Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава IX

В този дъждовен октомврийски ден огнекосата хубавица на Визанс се събуди твърде късно много зле настроена, с натежало от гняв сърце. Предната вечер, късно след полунощ, тя бе получила кратка, но твърде ясна записка от василевса.

В богохранимата столица живеел някакъв български княз, който трябвало да забрави отечеството си. Йоан или Йоаница се казвал. В ръцете на Ефросина лежал мирът и благополучието на Визанс. Горко й, ако не послуша заповедта на Исака.

А когато василевсът заповядваше, можеше всичко да се очаква от него. Пресни бяха спомените за Теофано̀ и Аркадия. Дъното на Босфора знаеше твърде много за непокорството на хетерите и жестокостта на императорите. Теофано бе сгрешила, защото тайно от василевса Андроник приемала след късна полунощ генуезеца Уберто Мела. Аркадия бе дигнала кама срещу василевса, когато той я бе напуснал заради руменоликата Марантико.

Ефросина се прозина от досада, протегна се като котка сред копринените си възглавници и меки бели кожи на постелята си, взе сребърното звънче, което стоеше до главата й, размаха го няколко пъти.

Зад една врата надникна безшумно старата Пулхерия.

— Отмахни завесите — заповяда хетерата.

Старата тесалийка дръпна свилата, която закриваше прозорците. Бледа сребриста светлина нахлу в ширната стая. По кристалите се спущаха дълги ивици вода. Небето беше безцветно.

— Как днес не ми се приемат гости… — процеди през стиснати зъби Ефросина.

Варварски княз! Света Мария, какво наказание! Българите — казват — били мръсни и миришели на овча кожа.

Тя потърси глава от отвращение. Въздъхна. След това лениво се изправи.

— Кое време е сега?

— Пладне отдавна превали — отговори старата.

Ефросина спеше много. По този начин тя смяташе, че ще запази най-добре блестящата хубост на белорумената си кожа, невидяла острата ласка на вятъра и палещата целувка на слънцето.

— Готова ли е банята?

— Да.

В съседната стая от белия мраморен басейн се дигаше топла пара. Ефросина изля вътре благовонната течност, която изпълваше една фиола от син кристал, хвърли тънката си дреха и дълго лежа със затворени очи в горещата вода, която зачервяваше кожата й. Донесоха първата лека закуска от мляко и банани. Тя извади ръката си от ваната и лакомо заби хубавите си зъби в мекия благоуханен плод. Две мургави робини приготвиха в една сребърна кофа ледена вода, обляха прозрачно розовото тяло, изтриха я цяла — бързо и силно — с ленени кърпи, след това с изкусни пръсти дълго разтъркваха с благовонни масла поруменялата като пламък кожа.

В една вдлъбнатина на стената весело пращяха, обгърнати със златоалени пламъци, няколко едри цепеници.

Ефросина закуси втори път. И за да съкрати досадата на чакането, седна в един ъгъл и продължи да везе пъстрия паун на една копринена възглавница.

Бързо мръкваше.

След като даде последните си нареждания за вечерята, хетерата започна да се облича.

Пулхерия и робините вчесаха дългите й буйни коси, подчервиха ги отново и ги прибраха в тънка златна мрежа. След това й облякоха копринена риза, върху нея надянаха светла туника с къси ръкави. Най-отгоре сложиха бял хитон, пропъстрен с тънка везба от бисер и елмази. Пояс с шафранов цвят стягаше стройната й талия. Тя взе на коленете си едно сандъче от слонова кост и дълго премята през пръстите си искрящите накити. Най-после избра една връв розов бисер и два пръстена: кръг от елмази стягаше прозрачния аметист на първия, един-единствен огромен смарагд блестеше на втория. Босите й крака бяха обути в сандали от бяла кожа със златни прашки.

Колкото повече наближаваше часът на вечерята, толкова повече някакво глухо безпокойство свиваше сърцето й. Щеше ли да успее да скрие лошото си чувство, нямаше ли най-накрая да избухне и да изгони всички заедно с противния варварин, дори и да загуби главата си заради това. Най-после някакво тъпо безразличие я завладя, докато се стресна от ясния звук на чукчето върху медната плочка на главната врата.

Затече се за последен път пред огледалото, изтегли още веднъж неуловимо тънка черта под клепките си, устните й пламнаха още по-яркоалени.

Една робиня подаде писмо. Тя скъса нетърпеливо копринения конец, който стягаше свитъка от тънка телешка кожа, разчупи оловния печат и зачете с безпокоен взор. След това изпрати прислужницата вън, допря края на писмото до една свещ и дълго гледа замислено бялата пепел, която остана върху сребърната табла.

За последен път страторът Адриан я молеше и заплашваше — да бъде внимателна.

Ефросина въздъхна и се отправи към приемната. Във всеки ъгъл се издигаше благоуханният дим на някакви тъмни конусчета, купени в мавританския базар. Целият въздух бе пропит с мирис на кинемон и амбра. Пурпурни завеси се спущаха над издълбаните в стените отвори — закрити със сребърни кристални пръчки. Тежки сарацински килими заглушаваха шума на стъпките.

Хетерата седна върху една мечешка кожа, гневна и недоволна, че я карат да чака.

Конски тропот отекна по каменните плочи на улицата. Домоуправителят Михаил посрещна гостите пред входа на величествения дворец и ги поведе по широката мраморна стълба. В преддверието снеха оръжието и мокрите си от дъжда наметки. Само Иваница не носеше оръжие, но вместо него имаше телохранители. Отправиха се през редица великолепни триклиниуми и ротонди към покоите на хетерата.

Ефросина ги чакаше върху прага на приемната. С един-единствен поглед — кратък, трескав, жаден — хетерата и князът задоволиха нетърпеливото си любопитство.

Ефросина видя един висок, твърде висок младеж с едри плещи и стройна талия. Дълги кафявозлатисти къдрици галеха раменете му. Устните му бяха свити жестоко и упорито, лицето му бе изгорено от вятъра и слънцето.

Иваница зърна едно създание с хубост, по-опасна от отрова и от мълния. Потрепера и сведе очи, поразен от властта, която бог бе вложил в крехката длан на една жена. Но никаква сянка не замъгли безстрастното спокойствие на лицето му. Адриан, Теофил и някакъв глупав, весел младеж целунаха благоуханните й ръце.

С леко презрение Иваница се наведе над ослепителната бяла кожа, без да я докосне с устни. След това започна да разглежда любопитно стенописите, скъпите мозайки, златните свещници, книгите, наредени върху една мраморна лавица.

— Обичаш ли книгите, княже? — погали ухото му топъл кадифен глас. Лъх на мускус обля лицето му. Ноздрите му трепнаха.

— Да — отвърна почти грубо той и смело закова суровия си поглед върху хубавата жена.

Сърцето му биеше неравно и тревожно. Ръцете му неспокойно галеха скъпата подвързия от злато и червени емайлови плочки, която стягаше един ръкопис от Ана Комнина.

Хетерата наведе очи. Руменина пламна по бузите й. Защо този млад варварин смущаваше сърцето й? Каква чудна власт се криеше в тази надменна осанка, в тия враждебни очи, които я пронизваха тъй хладно и жестоко?

Гняв кипна в жилите й. Досега никой мъж не бе устоял на чара на Ефросина. И този див чужденец, този груб планинец, този варварски княз — в яростта си тя не знаеше как по-зле да го назове — смее да я гледа с такъв насмешливо-презрителен взор… Не! Ефросина не е научена на такова отнасяне. Тя ще го смаже — този дързък българин. Ще го види пред нозете си нещастен, покорен роб… Както всички други.

Иваница продължаваше да разглежда ценните книги, за които там, при Хемуса, бяха само чували да се говори. Тук бяха съчиненията на Есхил, Теокрит, Аристофан, преведените от фрушки на гръцки: „Песен на Ролана“, „Романът на Енея“ от Беноа дьо Сен Мор, „Романът на крал Артур и кръглата маса“ от Кретиен дьо Троа и от немски на гръцки: „Песни за графа Рудолф“ — писани от тюрингски минезенгер…

— Знаеш ли да четеш гръцки? — попита отново кадифеният глас.

— Малко.

— Ако искаш, мога да ти заема някоя книга… Дори можем да я четем заедно…

— Аз ще посещавам Магнаур — отвърна твърде рязко Иваница. — Надявам се, че там ще науча добре да чета гръцки…

Ефросина не отговори нищо, големите й пъстри зеници светнаха и веднага угаснаха, закрити от тъмната тежка коприна на миглите. Тази ромейка, родена на остров Кипър, ненапразно бе играла две години пантомими в Хиподрома.

С най-хубавата си усмивка тя снизходително докосна длан до лицето му, каза небрежно — какво упорито дете — и бързо се отдалечи към стратора Адриан, който не откъсваше поглед от тях. Сълзи на гняв и обида душеха гърлото й.

— Защо сте ми довели този дързък и неучтив момък? — изсъска тя бледна, с треперещи устни. — Никой мъж досега не е посмявал да ми отвръща така.

Адриан поглади спокойно брадата си и каза:

— Това е едно диво вълче. Не бой се. Ще го опитомим лесно. Сега започни с небрежно сестринско участие. Говори му за Хемуса, за майка му. Не виждаш ли, че на бедното момче му е мъчно за родната земя… Затова е тъй зло и недоверчиво.

Ефросина метна един презрителен поглед към стратора.

— Няма ти да ме учиш какво да правя…

И с учудване забеляза, че всичкият й гняв е изчезнал.

Мъчно му е… Затова е тъй зло и недоверчиво.

Нежност към самотния пленник цъфна в сърцето й. Веселият момък и Теофил бяха седнали до буйно пламтящия огън и от време на време високо се изсмиваха. Веселият момък имаше кръгло лице и хубави зъби. Беше най-изкусният свирач и певец на Визанс, отчаян привърженик на Сините и примикюр в императорската конница. Той посегна към лирата, която лежеше върху една кафява мечешка кожа. Но Ефросина спря ръката му и посочи към прозирната среброткана завеса, която закриваше входа на трапезарията.

Адриан плесна ръце и ахна от възхищение.

Леконоги прислужници безшумно нареждаха редките ястия: руски черен хайвер, солена риба, дивеч със сос от мента, медовина с корени, вино, подправено с джинджифил.

— Твоята чаша винаги е пълна! — смееше се страторът и дигаше златния бокал до устата на Иваница, който леко се мръщеше и извръщаше лице.

— Аз не знаех, че българите са така хубави — каза неочаквано великият примикюр и глупаво се усмихна.

Иваница пламна, неволно погледна младата жена и наведе смутено очи.

Хетерата го гледаше странно и упорито.

— Ако княз Йоаница остане по-дълго във Визанс, сърцата на всички наши известни красавици ще паднат пред нозете му — каза Адриан и като се изправи извика: — За здравето на княза!

— За здравето на Йоаница! — повториха Теофил и примикюрът.

Ефросина мълчеше въпреки многозначителния поглед на стратора.

Минаха отново в приемната.

— Сега нашата скъпа домакиня ще ни посвири нещо… — каза Адриан. — Само че най-напред ще угася тези неща — той се отправи към високите златни свещници.

Само една-единствена скъпоценна лампа от карбункули остана да хвърля странна светлина в топлия здрач на стаята. Като голямо бяло цвете сияеше в един ъгъл хитонът на Ефросина. Тя взе флейтата и плахо я поднесе към устните си. След това я остави.

— Не. Не ми се свири тая вечер…

— Защо? — изтръгна се неволно от устните на Иваница.

Изведнъж той се ядоса на себе си, скочи, отиде към прозореца и отдръпна завесата. Дъждът бе спрял. В модрата прозрачност на небето се изрязваше огромният тъмен купол на „Света София“. Наблизо до нея статуята на Константина сякаш докосваше едрите сребърни звезди.

— Да посвиря ли? — попита тихо жената.

— Разбира се — отвърна нетърпеливо Адриан.

Ефросина погледна високата царствена осанка на княза, който се бе извърнал гърбом към нея и още гледаше навън.

Тихи трептящи звуци на безнадеждна скръб и страстен упрек бавно изпълниха здрача на стаята. Ефросина се увлече в песента, забрави всичко, себе си, околните, света, пред полузамрежените й мигли се мяркаха далечни чудни видения, невероятни сънища.

Тримата мъже слушаха вкаменени, омагьосани.

Песента отдавна бе спряла, но дълго още омаята остана да трепти в сърцата на замислените, мълчаливи силуети, които седяха неподвижни в златистата сянка.

Изведнъж примикюрът скочи, запали свещите, грабна лирата.

— Нещо весело! Нещо весело! Божествената Ефросина ще танцува.

Безумна радост лумна от сребърните струни.

Хетерата дръпна златистата мрежа от главата си. Като пламтящи вълни рукнаха косите й по снежната шия, по плещите, по гърба, загърнаха я цяла — сякаш огнена мантия. Ръцете й потрепераха, като че люшнати от буря. Смъкна хитона. Хвърли сандалите.

Като лек вятър се понесе по мекия килим. Теофил и Адриан се изтегнаха на мечешките кожи и тихо пригласяха. Когато минаваше край княза, тя се усмихваше.

Иваница затвори очи. Но благоуханният лъх, който непрекъснато милваше лицето му, разгаряше непозната мъка в широката му гръд и караше страните му да бледнеят.

Пиха вино. Ядоха сладки. Иваница скръсти ръце и отново се приближи до прозореца. Упорита бръчка дълбаеше младото му лице. Беше ли вече Визанс пленил душата му? Не! Никога! Ако би ще да умре. И мисълта му догони родните скали, горите на Орловец, любимата хрътка, сините върхове на Хемуса… Жестока мъка го обзе.

Някаква лека ръка тихо се докосна до него.

— Сега нали не ти е вече мъчно за родината? — попита кадифеният глас.

— Повече от всеки друг път — отвърна князът, без да се обърне.

„Ако това беше логотетът Ставраки, щях да му ударя плесница. Чудно защо този момък не може да ме разгневи…“ — замисли се поразена хетерата и отново пъстрите й очи спряха широко отворени, сякаш теглени от неудържима сила, върху варварина.

Не. Такъв мъж тя не бе виждала досега. Нито един от всички тия, които бяха целували праха, върху който тя стъпя, не прилича на него. В необуздания взор, в могъщите рамене, в гордия му ръст лежеше някаква страшна пра мъжка мощ, която непобедимо покоряваше и унищожаваше.

Когато свещите замигаха, ниско свели розовите си пламъчета до самото злато на свещниците, Иваница остави върху мраморната лавица тежкия том на „Романът на крал Артур“, допи чашата с медовина, оправи колана от железни халки, който увиваше талията му, и каза, извърнат към Теофила:

— Хайде.

Кръглоликият момък, който се казваше Константин, спря песента си, остави лютнята и извика:

— Докато не се съмне, аз не мърдам оттука!

Ефросина прекъсна разговора си с Адриана и се отправи към Иваница. Сложи ръце на раменете му и почувствува как юношата потрепера от докосването й.

— Защо бързаш да избягаш, княз Йоаница? Толкова ли се боиш от Ефросина?

Смях сгърчи устните на юношата.

— Иваница не се бои от нищо. Най-малко от една хетера. — И тихо прибави: — Мога ли да знам колко перпери ще получиш от василевса за тази услуга?

Жената отстъпи назад, внезапно побледняла от жестоката обида. Сълзи блеснаха в очите й. Тя бавно сне от пръста си огромния смарагд. Подаде го на княза.

— Василевсът не може да ми плати повече от това, което струва този пръстен. Ти не познаваш Ефросина… Вземи го.

Иваница остана неподвижен.

— Вземи — повтори властно тя и добави с внезапно потъмнял, треперещ глас. — Вземи! Давам ти го, защото те обичам…

Пое ръката му с предана нежност и сложи пръстена на показалеца.

„Каква пантомимка… Как изкусно играе това, което са й заповядали“ — помисли с безкрайна тъга Иваница и като направи знак на Теофила, се отправи към вратата.

— Нали ще дойдеш утре вечер пак? — попита тихо хетерата, когато си обличаха наметките в преддверието.

— Не — отвърна хладно варваринът, сне пръстена, подаде й го. Тя поклати глава и скръсти ръце.

— Дадох ти го за спомен от тази вечер…

— Вземи го, княже. У нас това е обичай… — добави Теофил. — Инак ще обидиш домакинята.

Иваница рязко и неловко се поклони, сложи кожената си шапка и изтича по стълбите, последван от телохранителите и останалите мъже, които набързо се сбогуваха с Ефросина.

Когато се качваше на коня си, ястребовият му взор долови за миг една картина, която накара сърцето му да се свие от болка.

Горе, в блясналото от светлината на свещите преддверие, страторът Адриан шепнеше нещо, наведен над рамото на хетерата.

Ефросина се усмихваше.