Алберт Лиханов
Никой (32)

8

Мълчаливо се хранеха. Валентин се беше замислил дълбоко, струваше му се, че нещо изчислява. Спомняйки си приключението със Зинаида, Топорик пиеше само до половина чашата си, и макар че малко по малко се опиваше, това ставаше постепенно, не изведнъж: приятна топлина нахлуваше в главата му, потичаше по ръцете и краката му. Той вече не се стесняваше, слагаше си вкуснотии от чиниите и чинийките, наслаждаваше се на тишината, на стените, осветени от полилеите, на пода с пухкави килими.

Не, не може да има хора, които живеят така през цялото време. Нека не всеки ден, но често. Живеят по седмица в такива стаи в хотел. Разбира се, той е виждал подобно нещо в киното, но на екрана може всичко да се покаже — снимат го специално. Животът е уреден по друг начин. Ето сега за седемстотин долара те с Валентин се потопиха за една нощ в киното. Утре това няма да го има, утре ще отпътуват за вкъщи, макар и с мерцедес, и той отново ще се окаже в стаята с възглавничките, а може и в общежитието — и това е. Просто господарят си уреди атракция. Той самият прилича на контузен от тази атракция.

Валентин се отмести от храната, разходи се из хола, завъртя глава, сякаш се отърсваше и помоли:

— Помогни ми!

Той взе от антрето якето и сакото си и влезе в спалнята. Започна да изтърсва от чантата „гущерите“. Те летяха върху синята копринена покривка, трупаха се на камара, образува се съвсем внушително възвишение.

— Оправяй се — показа господарят към леглото. — Събирай ги по хиляда. След това на кръст, за да не се объркат.

Да броиш до десет не е голяма математика, господарят си затананика песен без думи, ходещата песнопойка Колча подхвана:

Отиваха си, разделяха се,

напускаха спокойния си край.

„На сбогуване, любима,

нещо ти ми пожелай!“

Валентин се оживи, той, разбира се, знаеше думите, но това че Колча подхвана песента, кой знае защо го зарадва. Той щастливо се усмихваше и Топорик изведнъж го видя съвсем друг — не страшен, не тайнствен, а обикновен, дори наивен. Високо и дружно те изпяха знаменития куплет:

И милата отговори:

„От сърце желая,

ако е смърт — да е мигновена,

ако е рана — да не е голяма!

Но най-силно искам,

ти, другарю мой,

да победиш бързо

и да се върнеш у дома“.

Когато спряха да пеят, Валентин попита:

— Абе, Колча, какво правим ние? Броим долари, а за какво пеем?

— За нас! — без да се смути, отговори Колча. И се засмя: — А защо?

— За нас? — учуди се шефът. Помълча и каза: — Дявол го знае!

Те наброиха почти петдесет хиляди. Колча знаеше, че вторият куфар още не е пипнат и утре ще трябва доста да се повъртят. Сигурно ще се наложи да пренощуват тук още веднъж.

Валентин отиде до прозореца, небрежно разтвори тънките скъпи пердета и извика Топорик:

— Я ела! Погледни!

Долу, пред хотела, Колча не видя нищо особено: само малки групички от жени — до самия вход — и по-нататък по улицата, нагоре по ярко осветеното нанагорнище.

Той не разбра, вдигна рамене.

— Гледай, приятелю, всичко това се продава — и да не искаш, взимаш.

— Какво се продава?

— Ами ето всичките тези жени. Проститутки. Голям избор.

Топорик се вгледа в женските фигури, оттук отгоре не можеха да се видят лицата, но пък се откриваше хубава панорама. Нагоре по улицата през всеки десет-двадесет метра стояха по две, по четири. На отсрещната страна на широкото асфалтово платно също се притискаха жени. До някои спираха автомобили и някоя се качваше вътре, но повечето коли профучаваха, а ако спираха, тутакси продължаваха по-нататък.

— Искаш ли? — изведнъж попита Валентин, а Колча пламна, като разбра, че той намеква за своя подарък, отмести се от прозореца, а шефът го потупа по рамото: — Не се вкисвай, момче! Нали си вече възрастен! Първи клас завърши. Време ти е да минеш във втори. И нищо лошо няма в това. Само че не тук, прав си.

Те се върнаха на леглото, Валентин взе сакото си и му нареди:

— Сложи веригата и не отваряй на никого. Когато се върна, ще почукам три пъти.

— За дълго ли? — попита изплашеният Колча.

— Не. До долу и веднага обратно.

Топорик заключи, поразходи се из апартамента. Отиде в спалнята, където върху покривката лежеше дебела пачка долари. Четиридесет и девет хиляди и триста. Да го вземат дяволите! Такова нещо никога не беше виждал. Бръкна в джоба си, преброи петте стотачки, подарени му от Валънтайн. В това действително имаше нещо. Някаква малка сигурност. А ако имаш предвид цялата тази купчина? А и непипнатия необменен куфар? Цяло богатство, може би за цял живот. Той се ухили: само за един ли? Сигурно целият им интернат може да бъде обут и облечен! В спалните помещения ще се сменят всички скърцащи легла. И още — ще направи голям пир! Какъв ти пир! Цяла година ще храни двеста и петдесет гърла. И след завършването ще даде на всеки по петстотин, както на него.

Топорик започна да разсъждава къде и как хората от интерната ще похарчат по петстотин долара и тъжно се усмихна: нищо хубаво не се получаваше по неговата сметка. Само за ден ще ги похарчат за някакви глупости. Нито един от тях не е научен да икономисва, в най-добрия случай ще си купят модни парцалки, и това е. Добре, а какво могат? Покрив над главата — не става, петстотин не стигат за нищо, така че всичко ще бъде разпиляно. Отново изсумтя: че кой ще им ги даде? Той ли? Колча?

Представи си, че всичко това е негово, отново изсумтя: как не! Помисли сериозно и си каза: да пази господ! Това е такава тежест — отнети от някого пари. Дори да са отнети справедливо.

Той стоеше над камарата доларови банкноти, вече преброени, гледаше ги отчуждено, тъжно размисляше, след това се запита: а може ли ей сега да вземе и да скрие две-три банкноти в добавка към тия, които му даде Валентин? Тази мисъл го удари с нещо хлъзгаво и той дори сви глава в раменете си.

Това щеше да е подлост. Нещо повече, предателство. А за предателството — знае се какво… Пък и не е в това работата. Невъзможно е да предаде Валентин…

На вратата се почука три пъти, чу се гласът на шефа:

— Аз съм!

Той влезе, сложи след себе си верижката и каза:

— Уговорих се.

След това обясни: те се лутаха из града и сменяха не повече от хиляда, за да не привлекат внимание. А тук, в бляскавия със златото си хотел има казино и обменно бюро, което работи денонощно — и с нищо не можеш да ги учудиш. Тук са готови да обменят и десет пъти по девет хиляди и деветстотин — за сума, по голяма от тази, трябва да докладват.

— Пръв ще отида аз — каза Валентин и те разтвориха втория мукавен куфар и извадиха оттам сребристия. Валентин напълни всичките си джобове с пачки с рубли, нареди на Топорик да подготви следващата партида в чантата и излезе, като взе пак паспорта на Колча. Топорик не се замисли много за това, всичко е формално, обясни Валентин, хартийки, нищо повече, там дори не се пише адреса, а иди и потърси къде и кога е издаден документът, който на всичко отгоре може и да е краден, така че всичко това са глупости… Но все пак Колча отбеляза: своя паспорт шефът не показва.

След двадесетина минути Валентин се върна, много доволен, метна на леглото пачка долари, вързани с ластиче и съобщи:

— Отивай спокойно — касиерката се казва Олга Степановна — дал съм й рушвет, така че дори паспорта ти е у нея, тя подготвя следващата пачка. Не се бой! — и му обясни къде се намира обменното бюро.

Колча излезе в коридора с пухкавия под, повика асансьора.

След минута тихичко звънна звънчето, известяващо за идването на асансьора, златните крила се разтвориха и Колча видя наконтения момък с малинов фрак, сервитьора. Той влезе в асансьора с тежката чанта в ръка, а лъскавият, усмихнат черноок момък сякаш го обискираше, с кратки бързи погледи го оглеждаше от краката до главата, като не остави незабелязана и чантата. Неочаквано попита:

— Ти, момче, да не си от лошите, а?

Колча объркан замига. Той не беше готов за това, не знаеше какво да отговори: въпросът изобщо не се оказа толкова обикновен.

— Не се притеснявай — каза сервитьорът, — при нас е спокойно. Абсолютна безопасност. Какви ли не се въдят тук. — Вратата се разтвори, пред тях се откри блестящият като гладка морска повърхност мраморен под на фоайето, в центъра на което се суетеше нова група разсъблечени девойки и мъже във фракове и папийонки. И като кимна към тази публика, сервитьорът попита: — Виждаш ли?

Колча излезе от асансьора, притеснявайки се от своя най-обикновен вид и като следваше указанията, влезе в обменното бюро. Зад дебелото стъкло със златисти метални обкови му се усмихваше поредната фризьорка с обло лице, сега тя се занимаваше с обмяна на пари и Колча трябваше само да я поздрави и позлатеното коритце под прозорчето услужливо се протегна напред като шепа. Топорик започна да поставя в нишата пачка след пачка, а в замяна получи опаковани „гущери“ със скъсана банкова лента.

До вечерта той слиза долу още шест пъти освен първия тур на стопанина. Вторият сребрист куфар се изпразни, командировката рязко се съкрати.

На сутринта, като закусиха с остатъците от вечерята, те седнаха в колата и Валентин съобщи целта: „Нах хаус!“.

Когато тръгваха, Колча видя как зад въртящата се врата на хотела се мярна младичкият сервитьор. Той гледаше колата и мърдаше с устни.