Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

8

Колко различен от другите бе този русоляв Валентин! Колко бе необикновен! И каква изключителна дарба притежаваше!

Ако живееше в друго време или се беше родил на друго място, от него би излязъл голям политик, управител в двора, сив кардинал при краля или премиера. При други обстоятелства, например в народна война, той би станал умел защитник, боеви командир, истински герой. В друг случай, без да мисли, би овладял майсторството на бюрократа, на повелителя на чужди съдби, на разпределител на държавни богатства. Също както би могъл да стане трибун, триумфатор, Робин Худ, почитан от слабите, секретар на ЦК…

Всички тези изключителни способности бушуваха в него, наистина като се вземе предвид обстоятелството и мястото на действието: обезкървената Русия и посред нея малко градче — забравено от властта, от Бога, обрекло се на вяла несъпротива в хода на угнетяващия живот.

Както Топорик не беше научен да обмисля последствията, така и Валентин не беше свикнал да мисли в условно наклонение: Какво ли би станало, ако… И затова живееше, преследвайки близки цели и се наслаждаваше на всеки божи ден. Роден чревоугодник, емпиричен философ, когато откриваше хората, той откриваше и себе си, радваше се на всяка хубава минута, кратка радост и неочаквано откритие, оставайки си напълно затворен.

Така веднъж откри в мълчаливия Топорик неговите обширни песенни познания, като си спомни преди това как пееха децата от интерната край пъна в горичката. Те пътуваха през деня, беше зима, наоколо дърветата бяха покрити със скреж, Валентин запя тихо, под носа си, първите редове, като си мислеше за нещо:

Утро мъгливо, утро сиво,

печални ниви, със сняг покрити…

И Колча изведнъж високо, уверено, макар и с мутиращ момчешки тенор се присъедини:

И без да искаш си спомняш миналото,

спомняш лицата, отдавна забравени…

Валентин се сепна, обърна се към Колча, с някакво предизвикателство изпя следващите стихове, които със същото уверено предизвикателство, без да се обърне към господаря и без да се усмихне, сякаш потънал изцяло в смисъла на думите, които пееха, повтори шофьорът.

Ще си спомниш горещите, страстни думи,

погледите, жадно и плахо уловени,

първите срещи, последните срещи,

на тихия глас любимите звуци…

После Валентин отвърна погледа си от Колча, обърна се напред и се отдаде на песента, отпуснат, покорен, а може би и радостен от това, че не пее сам и че тази песен я знае не само той, но и това момче. Получаваше се хармонично, дружно, хубаво и тъжно:

С усмивка странна ще си спомниш раздялата,

неща скъпи и далечни ще си спомниш,

докато слушаш тропота на колелетата,

докато гледаш замислено просторното небе…

Те замълчаха, като се вслушваха в глухия шум не на нечия чужда съдба, а на своята. Колча, възпитан в интерната на безчувственост, отново внимателно гледаше пътя, не форсираше мотора и се опитваше да забрави инерцията на настроението, скрито в песента, без да се задълбочава повече — изпя и това е, а Валентин обратно, плуваше по течението, витаеше в някакви свои мисли, а може би и в друго пространство.

Незабележимо той се върна в топлата, миришеща на хубаво кабина на колата, върна се в сегашно време, отново погледна Колча и го попита:

— Много ли песни знаеш?

— Цялата песнопойка! — Топорик пусна едната си ръка от волана и отмери с пръсти десет сантиметра. — Ей такава.

— Не очаквах — въздъхна Валънтайн и го похвали, но някак необяснимо. — И това е хубаво!

Сега вече те пееха всяка вечер, а в багажниците на мерцедеса и волвото се появиха две китари. Като хапваше здраво на вечеря и пийваше половин бутилка от най-скъпото „Хенеси“, Валънтайн кимваше на Колча, той му подаваше една от китарите и те дълго пееха. Господарят презрително поглеждаше своите кожени чираци, те, за да не се посрамят, се опитваха да припяват, но това не се получаваше, по простата причина че никой не знаеше думите, или знаеха един-два стиха и като ги изпееха, млъкваха, за разлика от това дяволче от ПТУ което знаеше всичко от край до край, виж го ти!

Обаче учудването бързо се смени с ревност, завист, недоволство. Колча чувстваше това, но му беше все едно как се отнасят към него тези манекени, а това е първият признак на предводителя. Те пееха заедно с шефа, след като господарят се снабди с песнопойка, която Колча мъкнеше със себе си и след вечеря я сервираше като десерт, а той самият изобщо нямаше нужда от този десерт.

Така че един-единствен човек не го ревнуваше за песенния му енциклопедизъм, но това беше господарят, Валънтайн, което беше съвсем удобно за Колча. Впрочем, ако говорим откровено, ако Валънтайн, както и кожените също беше завидял на Топорик, но пак беше предложил да продължат да пеят, Колча не би се спрял. Това също беше привилегия от интерната: всичко свое нося със себе си. Ни богатства, ни дребни удоволствия, нито големи тайни, нито задни мисли знаеше Колча от самото си раждане.

Но Валънтайн беше с прекрасна душа, той дори като че подчертаваше ярко изразеното превъзходство на това момче над самия него и незабележимо му вдъхваше сърдечна топлина и неугасваща благодарност.

А Валентин имаше и допълнителни възможности.

Веднъж той заповяда на Андрей, по прякор Андреоти, да кара колата, а самият той седна с Топорик на задната седалка и макар че Антон, наричан Антониони, нещо му шепнеше на ухото, махна с ръка. След това отидоха до малък магазин за електроника и Валентин повика Колча.

На входа стоеше мутра, подобна на Валентиновите, която като видя шефа на Колча, отстъпи — дали от страх или в нещо като поклон; срещу тях се изтъркаля дебел кръглолик и шкембест търговец, нещо се опита да прошепне на Русолявия, но той посочи Колча и му каза:

— Запомни го! Това е наследникът ми! — и се ухили. — Хайде не се стискай, подари му красива „балалайка“.

Дебелакът се изтърколи до тезгяха и като размахваше пухкавите си ръце, започна да показва различни по размер касетофони, а Колча ахкаше, като се вглеждаше в цената. Валентин отново мигом си изясни причината за безпокойството му, разсмя се, отиде зад тезгяха и свали от рафта красив червен двукасетъчен стереокасетофон и му го подаде.

Той, все още смущавайки се, зяпаше встрани, а Валънтайн небрежно подхвърли на стопанина:

— Ако не му хареса, ще му го смениш за какъвто поиска.

Колча си мислеше, че господарят му отново ще се разплати щедро, както плати за джинсите на неговите приятели от интерната и на фризьорката Зинка, но Валентин само снизходително кимна на дебелака: „Пиши го в сметката“ — и те излязоха навън.

Топорик не се отказа от поредния подарък, но честно казано, спокойно можеше да мине и без него. Кога да слуша касети и радиостанции? В общежитието почти не стои — първо на училище, после в работилницата, а през останалото време на деня чак до късно през нощта — в колата, където има и касетофон, и радио на всякакви вълни — каквото пожелаеш. Но той покорно прие „балалайката“, като си помисли, че това му е награда. За какво? За множеството песни, които знае? А може би за неговата покорност? И, разбира се, заради това, че господарят му, кой знае защо, го открояваше от останалите. Може би защото беше единственото момче в дружината от млади мъже. Единственият малолетен. На всичко отгоре безроден.