Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

3

На погребенията, то се знае, на децата не се полага да пият, а наливаха на възрастните, в които влизаше естествено и Колча. Той пиеше, без да отказва, отново примрял, с вцепенена душа. Неизречените думи го потискаха, късаха се от него, а той мълчеше, пиеше водка, която му наливаше в чашата щедрият Никодим — това беше неговият час! — и почти не замезваше. В резултат на това се напи — и още как!

На сутринта се събуди от страшно главоболие, повърна и връщайки се от тоалетната, намери на дивана своя първи костюм в съвсем непотребен вид — целият овалян в прах.

Колча изохка, това означаваше не друго, а че е падал, търкалял се е — срам и позор. Но как ли се е прибрал? Той не помнеше.

Всевиждащият архангел Валентин се появи, смеейки се и с мрежичка с бира, поизлекува братока си, сложи го да си доспи, като поясни, че всичко знае, няма претенции и му дава два дни почивка, не повече.

Топорик спа, събужда се, отново спа, разхлажда се под душа, чисти костюмчето си, срамува се от позора и се напъваше да си спомни къде и как е паднал и по какъв начин е стигнал до дома си. Не можа да си спомни.

След два дни, привечер, той се осмели да излезе от къщи и тръгна направо към гробищата. Навсякъде цъфтяха люляци, ограждайки стария парцел земя, градското място на покой, и по пътя Колча отчупи няколко кичести клонки. Гробът на Гошка беше в същия необгрижен нов вид, какъвто го остави интернатът: малък стълб с името, едва засъхнала глина, направена на хълмче, единствен венец с почти бюрократичен надпис. За двата дни изглежда тук никой не беше идвал: детските сълзи изсъхват толкова бързо, както и бликват, а възрастните — те май не са на себе си след бъркотията по погребението, а и друга работа ги притиска.

Колча тикна люляковите китки в жълтата земя, постоя малко, кимна на Гошман нещо като извинение за неволното пиянство, тръгна към изхода. Когато излезе от вратата на гробищата, зад гърба му някой леко му подсвирна. Той се обърна: беше Валентин. Свикнал да не се учудва, Колча тръгна към него.

Същият ден те отново пиха у дома, при Колча и този път се напи шефът, наистина не остана да нощува, извика волвото с един от мутрите. Поменаха Гошка, макар Валентин да го беше виждал само веднъж, в онази прощална интернатска вечер, в брезовата горичка и почти не го помнеше, говориха за покойната майка на Топорик и дори пиха за нея, бог да я прости, и по-големият брат обясни на Колча, че е лесно да осъдиш и затова не съди, за да не станеш и ти подсъдим.

Коля кимаше, без желание пиеше, опитваше се да мисли по темите, които задаваше Валентин, но дали заради неотдавнашния пиянския шок или просто затова че никакви мисли не му влизаха в главата — нищо не се получаваше. Спомни си как влезе в църквата, как даде пари за свещички, за слабичките старци, които бяха любезни с него, но своята майка, царство й небесно, все пак не можеше да си спомни, не можеше…

Дори момичето със синя рокля, тази чудна Палечка, изгряла на прага на неговия живот, не можеше да си спомни смислено и се ругаеше за това с най-лоши думи.

— А помниш ли — насред разпивката го попита Валентин, — аз ти обещах да стреляш с винтовка? С оптически мерник?

— Аха! — съгласи се Колча.

— Тъй че аз намерих. Готви се. Ще я изпробваме на нашето място.

Но винтовката се появи не на другия ден, не след седмица, а след половин месец, когато погребението на Гошка малко се поотдалечи и остана в миналото. Всичко си вървеше по реда — всекидневните обиколки, събирането на данъка, обедите с мутрите без участието на Топорик, сега към него бяха излишно снизходителни и пътуваше само ако босът заповяда, обядваше в компанията им, ако му предложеше Валентин — беше неудобно да откаже. Зоната на тяхното влияние, както разбра Топорик, много се разшири, измени се и структурата: на обяд не се събираха всички бойци, както преди, а само командирите. Разширяването на щата доведе до свиване на сътрапезниците: сега често пируваха само командирите на командирите. Веднъж в колата Валентин някак между другото отбеляза, че в резултат на преговори, натиск и сливане целият град му е на подчинение. Целият.

Топорик не знаеше, само се досещаше какво означава това, та дори и заради факта че Валентин все по-често се появяваше в неговото апартаментче и му казваше да извади куфарите от пода. Колча слагаше сребристата кутия на дивана и по навик гледаше да отиде в кухнята, но босът се смееше, предлагаше му да остане и да гледа — тайни няма от него и се шегуваше, когато все пак Топорик излизаше: „Това няма да ти помогне“.

Колча не се съмняваше в това и все пак сърцето му се свиваше от пачките с пари, като че ли нещо мръсно имаше под леглото, ненапразно никога не лягаше на него, а спеше на дивана.

Предварително знаейки неговите мисли, Валентин след като затваряше куфара, дълго си миеше ръцете в банята чак до лактите, а изтривайки се до сухо, обичаше да повтаря:

— Съгласен съм, съгласен съм с теб, това е мръсна работа, още малко и ние с теб ще пратим всичко по дяволите и, както мечтаеше Остап Ибрахимович, ще отидем в Рио де Жанейро да си купим бели панталони и да се къпем в океана.

Превиваше се от смях, разрошваше косите на Колча, тупаше го по гърба, караше го да повтори кодовите цифри на ключалката на сребристите каси, подчертаваше: той наистина няма тайни от него. Колча въздишаше. И макар да се усмихваше в отговор и да кимаше, плашеше го необяснимата доверчивост на господаря, нали все пак не му е роднина.

Изглежда прекалено го убеждаваше, този умен и безстрашен човек — повтаряните от самия него примери: че от сираците стават най-добрите еничари, телохранители, изпълнители на всяко желание на стопанина, неотдавнашният пример с румънския вожд Чаушеску го умиляваше до сълзи, нали той беше съставил от изоставени деца личната си охрана, главната служба на тамошното КГБ, станал беше като баща за тези пораснали нещастници.

Наистина това не спаси Чаушеску, но пък тези въоръжени момчета, според разказите на Валентин, са защитавали до последно своя баща.

— Аз не ставам за твой баща, но поне за по-голям брат ще ме зачислиш ли? — усмихваше се Валентин, обръщайки се към Колча, а той всеки път се смущаваше да стане дори мислено равен с господаря, навеждаше глава, мънкаше и се свиваше като срамежлива мома и изглежда, че това най-много се харесваше на шефа.

А пък един-два пъти без причина се заяде с него.

Първият път в колата, когато се връщаха от Москва, после в дома му, след като вече бяха закопали куфара:

— Сериозно ти говоря! Сериозно! Без шеги! Ти си мой наследник, ако не дай си боже… И се дръж като наследник.

Защо той? Защото Валентин също е от дом ли? А пък на тази тема повече дума не обели. Къде е този дом? Как е попаднал там? Какво се е случило после с него? Непрогледна мъгла. Някаква странна абракадабра и при това абсолютно засекретена. Непрекъснати думи за наследника Топорик, а той дори не знае къде живее господарят. Като е конспирация, да е конспирация. И постоянни жени няма Валентин. Не го ръководи никаква женска ръка — макар че е мъж в силата си. Ами ако е импотентен, тоест не може? Или пък е някакъв велик моралист, Колча бе чул някъде тази непозната дума. Или отново е нещо, което не виждаше?

След две седмици Валентин предаде по телефона в училищната работилница къде и кога ще чака Топорик, а когато той отиде, скочи в мерцедеса по-бързо от обикновено и нареди да отиват към сечището в покрайнините. Отначало Колча даже не забеляза малкия вързоп в ръцете му, но когато стигнаха до мястото и стъпиха на меката, вече изсъхнала копринена трева, попиваща стъпките, Валентин извади нещо продълговато, завито в хартия, скъса вестника, разкопча калъфа и с три ловки движения сглоби винтовката. На всичко отгоре с оптически прицел. Че и със заглушител.

Минаха няколко метра, огледаха мястото на паричния некропол, който не се различаваше от заобикалящата го избуяла трева, малко отстъпиха, избирайки по-сухо място за позиция и Валентин зареди оръжието. Първият изстрел му заприлича на звука от спукан балон, който не е надут силно, докрай. Отначало босът изстреля един пълнител, после подаде винтовката на ученика си.

Впечатлението от ритането на пушката беше по-силно, отколкото звука на изстрела, но това бе лесно за преодоляване като се слееш с приклада, особено коленичил. Целта — бреза, съскащ звук, тласък и усещане за някаква пълнота, някакво особено значение. Петнадесет изстрела поред, може дори в кратък откос, оръжието си има име — автоматична винтовка. Може да водиш война и някакви си пистолетчета за нея са същинска дреболия.

Отново у Колча избуя необяснима сила и сигурност в себе си. Не само ръцете му получаваха страшно продължение, но дори и мисълта. Само да намисли нещо, каквото и да е, и неговата мисъл ще настигне когото поиска. С усилието на волята той отхвърляше от себе си тази възможност, тази власт, но я чувстваше почти физически.

Докато я отстраняваше, това се получаваше лесно. Но колкото по-добре овладяваше оръжието, което разглобено, сега се пазеше във втория куфар под леглото, толкова по-често, в отсъствието на Валентин той я сглобяваше, прицелваше се през тюлената завеска в кучето на двора, в клонката на липата, в консервната кутия, която се търкаляше в прахта и толкова повече му се искаше отново да види боса и отново да отиде с него в покрайнините, за да разстреля отново белеещият се в далечината ствол на брезата.

Куршумите на Колча лягаха един върху друг, Валентин учуден хвалеше ученика, а в Топорик се раждаше ново чувство: за пръв път в живота си той започна да се цени заради умението си.

Пък дори да е такова.