Алберт Лиханов
Никой (13)

2

Животът на Коля беше отровен. Уж ядеше и пиеше, уж учеше и дори се смееше, пък и врагът му не го тормозеше всяка минута, седеше си на другия край на класната стая, но животът му — пет пари не струваше!

Всеки миг чувстваше своята уязвимост, очакваше някаква обидна дума, жест и груба проява, насочена към него. Да, той отказа да се подмазва, не се чувстваше сломен, но въпреки това в групата съществуваше мнение, присъда, че е слабак и ако все още не е роб, то ще стане и главното лице тук е тъпакът Серьога, на когото никой не дръзва да се присмее, макар и да е тъп като галош.

Половината група приличат на него, но градските след занятия си тръгват оттук и са недостъпни за Дръвника, а пък учениците от общежитието винаги са на разположение на неговото скотство и глупост.

За разлика от Петковците Серьога не пиеше редовно, но от време на време някъде се напиваше и Колча усещаше, че се страхува. Пред пиянската сила всичко е безсмислено, по-добре е да се скриеш и Топорик, без да си го признава, се криеше, отиваше в интерната.

Появяваше се при Георгий Иванович, вежливо поздравяваше и молеше:

— Може ли да пренощувам с нашите?

Възрастният човек приемаше всичко за чиста истина, разрешаваше му, като естествено мислите му бяха съвсем на грешен път.

— Да не би да ти домъчня? Така още малко и ще се върнеш!

Да се върне? Коля се питаше: а защо пък не? Но веднага се ядосваше: така ли бързо се пречупи? Заради някакъв си Серьога? А по-нататък какво?

Той се усмихваше на директора, като с това още повече го заблуждаваше. Разбира се, мъчно му е и няма нищо лошо, ако вчерашният възпитаник се връща у дома — да си побъбри с приятелите, дори да пренощува, пък и нали неговото легло, старателно подредено, стои свободно — винаги е добре дошъл.

А момчетата? Те само ликуваха, виждайки в Топорик победителя, който се учи в ПТУ и съвсем скоро ще стане автомонтьор, може да се каже — голям човек.

Колча се прегръщаше с братлетата, с желание стискаше ръцете на останалите, галеше дребосъците, които тичаха при него като при ангел, възсиян от златната светлина на доброто и свободата, и преглъщайки, криеше тази отвратителна измама в себе си.

По дяволите, какъв победител е той, като си е истинско пребито куче!

Три нощи, наистина с прекъсвания, той прекара в интерната, а после си каза, че това е прекалено лесен път. Дръвникът Серьога и двамата Петковци отново се доближиха до него. Колча се опита да изгради бронебойно прозрачно стъкло в себе си. Той чуваше псувните по свой адрес в изпълнение на Серьога и сякаш до него достигаше само четвърт от звука, пропускайки го край себе си. В Колчиното полузатворено съзнание Петковците се придвижваха като мълчаливи марионетки — бяха от породата хора, които винаги са съгласни с мнението на по-силния.

В интерес на истината и книжките, които четеше тогава, оставаха в паметта му само на една четвърт, като че ли бе затъпял, прочиташе много пъти едно и също място. Изравнил се е с Дръвника и Петковците. Как ли пък не! Впрочем, с какво е по-добър от тях?

Серьога го обиди, че е от дом и той премълча, макар че не е от дом, а от интернат, а това е съвсем друго. Но той така каза! Произнесе тази дума като ругатня. Колча беше объркан, не можеше да разбере какъв грях може да има, ако е от дом за сираци. Какво има срамно в това? Че няма родители? Та нима децата са виновни?

Ей богу, той дълго не можеше да вникне в смисъла на тази ругателска интонация. Нима е заслуга, че човек има родители? И нима е виновен, че ги няма? И в единия, и в другия случай това положение не зависи от производното — техният син или дъщеря: такъв е законът на математиката.

Само че не математиката ръководи хората, там е работата. А съвсем други сметки. Например — с какво можеш да си полезен? Децата често дружат едно с друго не защото им е интересно, а защото си ходят на гости, говорят си по телефона, майка им и баща им ги подтикват да си играят, виждайки в родителите на приятелчето необходимия авторитет или връзки. А каква полза от безродния сирак?

Колча се провираше към тези истини като през елхов гъсталак в разсадник. Родителите на Петковците ги посещаваха с парчета сланина и много вежливо поздравяваха тъпанаря Сергей, смятайки, че това яко момче може да бъде заплаха за тяхното синче, а на Колча едва кимваха, тъй като знаеха за безродния му произход: какво да вземеш от него?

Сега Топорик излизаше от стаята, когато идваха тези така приличащи си родителски двойки, които дори още не се познаваха, тъй като Петковците живееха в различни селища. Външно тези двойки не си приличаха — широкоплещести на едрия Петка, като риби от една порода, например езерни сомове и мършави като бабушки на слабия Петка. Но пък армаганът им бе учудващо еднакъв: сланина, домашни свински наденици, туршия от краставички в еднолитрови буркани, за да не се развалят до следващите почивни дни — това, от което живееха селяните от близките села, небогати и не твърде щедри, особено към другите, особено към безродните момчета.

С всяко такова посещение Колча се чувстваше все по-уязвим. И през ум не му минаваше да разчита да го почерпят, но той просто с цялото си същество усещаше, че възрастните, престъпвайки прага на стаята в общежитието, едва поздравили, го гледат накриво и молят висшите сили само за едно — той да излезе, за да не види предаването на парите, да не разчита на нищо и въобще по възможност да го няма на белия свят. Колча не ги разбираше и дори малко му беше жал за тези възрастни хора. Нима не им е ясно, че тук гладни няма, че слава богу няма война, че ако пък толкова му се поиска да яде, ще отиде при леля Даша, която съвсем законно, по разпореждане на директора, ще го нахрани с интернатски обяд, допълнително към училищния обяд.

Но, естествено, те не знаеха Колчините правила и изглежда бяха свикнали да подозират всички, че им завиждат, а и самите те живееха завиждайки на някой друг, невидим оттук, и така бяха омотали себе си и децата си в своите подозрения, че изобщо не можеха да се измъкнат от своя нещастен Бермудски триъгълник между сланината, киселите краставички и домашните наденици.

Една вечер, като гледаше как Петка едрия и Петка слабия бяха разтворили своите дисаги — всеки своите — и започват да ядат, Топорик се разсмя. Изведнъж му мина ненадейна мисъл: ами ако и той самият имаше такива родители-куркули^[1] и той щеше да стане такъв като Петка куркул-син. Би дъвчел своята сланина редом със свидливите си приятели и през ум нямаше да му мине да съберат своите куркулски запаси в общ запас и да ядат по приятелски от общото? Помисли си това и се разсмя, а двамата Петковци раздразнени, едновременно, прекъсвайки и допълвайки се един друг казаха:

— Какво цвилиш бе, държавна твар?

— Теб те хранят за сметка на хазната, а ние сами трябва…

— Да не би и за това да ми завидяхте — неочаквано им каза Колча.

Петковците малко се посмутиха, а Топорик хвърли книжката върху одеялото и излезе да пуши. Отново го втресе, но животът му заповядваше да издържи на ударите. Няма всеки път да размазва муцуни, а и той вече изпита какво означава да се хвърлиш срещу по-силния. Тези не са по-силни, но са двама. Пък и нима в това е работата? Като поразмислиш, те са си прави. Колча има и стипендийка, макар и малка, и издръжката му е безплатна, а те — или плащат, или се хранят сами. Така че той си е държавна твар. И кой е още. Ами — никой.

Трябва просто да се запаси с търпение, да стисне зъби и да издържи всичко. А засега да разбере — ти си на дъното, ти дори сред учениците от техникума си най-нисшия и можеш да преживееш само по два начина — или да се върнеш в интерната и да признаеш своето поражение и неумение да живееш на свобода, своята неспособност да се измъкнеш изпод покрива на обичайната колибка, или да опиташ да се прекършиш, да победиш своята слабост, да минеш отново веднъж вече изминатия път в интерната, пътя от слабия и подчинения към силния и подчиняващия.

В интерната това стана лесно. Той не забеляза как порасна, преодолявайки слабостите, как от дребосък се превърна в лидер — измина този път без да се препъва много и без да мачка останалите.

Но в новия, полувъзрастен живот имаше други правила и трябваше да си признае: да, трябва всичко да започва отначало.