Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

5

И нали Колча не каза нищо. Нито да, нито не. Валентин просто му кимна, повика го, предложи му да бъдат заедно и това стигаше. Беше достатъчно, за да се промени като в приказка целият живот на Топорик — само с едно вълшебно замахване.

Отначало идваше да го вземе онази раздрънкана жигулка и той заедно с Андрей и Антон — Валентин им беше прикачил някакви италиански прякори — Андреоти и Антониони — отиваха на учебната площадка, за да навъртят необходимите километри, да се научи да тръгва и да спира, да върти волана, изписвайки серпантини, но това освен двамата булдози не видя никой, затова пък всички видяха, че за Колча отново са дошли момчетата с кожени дрехи.

При честите им срещи Валънтайн казваше на Топорик някои сентенции, които по удивителен начин моментално се потвърждаваха. Например сред „мъдростите“ беше и твърдението, че народът е подъл и страхлив — Колча още не беше успял добре да го осмисли и това го потвърди тъпакът Серьога.

Без каквато и да е подготовка и разгряване, той изведнъж се промени към Колча — започна да му се усмихва, да го гледа в очите, опита се да го заговори за някаква глупост. Изглежда, че се страхуваше и това отвращаваше Топорик: нали Серьога не се боеше от него, а от онези, които са зад него. Вероятно очакваше наказание за своята простащина, за нахалното си поведение.

Този нелеп страх на повтаряча Сергей потискаше Колча. Съвсем доскоро той самият страдаше от подобно чувство, макар и да не си признаваше, че това е страх. Беше му неприятно да живее, избягваше този Серьога, пазеше се от сбиване с него. А на онзи му харесваше да проверява своите преимущества. Сега превъзходството беше на страната на Топорик, но узнал това, той не се зарадва, а се разстрои, защото от него се страхуват не като от Топор, а от момчето, зад което стои опасна сила.

Да, истината казваше Валентин: народецът е подъл. И страхлив.

Ето и двамата Петковци. Почти всяка вечер канят Топорик да хапнат, да пийнат винце. И дори техните родители, изглежда научили това-онова от своите млади трактористи, вежливо поздравяваха Колча, когато влизаха в стаичката им, и дори говореха тихо, виждайки, че Колча чете учебник или просто книжка — да не би да му пречат.

Какво да говорим — атмосферата се разведри, появата на русолявия Валентин с двете мутри разбърка раздадените от съдбата карти, а Колча все едно стана притежател на всички аса в училището.

Дори когато в междучасията момчетата лудееха и грубо се шегуваха един с друг, нападайки се откъм гърба, спъвайки се и играейки на „бъз“, никой не се доближаваше до Колча, все едно са се наговорили, правят около него свободен кръг, макар че с нищо, с нито една своя дума и, не дай си боже, с нито едно движение, Топорик не беше изразил нито превъзходство, нито намек за заплаха, а още по-малко пък беше дал повод да помислят за третата сила зад гърба му.

Възрастните — а ако говорим сериозно те бяха само двама, Василий Василиевич и Иван Иванич — изобщо нищо не забелязаха, защото Топорик, както и преди, до късен час се мотаеше в работилницата, натрупвайки все повече важни знания и разчертавайки ръцете си с полезни драскотини. Така всичко си вървеше, не много шумно, дори приятно, също като „мерц“ по хубав асфалт, докато изведнъж не връхлетя, не нахлу, не се струпа и не стана ясно, че Колча Топоров е станал съвсем друг човек.

Жигулката изчезна, мерцедесът започна честичко да нощува в училищния гараж, за което Валентин плащаше наем в касата на ПТУ съгласно сключен договор; самият той се разхождаше на новичко волво-940, а ключовете от мерцедеса лежаха в джоба на Колча, който сега ходеше с джинси, сресан на път, оформен и зализан в първокласен фризьорски салон, при младичката и миловидна Зинаида, боядисана в леко червеникав, предизвикателен и нахален цвят на „Велла“, която рекламират по телевизията на всеки пет минути.

Зинаида беше пълничка, гола под престилката, така че зърната на гърдите й напираха под тънката колосана тъкан на престилчицата и Колча за пръв път в живота си се разтрепери и почервеня от нещо непознато.

Фризьорката, щракайки с ножицата, оформи една, само от нея видима конструкция, изми главата на Колча с вряла вода, като няколко пъти го попита — „Не пари ли? Не пари ли?“ — и Колча го беше срам да признае, че с последни сили понася тази вода, затова пък после, когато пътят беше сресан, косите разбухнати с топлия сешоар, а след това фиксирани с лак, Топорик видя в огледалото нещо доста симпатично, прилично на Валънтайн, не тъпо, не примитивно — техникумско, а по-скоро нещо такова като полутелевизионно, от специално училище, елитарно.

Валентин го огледа с удоволствие, също като скулптор, измайсторил шедьовър, тупна го по рамото, отиде при Зинаида и Колча изохка като чу поисканата от фризьорката сума. Валентин лесно се разплати, излязоха навън и Колча седна зад волана на волвото — свободно, спокойно, защото в джоба си отдавна имаше шофьорска книжка, където неговата година на раждане бе променена, като бяха прибавени три единици. Той се гордееше с това, че макар и да не беше държал никакви изпити в милицията, свободно знаеше не само правилата за движение, но и самите коли на ниво приличен високоразреден монтьор и достоен шофьор.

— Спри тук — заповяда му Валънтайн след няколко пресечки и когато Колча паркира до бордюра, продължи: — Е, погледни се в огледалото. Кой си ти сега? Човек. И то какъв! А сега погледни мен. Аз също съм човек. Съгласен ли си?

Колча беше съгласен, смееше се.

— Е, щом е така, хайде, дръж се като такъв, да сме човеци.

Той бръкна в джоба си, извади двайсетина едри банкноти, протегна ги на Колча.

— Вземи, не се дърпай. Да идем в хубав магазин и да купим на твоите момчета подаръци.

— Че какви момчета? — не разбра Топорик, като мислеше, че става дума за общежитието в техникума.

— Как какви? — учуди се Русолявия. — Тези, с които жулеше коняк!

Топорик се изчерви. Виж ти как става. За някакви си три-четири седмици преживя какво ли не — животът го завъртя, всичките си сили той хвърляше да се научи да кара, а и в работилницата, разбира се, и ето че вече пита като глупак — на какви момчета са необходими неговите подаръци! Ами на Макарка, на Гнедой, на Гошман!

Бива си го Валънтайн! Ама че господар!

За пръв път помисли така за него — господар. И това беше точно така. Русолявия нито веднъж не намекна, че е нещо такова. Но нали той преобърна целия живот на Колча. Вече за кой ли път му даваше достатъчно пари. Преоблече го от краката до главата. Хвърли му в шепите като на някакъв цар, ключовете от мерцедеса. Вълшебно промени отношението към него на всички, които го заобикаляха.

И наистина Валънтайн стана господар на Колчиния живот. Това и да го измислиш не можеш. Топорик избра не най-лесния ход за себе си, отказа се от девети, десети, единайсети клас, от зрелостната диплома, от още три спокойни години в интерната и никога и не помисли, че върху него може да се стовари такова щастие.

А пък ето че се стовари. С крайчеца на окото си Колча се поглеждаше в огледалото за обратно виждане, намести го немного удобно за гледане, но пък можеше да се вижда. И мислеше, непрекъснато мислеше как прилича на своя господар, на Валънтайн, Валентин, разбира се, макар Валънтайн да звучи леко по английски и много се харесва на съвсем русия — приятел, шеф, началник? Господар!

И нека да му е господар. Нима е лошо, когато безродното и бездомно куче си намери господар? Такова псе, такова кутре три пъти по-силно обича човека, вдигнал го от калната локва, стоплил го, дал му паничка топло мляко и име.

Пък нека сега неговото име да е толкова странно: Никой.