Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (2)

Глава II

Не мина много време и нов пратеник донесе вестта, че император Андроник е свален от престола и на негово място е провъзгласен Исак II.

И този път заговорниците се бяха събрали в дома на царския потомък Белгун, чийто род някога бе владеел тия земи.

— Говори — каза нетърпеливо Асен на бързоходеца, като му посочи стол до масата и му подаде чаша вино.

Морният мъж изпи на един дъх бистрото питие, отметна назад мокрите си от пот коси и заговори:

— Когато Андроник научил, че опасният човек се върнал във Визанс и се криел в къщата на една стара жена, заповядал на баила Стефан да го намери и да го обеси. Войската обградила жилището. Исак разбрал, че ще го хванат, излязъл от скривалището си и се помъчил с хитрост да се спаси. Затова наивно попитал баила:

„Господарю, с какво мога да ти услужа?“

Баилът го изругал и казал, че след малко ще го види на въжето. Тогава с отчаяна дързост Исак извадил меча си и го пронизал. Изумени от такава смелост, хората на баила се разбягали. Хитрият ромеец не загубил присъствие на духа, метнал се върху коня на убития и с окървавен меч се спуснал към черквата „Света София“. „Не ме погубвайте — викал на смаяните хора по улиците — защото аз убих дявола и убиеца, който стори всички позорни дела в този град!“ И треперещ от тревога и страх, той прегърнал кръста в олтара на „Света София“. В това време целият град се развълнувал и потоци от хора се стичали към Великата черква. Възхитени от храбростта на непознатия, ромейците решили още там да го коронясат за василевс, на мястото на омразния тиранин. И пратили да повикат патриарха. В това време Андроник бил в Милудийския дворец на Пропонтида. Отначало помислил, че всичко това е шега, и дал грамота да се усмирят размирниците. Когато разбрал всичката опасност на положението си, още на разсъмване се отправил в трирема към Свещения дворец и през тайния проход, който съединявал двореца със „Света София“, неочаквано се явил в черквата. Полумъртъв от страх, вселенският патриарх Василий Коматир бил доведен насила, за да короняса самозванеца с венеца на Константин Велики. Отначало той отказал.

„Андроник ще ми отреже главата…“

„Тогава, ако не се съгласиш, ние пък ще ти я отрежем“ — казали ромеите. И Коматир коронясал дръзкия момък.

Поразен от невероятната гледка, Андроник дигнал с трепереща от гняв ръка лъка си. Но станало чудо. Ангел небесен скъсал жицата на лъка и стрелата не могла да литне към Исака. Затова го нарекли Исак Ангел. Смутен и изплашен, Андроник избягал с една галера. В морето се вдигнала незапомнена буря и изхвърлила бегълците на брега. Тогава, обезумели от страх, императорът и хората му се скрили в една кръчма. Но жената на кръчмаря познала василевса по дългата брада и го издала. На следния ден новият император предал Андроника в ръцете на ромейските граждани.

„Правете с него каквото намерите за добре“ — им рекъл.

Едни предложили да го изгорят, други да го сварят в казан, трети да го разчекнат между два коня. Най-после един мъдър човек казал:

— Господарю, послушай ме. Имам у дома си една крастава камила, която е най-противното животно в света. Ще съблечем тиранина гол, ще го вържем на гърба й с лице, обърнато към задната й част, и така ще го разведем от единия край на града до другия. Всеки, който е патил нещо от него, ще може да си отмъсти.

Така и сторили. От всички страни на града се стекли разярени граждани, които, като го удряли с мечове и саби, викали: „Ти обеси баща ми!“, „Ти опозори сестра ми!“, „Ти изгори къщата ми!“ Първо му отрязали дясната ръка, после му извадили лявото око, от един прозорец някаква известна хетера го плиснала с вряла вода, други хвърляли боклуци по главата, държали пушек под ноздрите му, най-сетне забили един меч в устата му. Войниците опитвали върху него остротата на мечовете си. Когато стигнали до другия край на града, върху камилата останали само костите на нещастника.

Тодор разтърси с отвращение глава и се отдалечи. Милостивото му сърце не можеше да понася толкова излишна жестокост. „Те наричат нас варвари — си мислеше той възмутен — но тяхната подлост е по-лоша от нашата немотия. Ако имахме богатствата на Визанс…“

Иваница и Асен с нескривано злорадство слушаха за страшния край на големия тиранин, защото с падането от власт на Андроник Комнин родът на Асеновци можеше да поиска от новия император да възстанови правата, които техният прадядо Борил бе имал при император Никифор Вотаниат. Някога Борил, като верен поддръжник на Вотаниат, бе изпаднал в немилост пред Комниновци, когато те в 1080 година насила бяха взели престола от Никифора. Тогава Борил бе забягнал в далечно изгнание из отвъд истърските и руските земи.

— Падаше му се — каза най-сетне Асен. — Всеки, който тръгва по пътя на злото, не може накрая да избегне двуострия му меч. Злото е опасно като пламъка. Не може да остане твоята къща, когато си подпалил целия град. Нали, Иванко? — и той весело потупа по рамото обичния си братовчед. Едрият хубав момък се усмихна и кимна с глава.

Сеслав си бе построил една малка кула на Трапезица, за да бъде по-близо до гнездото на въстанието и да следи живописването на новата черква. След няколко месеца и княз Белота щеше да напусне бащините си владения в Карвуна, за да се пресели в Търново. Бяха се събрали, за да видят иконата на Чудотвореца. Защото тъй бе отредено от бога. С негова помощ и под негова закрила да се освободи царството на Крума и Симеона от позорно ромейско иго.

— Не ти ли казах, че пророчеството ще се сбъдне? — пошъпна тихо домакинът на княз Белота. — Ето че Исак — буквата „И“ — погуби Андроника…

Белота не отвърна нищо. С благоговейни тихи стъпки болярите влязоха в стаята, дето Белгун пазеше безценното си съкровище. Свилена покривка покриваше иконата. Князът я отмахна и всички коленичиха изтръпнали.

В ясния, вдъхновен взор на Светеца-войник светене блага, милостива усмивка. Буйни къдри, разделени по средата на път, обгръщаха главата му в меко, златисто сияние. Под вишневата наметка сребърна ризница и сърмен пояс стягаха стройната му младежка снага. В лявата ръка държеше искрящ меч, дясната бе вдигната за благослов. Около главата му се виеше тънък златен кръг. Вляво горе пишеше: Свети Димитър Чудотворец.

Бледен от възторг, Иваница бе втренчил очи в този любвеобилен поглед. Младото му сърце биеше в порива на една страстна, гореща молба… Много натежаха неправдите на ромеите, светлий добропобеднико. Отдавна е време да вдигнеш от тях милостивата си десница… Може ли справедливата ти любов да бъде на страната на кървавия тиранин?

В синьо-зеления взор на момчето тлееха искри на възхита и унес. Той виждаше като насън новата велика държава, прохлаждана от три морета — бурното, сърдито Черно, далечноприказното Синьо, кроткия блян на Бялото — виждаше огромни селища и поля с изобилен плод, манастири, черкви и дворци, накацали по стръмните чуки на Търново, хазни, препълнени с бисер и перпери, пищно облечени чуждоземни пратеници, доволен и богат народ и един император в пурпур и сърма, обкръжен с мъдреци, иконописци, книжовници — той самия, цар Калоян!…

— Ицо, тук ли си? — извика някой от вратата. Момчето трепна и скочи. Беше се почти мръкнало. Стаята бе празна. На прага се открояваше високата, суха снага на Асена. Иваница погледна още веднъж иконата, лицето му бе изопнато в сурова решителност, сякаш юношата внезапно се бе превърнал в зрял мъж. Асен го обгърна с поглед, пълен с обич.

— Ела. Отец Василий иска да те види.

Мургавите бузи на момчето се изчервиха като мак. Сърцето му заби силно от изненада и гордост.

Василий погали с бащинско благоволение кестенявите къдри на юношата.

— Много е пораснал Ицо… Изглежда по-буен и от Асена.

В това време от вратата надникна една глава.

— Дошли нови бежанци! — извика по-младата Белгунова сестра и изчезна. В един миг Иваница изскочи след нея и се спусна надолу по каменистия път.

— Чакай! Где са дошли?

— Долу, при влашкото селище…

Момчето я настигна и задмина. По пътя срещна една голяма тълпа, която с викове и крясъци слизаше към реката. Той се промъкна сред пъстрата навалица, някои мъже го познаха и свалиха островърхите си кожени шапки:

— Ицо, Ицо — разнесе се шъпот.

Търговците обичаха това буйно момче. Долу, при Янтра, се чернееше огромна тълпа. С хитрост и сила момчето се промъкна чак до бежанците, които с прашни лица и скъсани дрехи викаха, плачеха и ръкомахаха със сгърчени от ужас ръце.

Народът слушаше изумен.

Норманите разрушили в Солун черквата на свети Димитър! Великият мъченик този път не защитил града… Прочутата икона изчезнала. Свети Димитър бил избягал в Търново. Отсега нататък щял да покровителствува българите.

Изведнъж една жена изписка високо, разкъса дрехите си и извика като безумна:

— Той е дошъл тук, за да изгони ромеите! Той ще ни помогне! — Тя разпиля косите си и тръгна между хората, които отстъпваха с ужас и благоговение. Някакъв мъж с изцъклени очи и остър пронизителен глас почна да крещи с разперени ръце, загледан в небето:

— Добрий мъченико, отечестволюбче, свети Димитре, добропобеднико, помогни ни, спаси ни… — След това се търкулна на земята и почна страшно да се гърчи. Други бесновати, с пяна на уста, се биеха в гърдите и дръзко подканяха хората на бунт. Тъмна глъчка се разлюля като море, около един едър дъб почна да се трупа гъста навалица, някакъв сляп певец изплакваше болката на цял един народ:

Бог изволи да изпрати

от висшето синьо небе

свети мученик Димитри

с добри вести за наш народ,

за наш народ в тежко робство.

Как настава вече време

да отмахне чуждо бреме…

Гуслата трепереше в ръцете му като ранена птица.

Някой извика:

— Белгун! Белгун иде…

Иваница се обърна и видя брата си. Асен бавно стъпяше между народа, който се тълпеше от двете му страни. Един момък се изправи пред него и извика:

— Докога ще робуваме, болярино?

Асен го погледна с острия си сив поглед, не отвърна, продължи пътя си и спря върху един широк плосък камък до реката. Тълпата замря.

— Братя мои — каза властелинът — много сме чакали и търпението ни вече се свърши. Аз и Тодор решихме да заминем за Визанс. За последен път ще се явим пред императора, за да искаме правдини. Ако не сполучим, вие знаете какво ще…

Тълпата с възторжени викове прекъсна думите му, заобиколи го, вдигна го на ръце.

— Сега! Още сега — се чуваха гласове. — Защо ще ходите напразно в Царевград? Смърт на ромеите! Долу кастрофилакса Мануил!

Погледите на Ицо и Асен се кръстосаха бляскави като сребърни мечове. Една и съща мисъл ги проряза… Зачуха се нови гласове:

— Тодор! Тодор!

Най-големият брат заедно с неколцина други боляри слизаха по друма.

— Долу ромейските истриоти! — ревеше тълпата. — Бунт! Бунт! — С мъка Тодор се опита да усмири накипялата народна душа. Трябваше да се чака, да се търпи, да се дебне…

След петдесет дни дойде вест за поражението на норманите при Димитрица. Храбрият военачалник Алексей Врана оправда опасенията на болярина Сеслав. А когато през зимата Исак Ангел се ожени за дъщерята на венгерския крал Бела и като зестра получи българските градове, завладени от венгрите, Асен и Петър разбраха, че няма вече какво да се чака и че е дошъл часът с дързост и сила да освободят България. Трябваше някакъв предлог. И двамата братя заминаха за Кипсела, любимото летовище на василевса, за да предадат установеното число от сто коня данък, който бяха длъжни да предават всяка година на ромейската власт. Но този път те нямаше вече само да дават, но и да искат. Щяха да искат нещо, което едва ли щяха да получат. А това можеше да стане добър повод за непокорство и бунт. Щяха да поискат да ги смятат като равностойни на ромейските прониари с право да служат в ромейската войска. И още нещо — да им се даде във владение едно спорно място в Стара планина. Придружаваха ги княз Белота, болярите Сеслав и Добромир Хръс. А куманският вожд Коча се върна зад Истъра, за да преговаря с останалите главатари каква помощ биха могли да дадат в случай на бунт.

Когато се простиха с майка си и протегнаха ръка към конете, Тодор и Асен се озърнаха:

— Но где е Ицо?

Един бял жребец изтрополя по камъните. Момчето се бе приготвило за път…

— И аз ще дойда!

Напразно го увещаваха да остане вкъщи. Ицо упорито клатеше глава. Ако не го вземат, той ще ги следи отдалече и пак ще дойде. Тогава Асен го погледна в очите. Дълбока гънка сечеше челото му на две.

— Ако не се върнем — това може да се случи, кой ще ни замести? Кой ще продължи делото?

Иваница разбра и наведе очи.

Към залез-слънце дружината спря при най-главната крепост на Хемуса.

— Това място ще искаме от Исака да ни даде като прониатско — рече Тодор и посочи към изток едно дълго петно — старите букови кории — така ще можем свободно да разполагаме с войска. И тази крепост ще искаме да ни зачислят. Също така ще искаме да плащат на българските войници, както на ромейските.

— Те ще усетят и няма да се съгласят… — прошъпна замислено Сеслав.

Белгун го чу, по мургавото му лице трепна неуловима усмивка.

— Ако не се съгласят, толкова по-зле за тях… — И някакъв зловещ огън лумна в помрачения му взор.

Един истриот се спусна да поеме конете. Асен поклати глава.

— Само ще си починем — рече — няма да преспиваме.

Цяла нощ пътува дружината и цял ден и пак цяла нощ. При Дианинград починаха десет часа и отново тръгнаха по течението на Тъжа. По пътя им се събраха тълпи измършавели, дрипави хора. Стари жени ги благославяха и се кръстеха, деца коленичеха и целуваха ръцете им, мъжете се оплакваха с тревожни, отчаяни слова. Най-разярени бяха влашките пастири.

По селища, катуни и заселки се чуваше само един общ стон:

— Взеха ни стадата, взеха ни овцете, биволите, свинете, насила ги отвлякоха, взеха прикята на дъщерите ни, десет пъти увеличиха данъка… И все за царската сватба, за Исака и Маргарита… Ще се гощават ромеите с нашата стока! Ограбиха ни! Ограбиха ни?… — И те отпущаха безпомощно ръце.

— Когато дойде времето, ще бъдете ли готови? — питаше Асен и ги пронизваше с хладните си сиви очи.

Мъжете изтръпваха, дигаха глава, светлина трепваше по измъчените лица.

— Ти ще бъдеш нашият цар! — и благоговейно коленичеха, целуваха дрехата му, кълняха се. А мълвата ходеше тайнствена и бърза от заселка на заселка и като чудотворен лек сгряваше изстинали сърца, замрели души.

На петия ден пристигнаха в Адриановград, отбиха се от великолепния друм, който водеше за Константиновград, и слязоха по левия бряг на Хебъра.

В края на осмия ден пред очите на уморените пътници се мярнаха огромните тъмни гори на Кипсела.

Докато в Търново дърветата едва бяха покрили клоните си с тънък сребристозелен мъх, на юг, близо до Мраморно море, вече цъфтеше буйна, блестяща зеленина, пропъстрена с пролетния сняг на прасковите, сливите и вишните…

Топъл, влажен вятър лъхъше на българите, които изумени от велелепието на толкова мрамор и позлата, нетърпеливо чакаха пред пропилейте завръщането на императора. Но Исак Ангел се бавеше. Между много слабости на василевса ловът бе най-любимата, най-властната. Широките гори на Кипсела бяха пълни с огромни стада от стройни сърни, едри глигани и свирепи мечки.

Бледен и неспокоен, Асен непрекъснато се разхождаше около величествения вход под невъзмутимия поглед на стражата, която спокойно слушаше проклятията и заканите на чужденеца, без да разбира нито дума от странния му език.

Под мраморния свод на вратата се мярна една висока девойка с гъвкава талия и стройни бедра. Малките й крака бяха обути в сандали от бяла кожа със златни връзки. На минаване тя хвърли тъмен дяволит поглед към непознатите и изчезна зад кипарисите. Княз Белота дълго гледа мястото, зад което се беше изгубила. Не, такива жени той не беше виждал в земите си, нито такива тънки, прозирни одеяния, нито такъв едър бисер в косите. След малко девойката мина отново. Докато се опомни, Белота усети как една лека китка теменуги падна между втория и третия чапраз на връхната му дреха. Когато се обърна, девойката бе изчезнала.

— Зоя! — извика някакъв далечен женски глас. — Ела по-скоро… Где се губиш?

Зоя! И името бе хубаво и ново, и нежно като нея. Белота не бе обичал никога. В неговите земи, там горе при Дунава, синът на стария княз Алдеко не бе помислял да се ожени повторно. Цял ден зает с коне, соколи и кучета, не бе му останало време да мисли за жена. И ето сега… Зоя! Нали така бе казал непознатият глас.

Чу се далечен звук от рог. След малко кучетата излаяха наблизо. Василевсът се връщаше.

Със свито сърце българите влязоха в една просторна стая с тераса към градината. Но изнеженият ромеец се бавеше в сложната церемония на преобличането. Едно голямо бяло куче влезе в стаята и легна пред широкото кресло от абанос и седеф, което се издигаше на няколко стъпала от пода. Звънна шум от оръжия и василевсът пристигна, придружен от севастократора Йоан, логотета Никита Акоминат и телохранителите. Заедно с него нахлу някакво чудно, замайващо ухание. Според обичая българите коленичиха и целунаха обущата му. След това полека вдигнаха очи.

Този ли беше човекът, който никога не обличал една дреха два пъти, който се къпел всеки ден в скъпи източни благовонни води, който беше убил баила Стефан Агиохристофорит, когото ръката на ангела бе запазила от стрелата на Андроника?

Василевсът бе разсеян и нетърпелив. Ранното прекъсване на лова го бе изпълнило с досада и недоволство. Той хвърли небрежен поглед към българите, помъчи се да разбере каква полза и каква вреда може да има от тия двама подвластници и понеже целият прием му се стори безсмислен (какво значение имаха молбите и заканите на тия слаби боляри от далечний Хемус сега, когато Византия беше победила норманите и беше сключила мир с венгрите), той се прозина няколко пъти, поглади едрото бяло куче и отговори отрицателно.

Асен пламна. С дръзки слова той припомни за правата, които родът му е имал по времето на Никифор Вотаниат и които Комнините му бяха отнели. Исак Ангел се засегна, посъветва се с чичо си и отказа решително. Страшна ярост лизна по жилите на Белгуна, ноздрите му затрепериха, той сви юмруци и заплаши с бунт и отцепление. Василевсът се засмя, стана и излезе.

— Ти ще се разкайваш някога за този ден!… — извика след него Асен.

Тогава севастократор Йоан приближи до него — от очите му струеше злоба и презрение — и направи някакъв знак на телохранителите.

Позорна плесница два пъти отекна по мургавото лице на Асена. В миг той извади меча си, но веднага бе вързан и отведен. След четири дена го пуснаха и оставиха да замине с приятелите си. Според Йоана българите не бяха опасни и не трябваше да се обръща внимание на заплахите на честолюбивия боляр.

Заедно с тях замина за България и хубавата дъщеря на протокелиата Данаила. Зоя се бе пленила от русата хубост на чужденеца, а протокелиатът от богатствата на княз Алцековия син. Само Беглун бе свил вежди — от ромейки нищо добро не е видял преславският дворец — а след къса размисъл бе добавил бавно и строго:

— Проклевам този от бащиния ми род, който вземе ромейка…

И с безкраен копнеж мисълта му бе догонила далечния сияен образ на Елена — Белотовата братовчедка.