Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

6

Веднъж Валентин, появил се както винаги неочаквано в дома с възглавничките, нареди на Колча да подготви мерцедеса за далечно пътуване: да зареди резервоара, да напомпи резервната гума, да не забрави паспорта и към шест часа сутринта да бъде готов да изчезне от града за три дни, като предупреди в училище, че се е разболял.

Разболял се и взел колата от гаража — това, разбира се, не се връзваше, но Топорик точно изпълни указанията на господаря. Шефът се появи в шест без десет сутринта, те извадиха от тайника куфарите, сложиха ги в мукавени куфари от древни времена с изтъркани ъгли, които донесе Валентин, и ги пренесоха в багажника.

Не срещнаха никого по пътя. Шефът изхаби две излишни минути — обиколи двора, погледна към прозорците. После седна зад волана и потеглиха.

Топорик мълчеше, сега вече знаеше, че този негов навик има немалка цена. Без да бързат, спазвайки педантично скоростта, означена на пътните знаци, те пресякоха града и излязоха на шосето.

Валентин се отпусна, протегна на Колча кутия цигари, запали и той.

— Ето на — издиша дима той, — пътуваме за Москва, но за това знаем само ние с теб.

Той погледна Колча и попита:

— Ти бил ли си в Москва?

— Не мога да кажа, че умирам от желание да отида там — отговори Топорик.

— Как можа! — разсмя се стопанинът. — Но има работи, които не можеш да свършиш у дома. Може да ги направиш по различен начин — с чифт и повече коне, с цялата банда в кола за петима. А може и скромно като нас с тебе. И, надявам се, това да е по-добрият начин.

После му обясни главното. Ще го остави на платен паркинг — това ще бъде за няколко часа. Паркингът е сигурен, там дежурят познати, затова ще бъде безопасно, но му е забранено да си отваря устата и да спи. Когато се върне — ще тръгнат по обменните пунктове, трябва да менкат наличните за долари. За дребните това се прави у дома, но когато става дума за куфари, по-добре е обмяната да стане на друго място, където няма да те запомнят, защото само за ден пред служителката минават стотици хора.

Правеше впечатление, че Валентин е възбуден, дори навит — дали заради тайното пътуване, дали от това, което ги чака в Москва, и Колча не се учуди, не поиска да узнае повече, от време на време поглеждаше господаря, питайки се: какво знае той за Валентин? Ами нищо…

Запознаха се случайно в брезовата сеч, после той го взе под крилото си. Нищо не му разкриваше, в нищо не го въвличаше, освен в най-елементарното. Топорик дори не знаеше къде живее той, как е възможно… И макар да му бяха известни адресите, по които те обикаляха, събирайки данъка, макар стопанинът да му беше обяснил, че този данък е също като ябълките в градината и на собствениците на ябълките все пак остава главното, все пак в нищо по-сериозно Колча не беше включен: не водеше преговори, не уточняваше тарифи, не контролираше доходите от клиентите, само можеше да пристига в предварително определени дни и да взема това, което се полагаше да вземе. Беше нещо като куриер, макар и зад гърба му да висяха мутрите. Но и това — в миналото. Сега е просто пазач — това е.

А пък Валентин? Защо отиде с него и с подаръците в интерната? Защо иска да намери майка му? Защо го взе със себе си?

Всичко се обърка в душата на Колча. И отново излизаше, че от една страна на него му се доверяват повече отколкото на другите, но се доверяват, защото е последен — след него никой и нищо няма. Освен съучениците от интерната, а пък е ясно, че на тях той няма да каже, за да ги предпази…

Той е сам, ето там е цялата работа. Затова е и удобен…

А все пак може и да не е така — може да греши и Валентин наистина да го обича като брат? Само че братът не е господар…

— Е-е-е — усети го Валентин, — момче, да не са ти потънали гемиите? Я ела на себе си!

За кой ли път Колча се учуди от тази досетливост на Валентин, от неговата чувствителност и разбиране за това, което се случва в човека.

— Просто и аз, както и ти, съм от дом!

Валентин изрече това тихо, дори неохотно, но то прозвуча като изстрел. Колча се втренчи в него, не вярвайки на себе си — може да му се е счуло? Господарят се разсмя.

— Стига си се блещил, точно така е!

— А-а… — поиска да вдигне ръка Топорик и да попита защо, да кажем, е мълчал, но Валентин и без това разбра:

— Просто не искам да се разкривам пред своите мутри. Все едно, те няма да разберат. Само могат да се усъмнят дали пък не си „сменям козината“. Каква ли още гадост могат да измислят…

Колча все така го гледаше, без да откъсва поглед и не знаеше как да се държи по-нататък, какво да попита.

— Воювах в Афганистан, после в Чечня едва не ме гръмнаха. Вече съм прапорчик. Знаеш ли, вече всички забравиха Афганистан, а не бива. Онези, които са били там, са мъчни хора — ненапразно един друг се взривяват, не могат да се укротят, все воюват. Герои, безръки, безноги, а им е малко! Искат след войната да бъдат победители, в това е нещастието на командирите! А пък ние, простите войници, сме още по-зле!

Валентин намали, спря колата, кимна на Колча да седне да кара. Когато отново потеглиха, каза, палейки цигара:

— Гледай, ръцете ми отново се разтрепериха. Само като си спомня и гърлото ми пресъхва и ръцете ми треперят — иска ми се да се напия. Но не бива. Слушай по-нататък.

Сега Колча гледаше пътя и слушаше, само от време на време поглеждаше към господаря, за да е сигурен — той ли говори всичко това.

— Когато бях в Афганистан, там срещнах десетки от домовете, а пък в Чечня — бяха стотици. Освен това и селски! Когото и да попиташ, все от рода на твоите Петковци от общежитието — селски момчета. Имаше и градски, но по-малко — градските умеят да се измъкват и това се набива в очи: видиш ли някой да се влачи като халтав, сто на сто е от село.

— А Чечня? — попита Колча като усети, че шефът млъква.

— А какво Чечня? И там, и тук — мюсюлмани, но тези са наши, домашни… Днес стрелят в теб, а утре пак с теб си пийват бутилка в някаква руска кръчма. И аз си помислих, а с какво ние сме по-лоши? Те командват на пазара, събират от търговците данъци, на половината държава каймака обират — а ние с какво сме по-лоши?

Колча помисли, че Валентин говори някак общо и попита:

— Ти самият някого убил ли си? В Афганистан или в Чечня? — и усети, че пресече чертата, премина границата — за такива работи сигурно не питат, но господарят само блесна с очи, дори не се запъна.

— Точно! Не е страшно да стреляш с автомата в тълпата. Но когато се целиш през оптиката с винтовката, казват, че е съвсем друго нещо. После ти се присънват покойниците. Макар и да са мургави, брадати, не наши.

„Казват“, значи не е стрелял с винтовка.

Валентин пак сякаш го чу. Каза:

— Този, който може да се прицелва през оптиката — е свършен човек. Като убие някого за пръв път — страда, влачи тежък живот. А после пак трябва да го прави. И отново. Става като белязан.

— Антон какъв беше? — замисляйки се, попита Колча.

— И за това пътуваме, за да изясним. Ще се наложи да платим. Немалко. Някакви неясни нишки има в тази работа.

Той млъкна, явно се измъчваше. После се облегна и заспа. Всеки път, щом приближаха униформен пост, Колча спираше, а за всеки случай колата подкарваше шефът — ако изведнъж решат да сверят паспорта с шофьорската книжка — а като ги спираха, с лека усмивка охотно подаваше документите, разговаряше доброжелателно и търпеливо… Като минеха два-три километра, те отново се сменяха и Валентин повтаряше, че трябва да запази силите си за тежките преговори.