Алберт Лиханов
Никой (33)

9

По обратния път те обсъдиха много неща. По-точно обсъди ги Валентин, Колча само понякога повторно питаше и уточняваше.

Първо шефът съобщи колко му струва хотелската епопея с обменителката: хиляда „гущера“. При това той отбеляза, че червенокосата касиерка, мила жена, не поискала много. Колча попита:

— За какво?

— За това, че ни обмени такава сума. Можеше и да откаже.

След това Валентин мечтателно и завистливо прокоментира издокараните жени и мъже във фоайето на хотела, които се разнасяха по ресторантите, потъваха в казиното или в такива разкошни стаи, като тяхната, че и по-хубави. Той попита Колча дали е познал еди-кой си и еди-коя си, които често се появяват по телевизията и едва тогава Топорик се досети откъде в тълпата на хайлайфа бяха познатите му лица.

„Парти!“ — злобно повтаряше Валентин тази дума, сумтеше, псуваше и задаваше на Колча въпрос без отговор:

— Ние с теб ли сме бандити? Нещастни бедни насекоми! Ето ги бандитите!

Топорик не разбираше и Валентин започваше да обяснява каква чудовищна престъпност има в столицата, как банките въртят парите на техни близки хора, сред които е цялата тази отровна паплач, какви безумни пари получават, да кажем онази Пугачовица с младия си мъж Филя и има команди, които се изхитрят и не плащат данъци за хиляди чуждестранни марки. Но и това всичкото е дреболия, твърдеше той. Главното са държавните капитали, които получават престъпните банки, въртят ги, крадат или крият, за да получат от парите още пари. Да не говорим за нефтените и газовите компании, които отдавна станаха частни.

— Нали си учил в училище за колко години става нефтът?

— Сигурно за хиляди.

— И на кого принадлежи той?

Колча сви рамене.

— Ето, това е! Принадлежи на всички! И не само на тези, които живеят сега. Но и на онези, които са живели преди нас. И след нас ще ги има! Това е общо богатство, разбираш ли? И изведнъж без никакво основание банда негодници получават този нефт. Само защото са някъде на върха. Те търгуват с него, трупат „гущери“, внасят ги в задгранични банки. Направо да настръхнеш!

Господарят се въртеше на седалката, дори подскачаше от ярост — никога Колча не беше го виждал такъв. Работата е ясна, той завиждаше на всички онези смокинги, които се бяха окопали в Москва и имаха това, което беше недостъпно за него. Но тази завист се смесваше с презрение. Слушайки шефа си, Колча беше съгласен, че този нов елит получава облаги не заради труда, а просто така, или за нещо друго, неизвестно на тях, може би защото са близо до властта и парите.

— На теб сигурно ти се струва, че вчера ние обменихме камара долари — възмущаваше се Валентин, — а ето, за тях това е — пфу! Плюй и отмини! Само в едно казино пръскат по десет бона на вечер. Един човек! А колко ги има тук, тези истинските лоши? И колко са тези казина? Колко са ресторантите, където без хилядарка хич не влизай! Колко разкошни хотели с всички благини се навъдиха? И там наемат стаи за офиси — за месеци, за цели години, вдяваш ли?

Колча кимаше, мъчеше се да загрее, но нещо зле се получаваше. Затова пък колкото по-близо се доближаваха до своята родна стряха, толкова по-често той мислеше за доларите в куфарите. По-рано и представа си нямаше какво и колко има там в тези сребристи кутии и това облекчаваше нещата. А сега той знаеше точната сума. И тя го задушаваше, натискаше го по темето на главата: ами ако…

Какво ще стане, ако някой разбере за тези пари, за това къде се пазят? Само така изглежда, че за тях знаят само двамата: Валентин и той. А фризьорката Зинаида — нали тя следеше за работата в дома с възглавничките? Ами онези двама мъже — работниците? А може и някой да е видял Валентин, когато е идвал и си е отивал с тези фрапиращи куфари?

Може би господарят наистина беше малко екстрасенс и отгатваше чуждите мисли, а може би просто техните разсъждения, също като колата, вървяха в една посока, но като наближиха техния град, Валентин се премести на шофьорското място и те свърнаха в познатото брезово кътче. Колча разглеждаше горичката, където се видяха за пръв път — сега без листа, гола в ранната есен. Шефът спря, пъхна ръка във вътрешния си джоб и изведнъж извади пистолет.

Намръщи вежди и насочи дулото към Колча. Каза пресипнало: ни в клин, ни в ръкав:

— Излизай!

Топорик мигаше, нищо не разбираше, но Валентин беше сериозен и строг. Със закъснение сърцето на Колча започна да подскача. Без да разбира нищо, той излезе от колата и едва тогава шефът му се разкикоти.

— Ама и теб си те бива, момче! — радваше се той. — Нима повярва?

„Теб си те бива!“ — отговаряше мислено Колча. Ама че шегички! Някаква слабост успокояваше тупкането на сърцето му, пълзеше ниско в корема, в краката. „Нима се изплаших? — питаше се Колча. — Нима можах да повярвам на всичко това?“

Излиза, че бе могъл.

Отдалечиха се от мерцедеса на десетина крачки, Валентин се прицели в едно дърво. Тресна изстрел, после втори. Той се обърна към Топорик, протягайки му оръжието и каза:

— Пробвай!

Даде му няколко съвета: как да стои, как да държи пистолета, как да се прицелва, как да натиска спусъка. Сърцето на Колча отново се разтупка, ръката му се разтрепери. Спрял дишането си, той натисна спусъка и видя как от брезата, в която се целеше, отлетя късче кора.

Чудно нещо, но с всеки изстрел той все повече се успокояваше и ръката му ставаше по-твърда. Тътенът и тласъкът в ръката го изпълваха с непонятна радост. Все едно ставаш по-силен, ръката ти получава продължение: дълго, стремително, убийствено.

Когато патроните свършиха, Колча вече не си спомняше за никакви вълнения, за никакви обиди. Той отново горещо обичаше Валънтайн и горещо желаеше да постреля още малко.

Като вземаше оръжието, Валънтайн се вгледа в Топорик, забелязвайки промяна във вида му:

— Харесва ли ти? Ако имаше снайперска винтовка, а?

— Имаш ли?

— Ще намерим! Стига да имаш желание!

— Намери! — помоли Колча с необичаен ентусиазъм и отново се смути: има ли той право да моли — не за какво да е, а за винтовка. Божичко, да беше за начало овладял пистолета! Впрочем, той по инерция изтърси всичко това, от превъзбуда и не се отнесе сериозно към разговора.

Валентин се засмя: имаше за какво.

— Непременно — каза той, — щом толкова ти хареса.

Качиха се в колата — отново караше шефът — спокойно излязоха от горичката, тръгнаха към Колчиния дом. Чудна работа, но когато изнасяха старите мукавени куфари, никой не им обърна внимание, въпреки че имаше доста хора. Всички си вървяха по своите работи, всички си мислеха за нещо, нещо разглеждаха. Разглеждаха и мерцедеса, но никой не обръщаше внимание на скапаните кутии, които тази кола докара. Колча и Валънтайн спокойно влязоха в къщата, свалиха забавното „облекло“ от сребристите куфари, поставиха ги в тайника.

А пък там, в горичката, когато Колча свърши стрелбата, Валънтайн очерта с ръце мястото, където стояха:

— Погледни!

Снегът още стоеше между стволовете на дърветата, а там, където се беше стопил, се рижавееше миналогодишна трева. Денят беше слънчев и топъл, светлина и радост ги придружаваха непрекъснато в това, още незавършено докрай пътуване, и Колча го хвана срам когато Валънтайн каза:

— След седмица или десетина дни, тук някъде ще заровим куфара с валутата. А пък аз ще купя още един, съвсем същия. И двата празни в твоя апартамент, бавничко отново ще се напълнят с рубли. Разбра ли?

Да, на Колча му беше срамно, че повярва в пистолета, насочен към него, помисли, че брат му може нещо да му направи. Да го убие? Ама че глупост — посред бял ден, съвсем до града? За какво? Пък и кого? Трябваше да се разсмее и толкова, а той с мрачните си навици отново се отнесе сериозно към това. Потрепери, сърцето му се сви, помисли си… Впрочем, нищо не си помисли, просто повярва на господаря, на сериозно дадената заповед, оказа се в глупаво положение. Добре го изпързаля!

А той! Наистина, само на него му вярва докрай, щом посвещава в тази тайна единствено него… И ако за тайника знае фризьорката Зинаида и двамата работяги, за брезовата горичка наистина знаят само те двамата.

И все пак някакво лошо предчувствие го жегна, той отново не повярва докрай на господаря, макар и в мислите си да го наричаше брат. Помисли си: ако не каже на никого другиго…

Прехвърли в паметта си всички, които познаваше. Излизаше, че Валентин може да каже за горичката на мнозина, но ако само двамата заровят куфара, както каза шефът, мястото по такъв начин ще е известно действително само на двамата.