Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава III

Сякаш изведнъж мръкна.

Двете овчарчета погледнаха изплашени огромния тъмен облак, който бе изскочил зад върха на планината и бързо заемаше вече цялото небе. Гората се изпълни със заканителен тайнствен шъпот. Момчетата се завтекоха към поляната, на която пасеше стадото им — десетина мършави кози — подкараха ги напред и се спуснаха надолу към заселката.

Вече едри капки дъжд почнаха да падат по земята. Овчарчетата тичаха, препъваха се, падаха по сипеите, ставаха, отново се спущаха, като подканяха с изплашени викове животните да бягат напреде им.

Дъждът се усилваше. Когато наближиха дома си, беше почти съвсем тъмно. Златни змии раздираха страшния мрак на небето и боботения, далеч зад планините, отекваха зловещо в сърцата на момчетата.

— Пак я тресна! — извика изплашено по-малкото.

— Нека, нека ги гони свети Илия със златната си кочия! Нека ги измори ламите, гдето ни ядат житото! — отвърна другото.

Гласът му се губеше в грохота на бурята. Преди да се скрият в катуната си, те прибраха козите под един сламен покрив, нагледаха да не са открили житните ями, обиколиха кошерите и отидоха да затварят вратата на оградата. Изведнъж ярка бледолилава светлина обля цялото небе и те изплашени се втурнаха към жилището си.

Това бе четириъгълно пространство, издълбано в земята, а отгоре покрито с плет, замазан с глина. Страшен гръм отекна някъде наблизо. Те слязоха няколко стъпала и залостиха добре вратата на отвора. Беше съвсем тъмно. Само от време на време блясъкът на светкавиците за миг нахлуваше през широкия комин от върбови пръчки. Децата дълго лежаха мокри и треперещи на пода, след това по-голямото намери изгоряла до половина борина, запали я и я закрепи в една желязна халка на стената. С дим и пукот трепкавата светлина озари една широка ниска стая. Подът беше покрит със сламени рогозки, по стените висяха върви сушени плодове, имаше окачено пушено месо. Момчетата запалиха огъня и тръпки пробягваха по гърба им.

Изведнъж някакви тежки стъпки прокънтяха над тях.

— Татко ще е! — извика по-младият и очите му радостно светнаха.

— Вярваш ли, че побирчията го е пуснал вече? — каза недоверчиво другото.

Момчетата затаиха дъх.

Някакъв непознат глас изгърмя навън:

— Няма ли тук хора? Отворете ми, за бога!

Овчарчетата се спогледаха изплашени. Малките им сърца забиха силно. Радул, по-големият, скокна, изкачи стъпалата, постоя в недоумение, след това бързо открехна вратата и каза:

— По-бърже, че дъждът ще влезе вкъщи.

След миг момчетата гледаха учудени и любопитни едрия мъж, който стоеше пред тях. Порои вода течаха от скъпите му одежди, мокрите му коси бяха залепнали по лицето му. Той седна на рогозката край огнището, простря ръце срещу огъня и попита:

— Сами ли сте тука? Где са баща ви и майка ви?

Децата бяха успели да се окопитят. По-голямото отвърна:

— Майка ни е на работа в полето, а баща ни е в града.

— На пазар ли?

— Не. Взе го побирчията, за да помага, като зидат новите стени на крепостта.

Непознатият се навъси.

— Защо го е взел да работи градски стени? Нали баща ви е манастирски парик?

Децата въздъхнаха и се спогледаха.

— Ти не изглеждаш да си от нашия край. Затова не познаваш побирчията Недко — каза Радул. — Ех, колко хора си патят от него…

— Защо не се оплачат на севаста?

Децата отново се спогледаха.

— На севаста ли? Та той е по-голям изедник и от побирчията. Лани цяло лято манастирските парици му работиха ангария моста край гората.

Непознатият се навъси още повече. Осветено от ярката светлина на огъня, мургавото му лице беше алено като бакър. От дрехите му се дигаше пара на големи облаци. Дългите му ботуши бяха от мека, скъпа кожа. Децата го гледаха със зяпнали уста.

— Чичо — се престраши по-голямото — ти откъдешен си? Ние сме виждали два пъти болярина Груица, но ти не си от неговите хора. Как си попаднал по нашия край?

Непознатият изгледа учуден приказливото дете и се усмихна.

— Когато спре дъждът, ще ми покажете ли пътя за манастира? — попита той.

Изведнъж вратата се отвори и една жена се показа, прегърбена под тежестта на голям товар лук. Децата радостно се затекоха към нея.

— Гост имаме, мамо, гост!

Жената остави товара, бавно се изправи, като подпря ръка на кръста си, и мрачно погледна непознатия. Лицето й, по което личеха следи от чудна красота, бе преждевременно застаряло и загрубяло. Наплашена и свикнала с всякакви произволи, тя не очакваше нищо добро от посещението на този богат чужденец.

Непознатият се извърна към нея и я поздрави с движение на ръката.

— Прощавай, стопанке — рече приветливо той. — Бурята ме свари тъкмо край вас. Имаш ли нещо за ядене?

Поуспокоена, жената пристъпи към него, поклони се три пъти и целуна ръкава на дрехата му.

— Добре дошъл, чужденецо, господ добро да ти дава. Да беше стопанинът ми вкъщи, щях по-добре да те нагостя. Но ще прощаваш. От четири недели той работи ангария в града и не може да припечели ни черна аспра за вкъщи. А пък продаваме месото, виното и житото. Сякаш не сме манастирски хора… Дай на епископа… дай на кефалията… На нас какво остава?

И тя се разлута да приготви вечерята. Попари малко сух хляб с козе сирене, донесе паничка мед и сряза една едра тъмнозелена диня.

— Ако е червена, татко ще си дойде — каза малкият Драган.

Динята беше червена.

— Ти изглеждаш да си от Търново, болярино. Голям път си изкарал дотука. — И жената го изгледа боязливо изпод вежди. — Ами я ми кажи… Виждал ли си новата царица? Хубава ли е? Казваха напоследък, че уж царят щял да мине на приселки към нашия край. Но не ми се вярва. Никой цар не е идвал насам. Казват, че уж развеждал младата си булка да разгледа царството му. През миналия месец били на Мадара, да се поклонят на Омуртаговата гробница. А после щели да минат на падалище към нашия край. Младата царица, откак я покръстили, станала много благочестива и искала да види чудотворната икона на нашия честен манастир. — Тук тя леко и хитро се изсмя. — Тази икона лекува бездетните жени. А царицата още не се надявала за дете… — Изведнъж тя видя, че челото на непознатия се намръщи, и спря да бъбри.

— Вземи това заради вечерята — каза чужденецът и подаде на жената някаква пара. — А сега, понеже дъждът спря, нека по-голямото ти момче ми покаже пътя. Сбогом, стопанке.

Той стана, уви се в наметката си и без да слуша благодарностите на жената, която гледаше замаяна златицата в ръката си, излезе, последван от Радул.

След два дни бащата на Радул и Драган се върна вкъщи. Учуден и радостен. Когато жената го зърна, коленете й премаляха от изненада. Тя захвърли мотиката, с която прекопаваше градината, и се спусна да го посрещне. Но когато чу новините, които той донесе, ней се стори, че сънува. Неочаквано дошли царски войскари и отвели побирчията Недко и севаста в тъмница. След това освободили манастирските парици да се върнат по домовете си. Радул и Драган скачаха около него и го питаха какво им е донесъл от града. В това време по друма минаваха празнично пременени люде.

— Накъде? — попита бащата.

— Към манастира. Царят и царицата дошли на приселки.

Изведнъж Радул извика.

— Какво има? — го попита майка му.

— Боже! Той ще е бил.

— Кой! — рече учуден бащата.

— Царят…

Непознатият, който бе поискал подслон през бурята, бе наистина Калоян. „Цар Калоянчо“, както го наричаше народът, обичаше да обикаля земите си и непознат от никого, да следи с очите си как се изпълняват наредбите му. И затова страхът от внезапното му появяване караше навсякъде побирчии и севасти, кефалии и кастрофилакти сляпо да се подчиняват на царската му воля, защото знаеха, че в противен случай Калоян е непоколебимо жесток. С това пък печелеше сърцето на народа си, който вече от няколко години почиваше в мирен труд и приготовления за бъдеща бран. Майстори технитари строяха обсадни машини: катапулти, гинеи и балисти, крепости се издигаха зад Хемуса по пътя към Загоре, в самоковите ковачи ден и нощ чукаха стрели, копия, щитове, шлемове…

Калоян знаеше, че борбата ще бъде дълга и жестока, затова даваше на народа си време да събира сили.

А между това пратеници до папата се мъчеха предварително да осигурят трайността на възможната победа. Защото Калоян не бе само добър бранник, но и мъдър държавник и знаеше много добре, че всички усилия на едно храбро, но заобиколен с врагове племе ще бъдат винаги безплодни, щом зад гърба му не стои някой далечен, силен покровител.

Тогава такъв силен покровител можеше да бъде само папата.

И Калоян не се поколеба да се обърне към него.

Така бавно наближаваше краят на дванадесетия век…