Алберт Лиханов
Никой (12)

1

Още от първите дни в училището Колча разбра, че няма да има никакво продължение, а всяка част от съществуването си трябва да започва отново.

Да свиква с новото легло с желязна пружина, скърцаща противно, с новата умивалня, където е мръсно, студено и сапунът изчезва веднага щом и за минутка го забравиш, а столовата е занемарена, винаги задимена и какво от това, че него, интернатския го хранеха безплатно — не беше вкусно, не беше уютно.

Стаята в общежитието, макар и да беше за четирима, а не като огромната интернатска стая, предизвикваше само тъга и, разбира се, не от това, че стените бяха боядисани до половината в сиво-синя блажна боя, а заради хората, които живееха тук.

Двете момчета се казваха Петка и се различаваха един от друг по размерите — единият едър за своята възраст с мигащи мънички прозрачни очички, а другият обратно — хилав и ококорен, с черни зеници. Двамата Петковци бяха от близките селища и двамата можеха да карат трактор. И двамата имаха ранна, донесена някъде от районното битие, страхотна страст: цялото си свободно от занимания време те използваха, за да търсят пари, купуваха вино и се напиваха, като замезваха със селско мезе, което всяка седмица им изпращаха родителите или пък те си ходеха вкъщи с автобуса.

Пиеха именно вино, а не водка, и обясняваха това с разликата в цената и необходимостта на другия ден да имат свежи глави, макар че на сутринта видът им най-често се оказваше скапан и смачкан, въпреки тяхната младост.

Един-два пъти Топорик се присъедини. Но му беше тъжно с тях. Бяха някак си скучни, страхливи и разговаряха само за своя селски живот, което му беше безинтересно. Още повече че скоро Коля разбра — тези момчета се пазят от него, крият парите си, неочаквано нахлуват в стаята, когато той е сам и си чете например учебника, а те подреждат своите партушини, сумтейки по такъв начин, че веднага да разбере — дали пък не е пипал техните раници.

Сирашката душа е такава, че улавя безпогрешно и ранимо всеки подозрителен поглед. Сред своите в интерната той не познаваше подозрението. А тук Колча за пръв път усети какво е това поглед накриво и как крият парите си в задния закопчан джоб и мятат панталоните си на стола по-близо до носа им, че и на таблата на кревата, като притискат с възглавницата колана на панталона.

Той започна да отбягва своите съквартиранти, рядко разговаряха и повече не седна на една маса с тях.

Третият се казваше Серьога и Топорик веднага се сблъска с него. Този Сергей — по-голям с две години от останалите, изглежда бе повтарял няколко класа и беше тук, та до армията да получи шофьорска книжка и някаква характеристика, за да бъде в казармата шофьор.

Той беше по-висок и от тримата, явно по-силен и физически развит, обаче примитивен до ужас. Неговите любими думички бяха „да смачкам“, „да удуша“, „да начукам“ — и той веднага притисна двамата Петковци, като едновременно с това нападна Топорик:

— На ти — каза той, поставяйки монети на масата, — тичай да ми купиш бира.

Топорик направо се слиса от подобно нахалство. Безсмислено беше да му отговаря, дори да го псува, Колча знаеше това, както и веднага разбра, че Сергей му налита, тъй като е решил и него да го подчини на волята си, затова мълчаливо пристъпи до масата, погледна монетите, преброи три рубли срещу десетрублевата цена на бутилка бира — просто така пресметна от любопитство, и изсипа тези монети в леглото, където, качил обутите си крака на желязната табла на леглото, лежеше чумавия Сергей.

Той неочаквано рязко скочи и с огромната си лапа перна Колча някъде между бузата и шията. Слаботелесният Топорик рухна на пода, предизвика страхливо подмазваческия смях на двамата Петковци, скочи, онемял от ярост, но се поуспокои, пресмятайки неравните сили и как да нанесе удара. Колча храбро се впусна в бой и отново бе съборен и така няколко пъти.

Кръв нямаше. Май че Серьога независимо от бичата си тъпота, беше запознат каква е разликата между обикновеното момчешко сбиване и пребиването на по-малки, и удряше Топорик като на игра, като че ли се забавляваше с малко котенце.

Взрив от смях придружаваше всяко Колчино нападение, докато най-после той, изгаряйки от срам и омраза, не изскочи в коридора, а оттам навън.

Още не беше късно и тъмно — едва първата седмица от септември, по улицата вървяха хора, а на Колча му се струваше, че цялото му лице пламти и той се извръщаше от срещнатите, гледаше да свърне в тиха пресечка, но и там се натъкваше на минувачи.

Още не беше се случвало такова нещо с него: пет пъти го събориха и го победиха с явно превъзходство. При това изглеждаше така, сякаш той е започнал сбиването. Затова и загуби!

Обливаше го огън и студ. За първи път той не можеше да се справи със себе си, странен вътрешен смут го разтърсваше, както с остра брадва разсичат брезово пънче: брезовата кора го държи цяло, но отвътре е разцепено на цепеници. Глупакът Сергей го наби, показа му, че не можеш да се нахвърляш срещу всеки, нали този път Колча нямаше зад гърба си бандата, макар и недорасли бойци, способни като мравки да налетят на всяка мърша и всеки да нанесе своето малко пробождане, своя удар. А изправен сам срещу особа, която се отличава с по-големите си размери и сила и с която никой досега не се е разбрал… не, не трябва да бъде наивен!

С една дума — чисто и просто интернатската вълна не сработи. В този живот трябваше нещо друго.

Та и на глупака е ясно, че по този начин козелът Сергей се опитва да го принуди да се пречупи! Нахалник, съвсем се е побъркал! Че кой е той! Само ръст и юмруци. Е, и нахалство, то се знае. А една умна дума не е казал. Размахва огромните си ръце, а самият той умира от страх да не го изпратят в Чечня!

Колча се влачеше по улицата, като се успокояваше, но не можеше да се утеши, нямаше с какво. Подмазвач той няма да стане, но и мира няма да има. Ясно, че животът му навлиза в дни на изпитания, когато не можеш да се надяваш на старото, а силата може да се победи само със сила. Та ако ще да е само сила на духа.