Алберт Лиханов
Никой (37)

1

Все пак не стават често погребения в домовете за сираци, дори в сегашните безрадостни времена. И затова всички се объркват, не знаят какво да правят, как да бъде. Дори директорът Георгий Иванович.

В погребалното бюро питат колко дълъг да бъде ковчегът, а той не знае, казва, че ще се обади по телефона и събира своите подчинени, сред които е и портиерът Никодим, за днес едва ли не най-главният, възпитателите, нощната Зоя Павловна: за десетина минути все пак уточняват размера. След това решават каква да бъде драперията — от червен креп, както погребват възрастните или от син, дълго не могат да решат, после определят: от червен. А венците? А текстът на лентата? На Георгий Иванович нищо не му идва наум, той предлага децата да го съчинят, съучениците от класа. Но Гнедой и Макарка мъчително се бавят, думите изобщо не идват за най-последното пожелание към неразделния им приятел, и Зоя Павловна изписва на лист от тетрадка стандартното: „На Гоша от другарите и от дирекцията на интерната“. Това предизвиква макар и бурен, но кратък бунт, който никой дори не се опитва да потушава, предават текста по телефона и съпротивата се оказва безполезна.

Почервенял от напрежение Георгий Иванович се опитва да получи безплатно духовия оркестър, крещи по телефона, че става дума за сираче, че на него, директора, дори не могат да му се присънят парите, които са необходими за някакъв час в ритуалната зала, но беше безполезно да спори, гробарите са коравосърдечни хора, при тях е така — нямаш ли пари, сам си копай гроба, прави ковчега, а и на всичко отгоре получи място в гробището. Ще можеш ли? Тогава не се стискай, сваляй последното от себе си и го дай за последния път. Ех, този последен път! Колко хора се охарчват, вземат заем и задлъжняват и силно се унижават, за да изпратят, без да се срамуват, в този последен път близкия си човек, отдавайки дължимото на живелия дълго, страдалия и донесъл полза стар човек. Ненапразно почти всеки старец и старица пазят някъде в скрито кътче своите пари за погребение — и принадлежности, в които измити да ги облекат за последен път, и парички за гроба, на вечно ядосаните, с червендалести муцуни гробари — без да им платиш достатъчно и гроба няма да изкопаят, особено ако това е през зимата, когато за цената на дупката печелят многократно повече — обратнопропорционално на температурата, освен това и за ковчега, за катафалката във вид на скапан и изпокраден ПАЗ, за помен, а ако си вярващ — за опело — ох, колко много пари хвръкват само за един ден — за някои нещастен, за други — истински дюшеш. При богатите е друга работа. Те не пазят пари за погребение — имат скътани не само за такъв случай, а пък ако съдбата реши — за тях смъртта е като сватба, банкет, откриване на фирма, нещо такова, а и с още една нова дума може да се означи — презентация.

Вносни ковчези по три-четири хиляди „гущера“, разбира се, червено дърво, или орех, лакирани, с позлатен кръст отгоре, макар че е известно каква е вярата им: все по-голяма кесия, за това Христос ясно се е изказал, но го забравят някак, не го споменават на глас, съвършено убедени, че не се отнася за тях.

Тези нови господари не признават оркестър от обикновени музиканти, издирват ги във филхармонията, стига се и до камерни симфонични оркестри, докарват ги отдалече, наемат ги за „зелено“, на просяците дават с широк замах, както сеячът от старата картина. Затова и при такива изпращания хората са — с лопата да ги ринеш, гробарите не са двама, както е при обикновените погребения, а цели шест, че и осем, от прахта се вдигат всички пияндета, които са на крака, с професионално скръбни лица, които изобщо не могат да скрият оригващата се святост и нахалната им руменина.

Господ здраве да им дава…

Георгий Иванович просто нямаше пари за погребението на Гошка, не се полагаше такъв параграф разходи в държавното заведение на име училище-интернат и той се въртеше като смок в тиган — има такъв израз, макар смок в тиган никой никъде да не беше виждал.

Изобщо, той се въртеше, ту събирайки своя летящ педагогичен съвет, ту разгонвайки го заради глупост и разногласия, и все пак бавно разплиташе всичките здрави възли, като постепенно определяше — поменът ще бъде в училищната столова, но няма да ги пуснат всички наведнъж, а само учениците от горните класове, заради което ще нахранят навреме малчуганите, а останалите ще потърпят, думи на гроба ще кажат само трима — той, директорът, някой от възпитателите, само не Зоя Павловна и сигурно другар от интерната. Тук у него се появи известно колебание, защото Гнедой би говорил лошо, Макаров може да се разреве, да изпадне в истерия, а останалите деца не познаваха много добре Гошман, защото или бяха дошли наскоро, или се бяха преместили от друга стая, или пък бяха съвсем неспособни да произнесат реч в такъв момент. Но понеже Георгий Иванович имаше още един почти неразрешим проблем, той засега отлагаше избора на приятеля, който ще говори на гроба на Гошка, макар че ако си беше спомнил за Топорик по-рано, и главното затруднение бързо би се разрешило.

Но какво да прави? На руския човек акълът му идва после, тоест намира изход тогава, когато всичко мине, и този изход от положението повече не е необходим.

Общо взето най-много от всичко го тормозеше и мъчеше мисълта, че не му стигат парите за духов оркестър за Гошка. В последен порив на отчаяние той извика група момчета начело с Макарка и Гнедой, даде им две предпоследни стотачки, с които им нареди да купят: първо, нови батерии за огромния касетофон „Филипс“ — гордост на интерната, отдавнашно дарение на спонсори, а второ — да намерят и да купят — или да вземат под наем — касета с погребални маршове. На всяка цена! Откъдето ще да е, но да намерят.

Момчетата, които за ориентация набелязаха местата в града, където макар и теоретично биха могли да намерят такава рядка продукция, се пръснаха на всички страни.

И по пътя към един от пунктовете Гнедой отскочи до Топорик, като му съобщи скръбната вест, каза часа, определен за тръгване от интерната, описа целта, с която се движи по-нататък, не забрави да помоли за пари за цигари, което беше напълно подходящо — и заради повода, и заради Колчината замисленост, в резултат на което получи много повече, отколкото очакваше.

Ако беше казал на стария си приятел за какво точно търси касета с траурна музика, всичко щеше да бъде решено за миг — Топорик можеше да поръча не един, а три оркестъра, но Гнедой, на когото не му беше напълно ясно по каква точно причина се движи, за каква точна цел му е дадено това разпореждане, не каза, а Колча не се досети сам.

Вратата се затвори, Топорик тъпо постоя пред нея, без да мисли за нищо, загледан през дерматиновата облицовка някъде напред, насочил погледа си в неопределена далечина, после влезе в банята, застана под душа.

Дълго стоя под острите режещи струйки, вдигнал лице нагоре и водата миеше сълзите му направо от очите. Той, свикнал да съществува в безсърдечен свят, дори не разбираше, че плаче. Отнякъде от корема, от най-ниското, разкъсвайки го, през стомаха и диафрагмата влизаше в гърлото задушаваща мъка, която се превръщаше според движението му в стон, в плач, във вой.

Този вопъл беше подобен на повръщане — мускулите на корема му бяха скопчени в някакви конвулсии, от дълбочината на тялото, от най-различните му частици — от дробовете, от раменете, от стомаха излизаха навън не остатъци от храна, а някаква мръсотия, някаква непозната тежест.

Може би мъката те напуска, Колча? Но това съвсем не е лошо, току-виж ти стане по-леко? Но — не. Мъката наистина се стреми навън, но колкото повече излиза от нея, толкова повече остава, толкова по-болезнено е да живее, по-трудно е да мисли, по-страшно е да се надява.

Умря добрият Гошман. И — край. Все едно не го е имало. Така ще е и с него, с Топорик, по-точно казано — Никой.