Алберт Лиханов
Никой (6)

6

И все пак Макарка с неговия ужас и мокри чаршафи и Гнедой, със сигурност установил, че няма баща, се отличаваха от Топоров. Всеки от тях знаеше, макар и нещичко, за себе си. Колча не знаеше нищо.

Когато порасна и започна да разбира, то по примера на другите, при които идваха маминки, той също започна да чака някого. Това очакване беше съвсем мъгляво и неясно, нали все пак в края на краищата трябва да си представяш кого очакваш. Макар и смътно. А той, колкото и да се напрягаше, нищо не можеше да си представи.

Това не засягаше никого — нито Георгий Иванович, още повече пък възпитателката — това беше преди да дойде Зоя Павловна, но и тогава те прекарваха времето си с подобна сива лицемерка, която само командваше: „Стани!“, „Свободно!“, „Строй се!“, „Измий се!“.

Кой ли ги ражда тия жени, които на равните си могат да се сторят и любезни, и възпитани, и чувствителни, но е достатъчно само да хлопне вратата между детския и възрастния свят, когато по-големият човек остане насаме с по-малките, лишени от родители деца, които няма на кого да се оплачат, няма в кого да се гушнат и утешат, няма на кого да се жалват от обидата и несправедливостта, тогава тези жени стават истински кучета, губейки човешкия си облик.

Там те вечно са изнервени, като че ли живеят съвсем без кожа и е достатъчно само да ги докоснеш и реват като на операционна маса без упойка. Може би неприятностите на живота, натрупани у дома или навън, намират благодатен изход зад затворената врата сред малките души — покорни и мълчаливи; може би характерът им, несбъдналите се сред възрастните неща, лошият късмет, нещастието, неумението да се противопоставяш на другите като теб, но по-волеви и по-властни, намират най-накрая отдушник в това да се разплатиш за своя неуспех сред беззащитните и малките — причина за женската неудържима омраза. Буболечка сред равните на оградата, ти си вече лъвица сред нищожните, ничии малчугани, които не могат да се защитят. И за да не те гризе съвестта, си представяш, че това не са деца, а възрастни ниски хора, джуджета, които ти досаждат зад вратите на интерната.

Разбира се, не всички са такива край изоставените и отнети деца — има и добри, сърдечни. Но колкото и да е щедра женската душа, едва ли ще стигне за двайсетина деца. А пък на Коля Топоров просто не му вървеше. И никой никога не чу от него да тъгува за майка си, докато беше малък, никой нищо не му каза — а може би се страхуваха да говорят? — никой с нищо не го откъсна от този вид нерадостни усещания, при това толкова неясни и неразбираеми — той самият не можеше да ги изрази, а не се намери кой да му помогне — не да ги изговори, а да ги разбере и преодолее.

Да повторим — Топорик беше по природа външно спокоен, уравновесен, дори равнодушен, но зад студения му и втренчен поглед се долавяха измамна дълбочина и скрити страсти, подобно на невидими подводни течения на спокойна отгоре река.

И той самият не беше в състояние да обясни какво става с него. Дори пред себе си не признаваше, че нещо става действително. Но нали беше така. Колкото по-голям ставаше, толкова по-често се случваше.

А това се изразяваше в болезнени отклонения: изведнъж кой знае защо, без каквато и да е външна причина започваше да го тресе отвътре, да го кърши като при грип. Това, което можеше да определи не с мислите си, а само с техни части, дребни парченца от раздробеното, разбито, накълцано цяло, изведнъж започваше да се оформя в поразяваща го всеки път мисъл, в клонка, която го шибаше през очите.

Той отново губеше дъно под краката си, без да може да плува.

Тъй като се страхуваше и не искаше да научи нищо ново за себе си, Колча се съпротивляваше на този вътрешен напор, стараеше се да разруши вълната, която се надигаше към гърлото му, но колкото повече време минаваше, толкова по̀ не му се удаваше.

Та нали отломките мисли, знания, усещания се трупаха всъщност в най-обикновения, но толкова труден въпрос без отговор:

— Кой си ти?