момче, а неговото спокойствие и немногословие заблуждаваха околните, дори живеещите близо до него, че всичко му е наред. Бива си го измамника… С една дума излиза така, сякаш Топор се представя не за какъвто е. Щяха по-добре да го разберат, ако псуваше без да се стеснява от възрастните, ако дивашки крещеше в коридора като почти всички останали, а когато минаваше от училищната сграда в спалните жестоко да шамаросва малките и беззащитните, слушайки като сладка музика техните вопли, а след това да си прави оглушки за конското на даскалиците и възпитателките, усмихвайки се и знаейки отпреди, че ще остане съвсем ненаказан — нима може да се приеме за предварително наказание досадното, с едни и същи думи нравоучение — а в интерната не можеше да има никаква друга форма на наказание. Карцер например.

Не, в дома, тоест там, където спеше, ядеше и учеше, Топор не се глезеше, не се веселеше, изобщо не крещеше и не псуваше, като студено гледаше останалите правещи се на важни и прочие невъздържани типове, които от неговия поглед кой знае защо млъкваха, особено след като Колча стана в шести клас. Той изобщо не обичаше да псува, смяташе, че е тъпо да се перчи с това, макар че — и това го разбраха — видимо се оживяваше зад интернатската ограда, пригаждайки се към всичко, което беше чуждо, не тяхно; странно свободно от една страна и от друга — толкова ограничено от разни правила и условности. Именно тези условности вълнуваха Топоров, все едно го предизвикваха.

Затова той плашеше с раздуващите се жаби момичетата и момчетата от нормалното училище, пушеше, без да се крие, а подчертавайки своята независимост навън, винаги пръв отиваше при възрастен мъж да поиска огънче, а и цигара, за да запали и това се получаваше много яко с неговото спокойствие и стъклен поглед: възрастните се смущаваха от това момче и нямаше досега случай да откажат на молбата му.

А пък Колкините придружители — независимо от възрастта и интернатската си съсловност, дребосъци или удостоени с прякор хлапета — примираха от кеф, когато този невероятен Топор, без да псува и без да се прави на страшен, заставаше пред някого и сериозно и авторитетно, все едно не беше дете, молеше да запали, и възрастният мъж, голям като гардероб, се спираше пред това слабичко хлапе, тази върбова вейка и, щом погледнеше веднъж стъклените му очи, се стараеше повече да не ги гледа, като че ли бе мярнал там опасна неприятност, припряно пипаше джобовете си, изваждаше кутията с цигари и му избутваше.

Както е известно, от потупването с пръсти могат да изскочат няколко цигари, но пък Топор с неговия опасно застрашителен вид никога не нахалстваше, не си търсеше белята, а вземаше само една и студено и вежливо благодареше. Макар че без проблем можеше да си вземе две, дори три и нито един мъж не би гъкнал. Така в крайна сметка изглеждаше на свидетелите от интерната.

Впрочем всеки мъж би се стъписал пред група дори най-дребни хлапета: бог знае какво им е на ум и дали най-малкият от тях няма наточен нож или просто шило, иди го пипни или обвини, ако те прободе. Празна работа!

Така че пробвайки не агресията на тълпата, а собствените си възможности, Топор неведнъж и дваж се беше откъсвал от съпровождащата го кавалкада и сам тръгваше срещу мъжете, сам, без свидетели и отново, и отново изпитваше неотразимостта на своя равнодушен поглед.

Действаше безотказно!

В интерната възрастните като че ли отбягваха Топорик. Георгий Иванович не му досаждаше с душеспасителни разговори, навярно смятайки, че и без това с него всичко е наред или обратно — намираше, че не си струва да се приближава на ръба на пропастта, в която и той самият като нищо може да се срине. Другите възрастни — немалкото учители, които минаха покрай Топорик до осми клас, а и възпитателките, до една все жени, след първите твърде бегли кратки контакти с него, постепенно се ограничаваха само до нивото на служебните взаимоотношения: учителите — само да го изпитват за уроците, възпитателките — да му задават само най-необходимите битови въпроси.

В осми клас Колча се оправяше без намесата на възрастните, като навит — ставаше, хранеше се, четеше учебниците, отговаряше в часовете, разговаряше с другарите си, шегуваше се банално, миеше се под душа, предаваше мръсното бельо и получаваше изпрано. Той напълно се вписваше в този, приличен на часовников механизъм, ред в интерната, който общо взето работи от само себе си, ако не се откъсваш, не се нараняваш, не нарушаваш правилата, в които те е сложила съдбата и възрастните хора, от които отличаваше само директора Георгий Иванович — длъгнест, неразговорлив, но изглежда човек, знаещ много повече.

Може би и затова мълчалив.