Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (45)

Глава XV

Никога Търново не бе преживявало подобен ден.

Още десет дни преди увенчаването всички друмища за престолния град бяха задръстени от коли и пешеходци, които бързаха да намерят свободни места по ханищата и околните селища. Технитари, свободни люде, клирици, войници, с жените и децата си, всички боляри от всички български земи се стичаха към столнината. И всеки носеше подарък за царя и царицата: едрорунести овни, млади жребчета, тежки медени пити, риба, стари златици от Симеоново време, везби.

През нощта срещу осми ноември, Архангеловдея, Калоян се бе върнал от поклонението си в Мадара и още рано сутринта, преди да съмне, бе отишъл да се помоли в „Свети Димитър“ на гроба на братята си.

Сърцето му ликуваше. Най-после боляри и войводи бяха разбрали, че той никога не се е мамил и с верен усет е водил съдбините на племето си. И сега, признат като законен владетел, той можеше да поднови борбата за обединението на българите. С открито чело и честно сърце… Той щеше да прогони надменните пришълци, щеше да смаже коварната Визанс, щеше да отблъсне всички, които простираха алчни ръце към чужди земи.

Калоян коленичи смирено пред иконата на Солунския чудотворец и дълго отправя горещи молби към покровителя на българите.

Когато царят, незабелязан от никого, напусна храма, слънцето вече златеше високите назъбени бойници на крепостните кули. Хладният утринен въздух замайваше като опияняваща напитка.

Полека-лека празнично облечени хора почнаха да се трупат край пътя, по който щеше да мине невижданото шествие. Прозорците на главната улица, която се изтегляше между полите на Царевец и Етъра, бяха почернели от глави, гъсто притиснати една до друга. А долу, пред портите, се тълпяха хиляди любопитни, които царската стража непрекъснато отблъскваше встрани, за да струва път на шествието. Колкото се отиваше по-близо до „Свети Димитър“, толкова навалицата ставаше по-голяма. Двама блюстители на входа на църквата пропущаха само най-избраните люде: благочестиви и боголюбиви велможи, преподобните клирици, войводите. Останалите се редяха от двете страни на черквата.

Този слънчев есенен ден раздаваше щедро последните блага на лятото. Сякаш нищо не биваше да смути великата радост на тържеството.

Новата черква, посветена на светите апостоли Петър и Павел, бе довършена и на следния ден щеше да бъде осветена от кардинала. Но Калоян предпочете да бъде увенчан в храма на Чудотвореца, там, дето и брат му Асен бе сложил на главата си български царски венец. Когато шествието се зададе, викът на тълпата се разнесе като грохот на разбунено море и се смеси с радостния призив на всички търновски църкви. Атлазени наметки, бляскави щитове и шлемове, пурпурната одежда на кардинала, короните на епископите, пъстрите копринени руби на болярките, безценните камъни по гривни, диадеми и огърлия се залюляха в поток от светлина, искри и багри, които замаяха възхитените тълпи и изтръгнаха викове на възторг и почуда. Бляскавото шествие бавно приближи черквата и камбаните престанаха да бият. Настана тържествено мълчание. Народът се стаи, зачака със свито сърце и трепет. Не всеки можеше да види свещенодействието, но всеки го чувствуваше по необикновеното блъскане на сърцата си, по неспокойствието на взора си. Сякаш треска беше залюляла всички. Защото всеки знаеше, че това велико, което става зад стените на храма, е било сетната въздишка на толкова паднали в жестока бран синове, братя, мъже, внуци, че това бляскаво тържество е било предсмъртният блян на хилядите, които бяха дали живота си, за да го видят сбъднат. И много скрити сълзи се смесваха с разпилените усмивки.

А в този миг Калоян бавно пристъпваше към олтара сред трептящия блясък на стотиците бели вощеници, сред замайващия дим на тамяна, сред приказната игра на сини, морави и зелени искри, които трептяха по скъпоценния иконостас и хладния блясък на мраморните стълбове. Чуваше се само лекото прашене на вощениците и тихият сребърен звън на кандилинците.

От дясната му страна княз Белота носеше копието с папския пряпорец. От лявата великият боляр Сеслав носеше сабята. Пред тях боляр Илиица носеше короната.

Преславският митрополит Сава и Велбуждският Анастасий поддържаха леко царя под лактите. А скопският епископ Марин и Браничевският Аврам придържаха боляра Илиица.

Когато Калоян застана пред олтара, деспот Борил и княз Йоан свалиха одеждите му, докато той остана само по една дълга копринена риза, която се закопчаваше отпред, и отзад с две редици златни копчета чак до кръста. Разкопчаха я и царят остана гол до пояса. Тогава кардинал Лъв го мироса по челото и гърдите. След това отново закопчаха ризата, надянаха върху нея дълга златошита багреница, обсипана с бисери и тъмноморави аметисти около шията, край ръкавите и въз ивицата на полата. Над нея прехвърлиха искрящ от елмази палиум, като провряха края му под лявата ръка. Върху всичко това наметнаха широка, диплеста мантия от малиново кадифе, обшита отвътре с хермин. Върху нея гореше като пламък лъв, извезан с елмази и гранати. Краката му обуха в червени копринени чорапи и сърмени сандали, обсипани с бисери и сапфири.

Тогава Калоян коленичи върху една кадифена възглавница пред олтара и кардиналът тържествено постави върху посребрените му къдрици святкащия венец.

Веднага след това княз Белота, Сеслав, Борил, Илиица и Сергей съединиха щитовете си, дигнаха върху тях царя високо във въздуха и извикаха три пъти наред:

— Да живее Калоян, император на българите и власите!

Сред общото ликуване никой не забеляза сянката на недоволство, която помрачи лицето на кардинала. Защо Калоян се зовеше император? Нали Инокентий му бе пратил само кралска диадема?

Викът на велможите се поде от всички останали в черквата, отекна в гърдите на хилядното множество навън, разби се в канарите, смеси се с ударите на барабаните, ясния звук на бранните медни тръби, радостния звън на камбаните, плющенето на пряпорците. С едно движение всички боляри и войводи извадиха сабите от ножниците и ги дигнаха високо над главите си:

— Да живее Калоян, император на българите и власите!

Император Калоян седна на престола. В едната си ръка държеше скиптър, в другата — държава.

Лицето му грееше като слънце. Широка радостна вълна струеше от блесналия му взор. Устните му се разтваряха в непрестанна усмивка на милост и благоговение. От лявата му страна седеше царица Мария. Гъвкавата й снага бе облечена в зелена аксамитена руба, въз която бе надяната сърмена багреница без ръкави. От златния венец, който прибираше черните й коси, се спущаха край ушите по три реда едри бисери. Около шията й се виеха шест редици бисерна връв. Тесните й тъмни очи горяха в нескривано тържество и доволство. Често тя извръщаше взор към царя и по мургавото й лице трепваше затаена нежност. Най-сетне Калоян бе постигнал това, за което сърцето му бе тъй дълго копняло. Най-сетне той щеше да си отдъхне от грижи и безпокойства. Сега щеше да бъде само на нея. Сега вече почваше истинският й живот на царица. Истинският й живот на любима съпруга… Лошите бръчки, които гънеха челото на царя, най-сетне щяха да се разведрят за повече волна радост, за повече обич, повече смях и бляскава суета… И въз червените й устни трепваше безумна жажда за щастие, а сърцето й преливаше от гордост.

Пръв пристъпва да честити княз Белота. Той се покланя ниско пред новия император, мантията му се гъне в лъскави вълни от теменужен атлаз, в долната й част искри сърмена ивица, извезана с дребни елмази. Краката му са обути във високи обуща от мека скъпа кожа. Царят става и прегръща стария си приятел. Една сълза трепва в очите на Белота.

— Иваница… Иваница… Помниш ли деня, в който увенчаха Асена? Дано на теб господ да дарува много лета и здраве…

Жена му, ромейката Зоя, чинно се кланя в жълтата си руба, пристегната в кръста с копринен пояс, закопчан с изумрудени чапрази. Царицата подава ръка за целувка. Зеленият ръкав на рубата й е извезан с големи златни и сребърни кръгове. На показалеца й гори кървавочервен гранат. Минават Сеслав, облечен в кестеняв дълъг хитон и мантия, жена му Евпраксия, цялата в синя коприна.

Всички се изредиха: княз Йоан, строен и сияещ от радост, княз Александър с усмихнати светли очи, деспот Слав, раболепен и угодлив, както винаги, великите боляри, високите духовници, Калояновите сестри, облени в радостни сълзи, деспот Борил, бледен, с престорена усмивка. Пред него се мяркаше някакъв далечен спомен… Две момчета се гледат със светнали от злоба очи… „Не на Скилоян, а на Калоян ще се поклониш! Хубаво го запомни!…“ — И ето наистина това бе станало. Завист хапеше сърцето на честолюбивия деспот. Докога братовчед му Иваница щеше във всичко да побеждава? Иваница бе по-хубав, по-силен. Иваница бе цар. Иваница пожелаваше някоя жена и тя ставаше негова съпруга. А Борил трябваше вечно да живее в сянката на славата му… Ето дори и Целгуба отново почваше да гледа с предани влюбени очи царствения си мъж — сякаш Калоян не й бе съпруг, а бленуван изгорник… Напразни бяха всички дълги молби, всички увещания, всички унижения. Целгуба нямаше никога да обикне никому ненужния сиромах Борил. И в главата на деспота бавно пълзяха мисли, ехидни и опасни.

Куманските съюзници сведоха доземи чела и целунаха края на царската багреница.

Калоян стана и прегърна поред великия хан Йона, войводата Коча и челника Манастър. След това се отправи към клира и целуна ръката на кардинал Лъв и примас Василия.

Яхнал на бял кон, се върна нововенчаният император към гордия си замък. Дъжд от димитровчета и гергини се сипеше отгоре му по целия път. А след него златозарните брони на войводите и мекият блясък на копринените болярски облекла чертаеха дълга диря от пищност и великолепие. Зад конниците се нижеха тежките кочии на царицата и знатните търновски госпожи.

Вечерта Царевец искреше в море от светлина. Върху площадките на всички бойници бяха накладени големи огньове, прозорците на кулите светеха като безброй жадни изгарящи очи и се отразяваха в тъмните вирове на Етъра. Долу, при Марно поле, сред отмерени удари на тъпани и съпровод на гайди се люлееха дълги хора.

В голямата приемна на палата беше сложена богата трапеза. На дълги тесни маси поднасяха неспирно в посребрени блюда печено месо, пържени патици, пресни етърски сомове, дивеч със силни подправки: джоджен, копър, карамфил. Кехлибареното грозде се ронеше в големи сребърни подноси. В позлатени купи виното гореше червено като кръв. Жените пиеха медовина. В ръцете на царицата сияеше скъпоценна чаша от яспис, украсена с емайлови плочки и каланти. Върху най-голямата плочка бе изрязан образът на света Богородица. За вечерята куманката си бе сложила нова руба от малиново кадифе, извезано със сребърни минзухари. Дългата стегната дреха ярко очертаваше могъщата дъга на раменете й, от тесния отвор на рубата се издигаше царствено надменен, стройният й мургав врат, украсен с едри янтъри.

Сводовете и мраморните стълбове бяха окичени с венци от цветя. Императорът обикаляше гостите си, заприказваше ги, усмихваше се непрекъснато. Това бе най-хубавият ден от живота му. Тържеството на всичките му тревоги и лишения.

От бистрото му чело и от безкрайната ведрина на очите му се разливаше заразяваща радост и подпалваше весели пориви и непрестанно ликуване в сърцето на всички.

Изкусни свирачи тревожеха кръвта на по-младите със скокливи напеви. Няколко по-буйни боляри не издържаха. Развихри се шеметен юнашки танц, съпроводен с плясък на длани и луди провиквания. Тогава стана нещо чудно.

Калоян скочи и се намеси в играта. Като юноша, като млад левент заигра царят. Лицето му грееше. Руменина рукна по челото, по страните му, пот блесна по слепите му очи. Диви викове на възторг го подканяха и насърчаваха. Очите на Целгуба горяха като на вълчица. С мъка тя сдържаше ликуването си и ако не държеше толкова много на царското си достойнство, кръшната й снага би се впуснала и извила в дивите чупения и скокове на родния й кумански танц. Само княз Йоан не можеше да се зарази от общата веселба. Печален и замислен, той често се вслушваше в лудото думкане на тъпаните, което се издигаше откъм Света гора, и скрит копнеж тихо просветваше по посърналото му лице.

С леки стъпки той се отдалечи в преддверието и се загледа навън. Малко след това други тихи стъпки отекнаха край него. Царят бе напуснал играта и незабелязано се бе отдалечил, за да си почине и вдълбочи в мислите си. Калоян застана пред един от високите тесни прозорци, които се изрязваха бледи и призрачни в полумрака на преддверието.

Тишината на светлата синя нощ проникна като замайваща ласка в сърцето му. Огромна бяла луна заливаше с приказен блясък сребърните пръстени на Етъра, далечните блещукащи огньове на Марно поле, тъмните гори на Орловец. Смътно и неясно долитаха звуци от кавал, заглъхващи песни, проточени викове…

В залата на празненството внезапно всичко утихна. Някакъв млад и свеж мъжки глас смело се издигна в тишината. В широките вълни на песента тръпнеше тъмен и волен копнеж.

Иваница бе доволен. Щастлив. Пълен с вяра.

А сълзи блеснаха в очите му. От премного радост ли? От смътна тъга по неизживени дни ли, от скрита болка по загубена младост ли?

Песента се издигаше като безумна жалба и страхотен упрек.

Какво бе разбрал Иваница от младостта си? Имал ли бе време да помисли за себе си? За всички неясни пориви на сърцето си? Кой знае. Сълзата капна върху бузата му, гореща като пламък. И той не я изтри. Пред трептящото сребро на сияйното небе Калоян не се срамуваше да бъде само за миг човек, беден и самотен, освободен от тежкото бреме на славата, на подвига и на жертвата.