Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

10

Ах, как не приличат интернатските абитуриентски вечери на тези в обикновените училища! На пръв поглед всичко е еднакво: по един и същи начин сияят светлините и са възбудени хората, малко повече са шумни и, разбира се, празнични. В интернатската столова дори и храната е повече — пирожките са цели огромни блюда, каните с безалкохолно са в неограничено количество: яж и пий на корем, уважаеми ученико, завършил своето образование, и на добър час!

Обаче в най-главното — изобщо не си приличат. Обикновеният ученик получава дипломата си от ръката на директора не само като възнаграждение за ученето си, но и като негов дар за родителите му, които също са тук, вълнуват се повече, отколкото трябва, вътрешно съгласявайки се, че не само те са подтиквали своя немарливец, а се оказва, че и той самият не бил чак толкова нехаен, щом получава диплома за средно образование. За отличниците ще замълчим, тъй като те въобще са малцинство на нашата планета.

Дипломата на интернатското дете — при това на всяко — е взета много по-трудно и е много по-изстрадана от същия този документ в обикновеното училище. И сигурно затова всеки, на когото я връчват, го посрещат с ликуване и много повече му ръкопляскат, отколкото в училището от другата страна на улицата. Навярно е така, защото тук всеки познава всекиго от главата до петите, защото и малчуганите се отнасят към по-големите не само като съседи по училище, но и като съседи по спалня, столова, спортна зала, двор — с една дума почти като към братя. Между братята се случват и жестоки сбивания, но нима ги няма и в обикновеното семейство… И ето че настъпва моментът на ликуване и на тъга… Ликуването е, че някакъв нещастник, промъкнал се през всички сирашки несгоди, през сълзи, сбивания, двойки, наказания от придирчивите възпитателки; живот, преминал от най-ранна детска възраст в обща спалня; това дете в синини и цицини, непознаващо милувка, срамежливо признаващо съществуването на кой знае къде скитащата му маминка, това дете, пораснало, недодялано, цялото в държавни дрехи — от слиповете до чорапите и донякъде приличното жалко костюмче или рокличка — стои на сцената — не в хора или в някаква друга група, както е било досега — а еднолично, аленеейки и бледнеейки и за него или нея лично е адресиран тътенът на детските аплодисменти, пожелаващи успех, аплодисменти, в които се долавя надежда, че и за тях, малките, както за тези, които вече се измъкват, също ще настане такъв тържествен ден, който ще отреже всичко болезнено и страшно, ще остави лошите спомени тук, в интерната, а там напред, тях ще ги очаква само хубаво и само радост…

И още нещо — тези бурни аплодисменти, почти овации, са толкова яростни и затова че в залата ги няма онези, на които може би преди всичко тези празнично облечени и пораснали момчета и момичета биха искали да покажат своите дипломи: техните пропаднали или съвсем изчезнали родители, майки и бащи, езикът не се обръща да ги нарече така, и към които въпреки всичко тези предани им, израснали не благодарение, а въпреки тях дечица, запазват удивителна любов.

В залата са учителите, възпитателите, дори портиерът Никодим, а майките и бащите ги няма, проклети да са, любими, нещастни, пропаднали, няма ги, дявол да ги вземе, и затова по-високо, по-високо пляскайте, деца — момчета и момичета, малчугани и по-големи, не жалете дланите си, не изоставайте и вие възрастни, в този радостен и скръбен ден — тези, които са израснали тук и сега излизат на сцената под ярките светлини, ей богу, заслужават да бъдат поздравени не горещо, а пламтящо, с всички възможни сили!

Много, твърде много означават аплодисментите на абитуриентската вечер в интерната, където, разбира се, първо връчват дипломите на зрелостниците, а после свидетелствата за завършване на осми клас, ако някой е решил да тръгне по свой път.

На Топорик му ръкопляскаха все едно беше получил не свидетелство, а диплома, а после имаше вечеря с пирожки, желирани меса, безалкохолни, най-вкусни пържоли и те, четиримата, почти братя, по Колкино указание си напълниха джобовете с пирожки.

Музиката още се носеше от прозорците на физкултурния салон, а момчетата вече тичаха към брезовата горичка, предвкусвайки продължението на празника. В ръцете на Топорик се белееше пакет, той предизвикваше тайна възбуда и Гнедой, Макарка и Гошман крещяха нещо безсмислено, дрънкаха някакви глупости, радваха се на нещо и от нещо се ужасяваха: тези детски думи на подрастващи момчета, отглеждани в интернат, е трудно да бъдат цитирани заради тяхната нецензурност, липсата на всякакъв смисъл, висша бедност на съдържание при огромната им вътрешна сила от непознати за другите тайни чувства, които се съдържаха във всяко възклицание и дори междуметие. Особено, когато всичко това се изкрещява докато тичат.

Те седнаха около полегато пънче и Топорик извади своята миналогодишна придобивка — бутилка водка и бутилка коняк. Бутилките не се задържаха върху наклоненото пънче, плъзгаха се, така че те разтовариха върху него пирожките от джобовете си, а бутилките — първо едната с коняка, пуснаха в кръг. Уви, нашите герои бяха в известен, не на всички ясен смисъл, мамини дечица, нали още преди появата си на бял свят — освен Топор — познаваха вкуса на алкохола. В крайна сметка в трима от тях живееше още неосъзнатата алкохолна наследственост, ужасно нещо, подарено им от маминките. Нали дете, родено от жена пияница, още в майчината утроба става зависимо от алкохола — и как иначе! Та детето е част от майката, част от нейния организъм и ако организмът е постоянно отровен от водка — чудовищна връзка! — то и новороденото дете жадува за нея! Ще бъдат необходими много сили по-късно, за да бъде разкъсана тази връзка, да се поправи и излекува детето, да бъде освободено от алкохолната зависимост и никой сериозно не може да гарантира, че като порасне, този човек няма да си спомни вродения порок и няма да повтори съдбата на майка си. И не ще е много виновен, ако, достигнал до дълбините, се е превъртял и заработил неговият наследствен ключ.

Трима от четиримата изживяха своето не най-радостно детство с клеймо, което можеше да се нарече твърде вероятно и само за Топорик не важеше: за него никой не би се решил да твърди такова нещо, предполагайки единствено, че неизвестността може да крие всичко.

Те започнаха с коняка и за две обиколки изпиха бутилката: думата си казаха бързането, бягството, възбудата.

Конякът беше силен, макар и да не изглеждаше чист. Имаше нещо прибавено в него. Главите им забучаха, започнаха още по-високо да приказват. Говореха най-вече за Топорик, за това колко умело, като партизанин, до последно скри, че е решил да духне в ПТУ да стане монтьор. И да мълчи докрай, макар това да не е много по братски. И че без него няма да бъде същото…

Как ще бъде без него те не знаеха. Но в разпалените им от коняка сърчица пламна тъга. За да не се разреве, Гошман пусна по кръга кутия цигари. Запушиха.

Топорик усещаше, че пак нещо го терзае някаква мъка, но нямаше намерение да го признава, нали сам избра пътя си. Запъвайки се, той започна да обяснява защо непременно трябва да отиде в ПТУ и по-скоро да започне работа, а те не бива да правят това. Получи се объркано и неубедително, защото Коля не можеше да каже на своите приятелчета защо той може да си отиде, а те — не, те спореха с него с опиянчени гласове и не се получи разговор, а пиянски брътвеж.

Тогава смениха темата и започнаха да си припомнят как се напиваха в интернатските времена и откъде се снабдяваха с пийване. По едно време проследяваха камиона с открита каросерия, който зареждаше с пиене съседния магазин. Там имаше подемниче и като рискуваха много, разбира се, те можеха да се вкопчат за него, да влязат в каросерията и да извадят от кашоните две-три бутилки. Най-често това бяха „пожарогасители“ с мътилка, която правеха в местния винзавод, но веднъж откриха и водка. Няколко пъти рискуваха и получаваха пиене в магазина, не сами, разбира се, а като помолят някакъв пропаднал тип, каквито сега има безброй по улиците. Наистина се налагаше да му отлеят стотина грама в тенекиената консерва от кока-кола или пепси, която днешният пияница винаги има у себе си.

Един път Коля бе изненадан — небръснатият алкохолик извади консерва, сгъната на две — освен дъното. С кафеникавите си пръсти упоритият боец разтвори краищата и консервата възстанови своята приблизителна форма — във всеки случай от нея можеше да се пие, както и да се налива прозрачната спиртна течност. Кадровият пияница, без да се намръщи глътна своя дял, смачка консервата в предишната полуплоскост и я пъхна в джоба. Преди това естествено се опита да излее своя процент направо от гърлото на бутилката, но Топор, възпитан в правилата на обществената хигиена, решително се възпротиви и тогава се появи вносното свидетелство за руския принос в световната цивилизация.

Алкохолиците купуваха пиене за децата без да правят на въпрос, както и възрастните мъже, които безропотно черпеха момчетата с цигари. Имаше само един случай, който Топорик не обичаше да си спомня. Те се готвеха за рождения ден на някое от момчетата, изхвърлиха се, ясно е, но парите не им стигнаха и тогава спряха своя избор на бутилка с някаква помия. Когато дойде времето честно да отделят процента на поредния алкохолик, наистина широкоплещест и външно силен, със спортна шапка с пискюл, с червен нос и брадат, който с мъка изчака докато Гнедой среже с джобно ножче пластмасовата капачка, издърпа му бутилката от ръката и започна жадно да гълта благословената влага.

Това бе нехигиенично, некрасиво, посред бял ден, направо до магазина и затрудняваше децата с всички неудобства. Но алкохоликът постъпи несправедливо, изпи една трета от бутилката и тогава Топорик едва кимна, давайки старт на мълниеносна, хиляди пъти отработена техника на колективно приютско нападение. Макарка приклекна зад пияницата, Топорик го бутна в гърдите, а на Гнедой му оставаше само да подхване навреме бутилката.

Тогава вратите на магазина се отвориха и оттам се изтърсиха още двама ветерани на алкохолната агресия и застинали, станаха свидетели на почти акробатичния етюд, когато нахалникът, нарушил правилата и обидил интернатските, вирна обувки по-високо от спортната си шапка и се изтърси през гърба на момчето, което леко се повдигна, за да усили ефекта на превъртането, а бутилката премина във владение на истинските собственици.

Това беше достатъчно мнението — да си нямаш вземане-даване с момчета! — да бъде окончателно затвърдено в замъглените мозъци на жадните хора.

Сред които, впрочем просто можеха да бъдат и бащите на тези волни стрелци.