Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (22)

Глава XXII

За пръв път видяха в очите на Иваница сълзи през деня, когато у княз Белота сложиха в ръцете му малката му дъщеря. Десет дни той бе отказал да види детето, което бе отнело живота на Мария. Ненавиждаше го.

Но когато зърна малките му пухкави ръчички, златистия мъх на темето и позна в румените устица упоритата черта на своята собствена уста, а в големите тъмносини очи коравостта на своя взор, сякаш нещо се стопи в сърцето му.

— Ще я кръстим Мария… — каза той замислен.

— Ти имаш поне една утеха — му пошепна княз Белота. — Уверен си напълно, че детето е само твое.

— А ти? Нима мислиш…

— Не, нищо не мисля. Защото зная, че да я питам ден и нощ, да я бия, да я убия — нищо няма да каже.

— Но виж — очите са черни като на майка му — каза Иваница и погледна тъмнокосата Белослава в люлката.

— Да. Вярно е. Така го обикнах това дете… А не знам дали е мое…

— Защо? Уверен ли си?

— Не, нищо не знам. Или не. Знам това, което знаеш и ти. И всички. Когато след сватбата на Мария… Бог да я прости… Да, когато след сватбата Иванко продължи без причина да идва у нас, аз го изгоних. Зоя не рече нищо. Ни упрек, ни сълза. Но не знам… Съмнението е по-лошо от най-лошата истина… О! Иваница, да знаех — бих го удушил с ей тия си ръце…

— Не си прави сам ядове, Белота — каза князът и въздъхна. Мисълта му отлетя веднага към собствената му мъка.

Мария бе отнесла в гроба и тайната скръб на сърцето си. Защо, защо не й бе казал всичко за Ефросина… Съмнението е по-лошо и от най-лошата истина… Прав беше Белота. Ах, Мария заслужаваше повече обич, повече преданост… Какво разбра бедното момиче от краткия си живот с него? Но това бяха вече празни съжаления… Миналото не се връщаше…

Зоя влезе на пръсти и се усмихна.

— Спи ли още Белослава?

Иваница стана и подаде малката Мария на ромейката. Взе кожената си шапка.

— Остани да обядваш с нас — каза жената.

— Отивам на лов — отговори князът и се сбогува.

Там, в безлистните гори на Орловец, сред тъжното опустошение на есента, облегнат до дънера на един огромен дъб, Иваница изплака голямата си скръб.

От този ден момъкът стана мъж.

За да забрави, Иваница се отдаде с цялата си пламенна младост на борбата за великото дело за освобождение. В най-опасните битки, по най-изложените места, навсякъде изпъкваше неговата висока, стройна осанка. Стрелите скъсваха каишката на шлема му или сваляха пряпореца на копието му, но смъртта щадеше дръзновения борец. И с още по-необуздана смелост той водеше непобедимите си друнги към долината на Струма или на Истъра, от бреговете на Понта към тия на южното море, от Адриановград до Средец…

Когато след погрома при Трявна Исак Ангел реши лично да поведе отново войските си, за да измие големия срам, той не посмя да навлезе в страшните хемски клисури и благоразумно мина покрай тях, за да излее целия си гняв срещу сръбския жупан, отнемайки му земите, които той си бе присвоил по време на Фридриховия поход. Накара го да се откаже от съюза си с българите и отиде към река Сава, да се срещне със своя тъст — краля на Венгрия.

Сякаш щастието поиска да напусне Асеновци. Във Визанс неочаквано се издигна един храбър и надарен воин — Константин Ангел, братовчед на императора. Откакто той бе назначен управител на Филиповградската област, българските войски не можеха вече да преминат в Долна земя. А това бе тяхната заветна мечта.

С последни усилия Константин се мъчеше да закрепи загиващата империя. Може би това бе мъжът, когото честните люде в ромейската държава чакаха от години. Жадуваният обновител…

Дали везните на сполуката се бяха вече свели към страната на византийците? Ден и нощ в Търново, пред иконата на Чудотвореца в черквата „Свети Димитър“, гореше голямо златно кандило. И стана чудо. Надменност затъмни ума на Константин Ангел, той сложи багрени обуща и се провъзгласи за император. Но тези, които бяха най-горещо подбуждали честолюбието му, обзети от страх и малодушие, се отметнаха от новия василевс и го предадоха в ръцете на Исак.

Не! Ромеите не можеха да търпят достоен мъж на престола в Свещения дворец. Безумието им ги водеше към бездната.

Когато научи, че Исак Ангел наредил да ослепят даровития воин, Асен за втори път през живота си се засмя от все сърце и каза слова, които бяха запаметени в летописите:

„Исак Ангел не би могъл никога да ни стори по-голямо благодеяние от това, да извади очите на Константина. Дано бог му дава живот и здраве, за да може още дълго да работи за нашия успех!“

Исак знаеше, че жезълът на грешниците служи като оръдие за изпитание на праведните. Но той не подозираше, че жезълът беше в неговите грешни ръце и докато не премине в други, по-чисти, изпитания щяха да продължат да се сипят връз Константинопол. Исак не можеше вече да се спре, веднъж тръгнал по опасното нанадолнище. Една грешка водеше друга. Загиваха и последните му даровити пълководци, като жертвуваха живота на войскарите си заради безумията на един недостоен вожд. При Аркадиопол Алексей Гид и Василий Ватаци загубиха честта, живота и войските си.

И отново се спуснаха смелите български друнги по долините на реките, които извираха от планините им и течаха, откакто свят светува, от север към юг, от Хемус към Егея.

Във всички битки Иваница носеше неизменно със себе си малка походна икона. На нея беше изписан образът на светеца войник — чудотвореца Димитър.

И докато Исак Ангел отново събираше войски, за да се опита още веднъж да сломи българите, Асен, начело на войските си, влезе в Средец.