Алберт Лиханов
Никой (35)

11

Трябва да се признае — наистина Валънтайн усещаше всеки трепет на Колчината душа. На сутринта той дойде в апартаментчето сам, нареди да запрегне мерцедеса, а когато излязоха от двора на училището, каза, че отиват в Дом „Майка и дете“.

Адреналинът — това е такова вещество, което се изработва в организма, за да го защити от всяко вълнение — плисна в сърцето на Топорик, но с мярка, не много бурно и ето така, вълнувайки се, но не много силно, Колча влезе след стопанина в познатия му вече кабинет, видя станалата срещу тях дама, чу нейните обяснения.

Като протегна на Валентин четвъртинка от хартиен лист и като мърмореше, че нарушава всички възможни разпореждания, лелката разказа как с огромен труд в някакви недостъпни архиви е успяла да се снабди с този адрес, където някога е живяла отказалата се от него Топорова Мария Ивановна.

Нито познатото му вече име, нито думата „отказала се“ с нещо засегнаха Колча, той слушаше сякаш някъде отдалеч размяната на любезности между Валентин и главната лекарка на този белоснежен склад за живи пънчета, и дори в двора, прочел адреса, предаден му от шефа му, Топорик беше почти спокоен и съвсем недоверчив.

Адресът се оказа тукашен, Валентин поиска да тръгнат веднага и Колча изпълни волята му. Той нямаше своя.

А впрочем какво да направи? Да не отиде? Да вземе адреса, а после да иде сам? Какъв е смисълът? Нали господарят му беше и приятел, той изпълняваше своите задължения, доста време мина откакто те бяха тук за първи път — Валентин помагаше на Колча. Може ли да се отхвърли това?

Те пресякоха целия град, трудно намериха улицата, посочена в листчето. През лятото тук сигурно е истинска селска благодат, а сега — изровени локви, път неподходящ за мерцедес и наоколо скучни сиви клони на някакви размразяващи се храсти. Намериха къщата — двуетажна наклонена дървения, почукаха.

Вратата се отвори веднага и в тъмния отвор на фона на мрачното антре или може би пруст се появи нещо неочаквано, като някакво припламване, като някаква неземна светлина.

Пред тях в дървената рамка на вратата стоеше момиче в синя рокля — руса, гладко сресана, с плитка преметната отпред на гърдите.

Очите на момичето също бяха сини, прозрачни и гледаха безпомощно и доверчиво двамата възрастни, появили се пред него.

Беше обута в големи, изглежда мъжки пантофи, сини като роклята чорапи бяха опънати на тънките й крачета. Изобщо тя цялата приличаше на пеперудка, радостно застинала на прага между свободата и затвора, между светлината и мрака, без да знае дали да лети по-нататък, или да се върне обратно.

Валентин вежливо поздрави, страхувайки се да не подплаши появилото се чудо, тази Палечка от старата приказка, вежливо се поинтересува дали тук живее Мария Ивановна Топорова и момичето открито се усмихна, показвайки сияещи с белотата си равни зъби като в рекламата на „Аквафреш“, и отговори с тъничко гласче:

— Сбъркали сте — каза тя, — тук няма такава.

— А може би някога да е живяла? — със същия вежлив тон и същото търпение настояваше Валентин.

— Не зная. Не — отговаряше момичето, а Топорик, който стоеше зад гърба на шефа си, усещаше как адреналинът, кой знае по каква причина го преизпълваше: та той, както му се струваше, изобщо не бе способен на никакво вълнение.

— Може би в къщата има някой по-възрастен? — настояваше галантният Валънтайн. — Разбирате ли, това е било твърде отдавна.

Палечка не се обиди, съгласи се, кимна и извика, без да се обръща:

— Ма!

Нещо тропна, в пруста или в антрето, както и да го назовеш, в полутъмното, с една дума, мярна се жена, но не излезе от прага, а оттам, от сумрака, попита за какво става дума и когато Валентин повтори, отговори без колебание:

— Да, някога имаше тук квартирантка, но замина за Сибир на някакъв строеж и казват, че е умряла. А вие откъде сте? Кои сте? Защо я търсите?

Валентин се обърна към Колча, търсейки в погледа му известен само на него отговор, а и наистина, сега защо да се крият, щом е умряла тази негова неизвестна майка, и той започна да бъбри каквото му падне:

— Ние сме от градското управление по образование. Виждате ли, Топорова я търси синът й, изпрати ни запитване от Москва, той сега е важен човек, учи се в Института по международни отношения, бъдещ дипломат е, трябва да отива на работа в чужбина и затова изяснява — за разни анкети тук и там…

— От Москва? — недоверчиво се учуди жената. И се приближи до момичето. Лицето й оставаше в тъмното, но все пак се освети: доста младо и изобщо не приличащо на портретите на Зинаидите, мършаво, с едва изпъкнали сини очи като на девойката.

А Валентин, заслужил майстор на бръщолевенето, завършваше поуморен своя пирует:

— Добре тогава, щом е умряла, ще направим запитване в органите по гражданско състояние и ще отговорим на бъдещия дипломат — трябва да го уважим. А за къде замина тя? В кой сибирски град казахте?

Жената тутакси се засмя, сякаш изчисляваше нещо на скоростен компютър, после отговори:

— В Новосибирск.

Валентин произнасяше завършващите общи фрази за това колко са благодарни, колко се извиняват за безпокойството, а Топорик все разглеждаше Палечка в синьо — толкова чиста и целомъдрена, очите й, слабото й личице, русата й коса, крехката й слабичка фигурка, светлееща на фона на тъмнеещия мрак на пруста.

Най-после те се сбогуваха и си тръгнаха и макар Колча да не се огледа повече, с гърба си чувстваше как Палечка гледа колата, а и майка й ги разглеждаше, разбира се, изобщо не приличаха на служители от управлението на народното образование и нима може да има в това управление такива коли като този първокласен звяр?

А Валентин, също като носач, свалил от себе си тежък чувал, волно коментираше, че сега Топорик може да живее свободно, да изхвърли от главата си своето минало, и без това незримо, невидимо за него, а това значи и несъществуващо, защото щом Топорик не го помни, а и сега като се изясни, че майка му я няма вече, трябва да забрави това смътно минало — все едно никога не го е имало и друго няма… Така, значи се е разпоредила съдбата…

Валентин явно беше радостен, смееше се, досаждаше на Колча и почти успя, Топорик отговаряше на репликите му, кимаше, опитваше се също несръчно да се шегува, ако шегата беше на място. И все така не го напускаше някаква тежест. И дори споменът за момичето със синя рокля не можа да изтрие някаква необяснима тъга.

Същият ден привечер, снабдили се с две титанови лопати, те заровиха куфара с парите.

Той се оказа истински сейф, който преди това премина трудно изпитание. Като напълниха догоре ваната в Колчиния апартамент, Валентин сложи в куфара тухла, а отгоре стари вестници.

По ръбовете на отворения куфар имаше черно гумено уплътнение, горният капак плътно влизаше в него, такъв куфар може да пази хартия под водата, което и беше изпробвано с блестящ успех: вътре не проникна нито капка.

Валентин натъпка догоре водонепропускливия куфар с „гущери“. Хранилището беше примерно с размери седемдесет сантиметра дълго, петдесет високо и петнадесет широко, така че се събра десет пъти повече от това, което обмениха в Москва — на няколко тура Валентин донесе недостигащото. През цялото това време Топорик се стараеше да излиза от стаята, докато там свещенодейства шефът — ту в кухнята, ту в тоалетната или банята, без да има никаква нужда. Но брат му, т.е. шефът му, непрекъснато го викаше, сякаш го въвличаше в своите грижи. А може би по-дълбоко, по-основно го потапяше в тайната?