Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (67)

Глава XXXVII

— Стой!

Една разузнавателна стотня спира непознатия конник и го поканва да слезе.

— Оставете ме! — вика яростно момъкът. — Не виждате ли, че съм капнал от бързане! — и той отчаяно дърпа юздите на коня си от железния юмрук на непознатия войскар. — Нося много важна вест за царя! Пуснете ме!

— Отгде идеш?

— Оставете ме!

— Отгде идеш? — и войскарите на Лъгадийската крепост се струпват около това упорито момче, бледо, прашно и едва дишащо от умора.

— От Търново!

— Где е оризмото на господаря ти?

— Аз трябва да говоря лично на царя!

— От чии хора си?

— От войскарите на Сергий.

— Видя ли как лъжеш? Дрехите ти не мязат на бегач. Хайде, слизай от коня! Тука имаме срелци от Търново. Те ще те познаят. Как гледаше само да се промъкне! Кой знае за каква беля си пратен. Аха, знаем… — и едрият войскар понечва да смъкне от коня младия Добромир.

— Разберете, хора, нося важни вести! От вас зависи живота на царя!

Те го гледат поразени. Един от тях се затичва към шатрата на челника си. За миг Добромир скланя глава въз коня си и веднага заспива. Страшната умора го издебва коварно. Само няколко пъти е почивал досега. И то за по няколко часа. Слизаше в крепостите, гдето имаше български челник, питаше за пътя, сменяше коня, хапваше набързо, дремваше, седнал върху масата на някое падало, и пак пришпорваше коня си в лудо бягство към юг: Крън, Крачим, Драма, Сер…

— Болярино Добромире!

Момъкът трепва и отваря очи.

— Прости тези хора. Те не са виновни. Но имаме заповед да не пропущаме непознати хора в околността на Солун…

Но Добромир не слуша вече. С последни сили той стиска зъби, забива шипове в слабините на коня, дръпва юздите… Животното цяло трепери и упорито забива крака в земята. От устата му обилно тече гъста бяла пяна.

— Уморен е — казва челникът и се затичва да доведе друг. Но става нещо чудно. Момъкът се залюлява и внезапно пада в ръцете на войскарите.

 

 

В това време сянката в бялата шатра при Егейско море дига предателската си ръка. Тъмното копие се забива в тялото на спящия цар…

 

 

След половин час Добромир отвори очи и дълго време не можа да разбере къде се намира. Замаяната му глава тежеше като камък, в ушите му гърмеше трясъкът на хиляди буйни водопади. Над него стоят надвесени две загрижени лица.

— Как си сега, болярино?

Той ги гледа с широко отворени очи. Бавно се изправя на треперещите си крака, но веднага се залюлява, сякаш опит от вино…

— Ядене… — пошепват бледите му устни.

Войскарите се затичват. Донасят хляб, месо, грозде.

С всеки погълнат залък руменината се връща към бузите, към устните му, очите му дръзко блясват.

— Откога не беше ял? — пита любопитно челникът.

Добромир махва с ръка.

— Кон, по-скоро кон! — той изпива една след друга две купи с вино, грабва шапката си и се мята на припряното животно.

След миг изчезва сред облаци прах. Войскарите дълго гледат учудени след него. Неясна тревога свива сърцата им. Каква ли вест носеше синът на великия боляр Сеслав? А не беше ли Сеслав затворен от царя в тъмница? Как да различиш приятеля от предателя?

Пред жадните погледи на Добромир в далечината се явява като приказно видение величественият Акропол. Могъщият силует на крепостните стени се очертава като грамаден тъмен венец. Първите лъчи на зората надничат зад високите кули. Момъкът изтичва с коня си нагоре по хълма и изведнъж пред него се открива дивният град, разположен удобно по полегатите склонове към морето… А светлата вода блестеше като ослепителен смарагд…

Но на Добромир не му остава нито миг да се радва на чудната гледка. Сърцето му ще се пръсне от безпокойство. Дали е стигнал навреме? Нима е възможно да извърши той такова невероятно дело? Господи, смили се! Помогни ми… И устните му шъпнат всички молитви, които знае… Още малко… Ето досега още нищо лошо не е чул… Още никой не знае някоя зла вест…

Но когато наближава стана на войските и до ушите му достига някакъв странен, необикновен шум, приличен на огромен бръмчащ кошер, като че някой отсича ръцете му, като че остра кама го блъсва в гърдите. С отчаян стон той бясно пришпорва коня и полита нататък. Изплашени лица се мяркат пред очите му, всички тичат и се блъскат един друг като обезумели, всички викат и говорят едновременно, никой никого не слуша… Но две думи се издигат над целия смътен шум като безнадежден зов, като страшен укор:

— Свети Димитър!… Свети Димитър!

Никой не обръща внимание на новодошлия прашен, уморен пътник, никой не се чуди, че вижда там сина на Сеслава. Вече всичко е възможно, няма нищо невероятно. Добромир скача от коня си и се смесва с цялата тая ужасена, блъскаща се тълпа. Той не пита, не заговаря никого. Каква полза? Нима не знае, че страшното вече се е случило? Повлечен от тълпата, той тръгва към царската шатра. Всеки се блъска нататък… Всеки иска с очите си да види. Новото чудо…

Солунският чудотворец убил цар Калояна!

Добромир дочува смътни думи, потресеният му разум долавя някакъв смисъл в думите. Солунският чудотворец? Иска му се да вика, да разкъса дрехите си, да привлече вниманието на всички.

Лъжа е това! Дръзка, безбожна лъжа! Той знае; кой е убиецът! Той ще го посочи на всички! И със сетни сили Добромир почва да се бори и да си пробива път към шатрата.

Някой го стиска за лакътя.

— Мирчо! Какво търсиш тук?

Момъкът се извърна. Зад него стоеше войводата Радул. Бледен, страшен, с кръвясали очи. Сякаш не беше на себе си.

— Какво търсиш тук, Добромире? — извика той, като продължаваше да го стиска за лакътя. — Какво търсиш! Убиха царя! Убиха най-великия цар, който е имала нашата земя! О! Да знам коя е била тази нечестива ръка… Заклевам се в мощите на свети Ивана, че един час няма да го оставя жив!

Младият момък ревеше като ранен звяр. По хубавото му лице се търкаляха едри сълзи. Плачът му се смесва с общия грохот и суетене.

Добромир приближи уста до ухото му:

— Аз знам кой е убиецът.

Радул трепна като пронизан от стрела. Дръпна другаря си и го измъкна вън от тълпата. Заведе го в една празна шатра. Лицето му бе строго и мрачно. Цялата му скръб се бе превърнала в бясна жажда за отплата.

— Казвай!

— Манастър!…

Радул разтвори широко очи.

— Значи, Калоян е имал право! — Той скочи като вцепенен и все още не може да повярва. — Значи, наистина бил Манастър!

— Защо?

— Слушай… Беше минало полунощ. Аз обикалях обсадните машини и проверявах дали всичко е в ред за новото нападение. Когато изведнъж дочух в далечината, откъм стана, някаква неясна глъчка. Тръби засвириха в необичайно време. Изплаших се. Помислих, че ромеи или хора на Анри са изненадали неочаквано нашите откъм гърба. Взех коня и се притекох. По пътя срещнах находници, които тичаха да ми известят грозната вест. Отначало просто не повярвах! Струваше ми се, че всичко е само лош сън, измамна мора… Но когато отидох в шатрата… О! Искаше ми се да удуша някого, да подпаля нещо… Всички войводи се бяха струпали над царското ложе и вкаменени от ужас гледаха как целебници и врачовници превръзват дълбоката рана на Калоян. Кръвта течеше обилно и с нищо не можеше да спре. Царят лежеше със склопени очи, бледен като смин. Всички се гледаме поразени. Кой бе сторил нечистивото дело? Чужденец? Свой? Не беше чужденец, защото никой от стражите не бе видял непознат човек да наближава стана. Значи някой свой! И всеки гледаше другаря си с тайната мисъл — да не би да е този? Но кой? Сергий? Невъзможно. Шишман? Саца, Манастър, Хрелко? Немислимо. А техните шатри бяха най-близко до царската. Другите бяха по̀ настрана. Ако беше се промъкнал някой от по-далече, стражата щеше да го забележи. Тогава? А вън войската ревеше ужасена: „Свети Димитър! Свети Димитър го убил!“ Малко след полунощ някои стрелци видели някакъв бранник на бял кон, с лъчезарна броня и златна нимба около главата, с копие в ръка, да излиза от царската шатра. Знаеш ли? И аз повярвах! Това беше някакво чудо… Но по едно време царят отвори очи. Изгледа ни всички един по един. Когато зърна Манастър, очите му ядовито пламнаха. Протегна ръка и го посочи. След това отново склопи очи и забълнува. Кръвта му изтичаше. Манастър не можеше да се начуди защо царят го е посочил. Но в сърцата на всички ни се спотаи черно съмнение. Дали не беше той? Какво искаше да каже Калоян? Стояхме изтръпнали. Никой не смееше пръв да изрече обвинението. А Манастър със сълзи и клетви падна пред царското ложе и молеше царя да проговори, да каже поне една дума, за да не се хвърли такова петно на преданата му вярност. След това царят почна високо да говори в треската си. „Свети Димитър! — викаше той. — Прости ми! Помогни! Прости!“ Тогава всички заплакахме и се прекръстихме. Манастър разкъса дрехите си и извика: „Свети Димитър спаси града си!…“ Кой щеше да дръзне сега да вдига ръка срещу Солун? Нямаше ли да привлечем още по-силния гняв на светеца? Оставих врачовниците да налагат с билки раната на царя и излязох да поуспокоя войските. Аз мисля, че трябва да се продължи обсадата. Другите войводи не искат. Но… Ти какво търсиш тук? Отгде знаеш за Манастър? Уверен ли си в това, което казваш? Какво правят в Търново?

Нещо блъсна Добромира в челото. Той извика и сграбчи ръцете на войводата.

— А ние стоим тука и приказваме! — той се огледа наоколо и зашъпна: — В Търново всичко е готово за бунт. Войските на Йона чакат при Червен. Щом се получи вест, че царят е убит, хората на Борила заедно с куманите ще заемат Търново и ще провъзгласят Борила за цар.

Войводата слушаше поразен. Гъста, тъмна вълна заля бузите му, стигна чак до челото.

— Борил!… Цар! А княз Йоан?

— И царицата е с тях.

— И Целгуба! Сега разбирам… Как узна всичко?

— Не питай! Няма време за губене. Вземи конницата си и бягай да изпревариш пратениците на Манастър… Как мислиш? Ще оживее ли царят?

Радул поклати глава. Но изведнъж сложи пръст до устата и се ослуша. Някакви стъпки приближаваха към шатрата, сподавени гласове се препираха помежду си.

— Манастър… — пошушна войводата Радул и направи знак на Добромир да стои на мястото си. След това тихо като котка се приближи до изхода на шатрата и заслуша.

— Вземи най-добрия си кон — казваше дебелият хрипкав глас на Манастър някому — и бягай колкото можеш по-скоро в Търново. Щом царят склопи очи, аз вземам моите хора и ида в помощ на нашите… Бягай…

Двата гласа се отдалечават. Стъпките заглъхват. Веднага след това отекват конски копита в далечината.

— Ей сега ще го убия! С тия си ръце — шъпне потресен Радул. — Кълна се в света Филотея и света Мария Темнишка. Никой не може да му помогне… — и той изважда острата си кама и опитва на дланта си.

— Радуле! Опомни се!… Не губи време!… Тичай с хората си в Търново! Изпревари Манастровия находиш, извести на княз Йоана, заемете Царевец…

— Княз Йоан! — сякаш светкавица мина през ума на войводата. — Ами че те ще го убият! И него ще убият!

Леден трепет разтърсва снагата на Добромира. Само това не бе му идвало през ума досега. А то бе така възможно, така вероятно. Щом бяха дръзнали да посегнат на царя, защо да не убият и Асеновите синове?

Той се хвърля към войводата. Почва да го дърпа, да го тласка към изхода. Гласът му е скован от тревога.

— Бягай! Бягай, Радуле! Най-напред тичай при князете. Извести им. Помогни им да избягат. За бога! По-скоро… По-скоро…

Радул изтича навън, метна се на коня си и се спусна към крепостните стени. Там нямаше почти никой. Зад стените още не знаеха какво се е случило във вражеския стан. Радул грабна рог и засвири. След миг отвсякъде почнаха да се стичат към него войскари. С гневни укори войводата се нахвърли въз тях.

— Бива ли такова безумие! Ами ако ромеите изскочат вън и подпалят машините ни? Тука! Всеки на мястото си! Где е Славян? Где е Рекирад? Где е Хрелко?

С унили лица челниците приближиха до него. Радул повика Рекирад настрана и му пошъпна:

— Прибери конницата си настрана, зад маслиновата гора. Всекиму ще кажеш поотделно. Разбра ли? Никой друг да не знае. Бързо! Тичай…

Челникът го гледаше смаян, недоумяващ, но побърза да изпълни заповедта.

В това време Добромир отново почна да си пробива път за царската шатра. Всеки се блъскаше, искаше да надникне, да види с очите си, да повярва. Великите войводи влизаха и излизаха, суетяха се, кършеха пръсти, загубили ума си, отчаяни, слисани. Всички старания на врачовниците бяха напразни. От час на час царят отиваше по̀ зле. Никой не знаеше какво да мисли, какво да предприеме. Най-сетне Добромир успя да се добере до входа на шатрата. Преди да влезе, той постои малко, за да сподави вълнението си, потри пламналото си чело, избърса очите си и дигна завесата на входа.

Царят лежи блед и неподвижен въз ложето си. Страданията са изкопали страшни бразди по хлътналите му страни, сгърчените му пръсти са вкопчани в покривката, която е метната върху краката му. И отново той почва да се вълнува:

— Свети Димитре… Свети Димитре… На помощ! Манастър…

Около него стоят прави и безмълвни войводите. Скръб и уплаха се преплитат върху опнатите им лица. Истина ли говореше царят? Несвястно бълнуване ли бяха тия слова?

Какво ще правят те сега без своя железен вожд? Кой щеше да ги води вече с дръзка и непоколебима ръка към подвиг и победа? Можеше ли младият Йоан да поеме въз крехките си плещи огромното дело на баща си и чича си? Ето че предсказанието на куманската врачка се бе сбъднало. И Асен, и Петър, и ето сега и Иваница — паднаха прободени от предателска ръка. Кой беше убиецът? Нима Манастър? И те недоумяващи гледаха убития от тъга войвода, който плачеше като дете при нозете на своя господар. Защо, защо най-достойните синове на България падаха винаги от своя, от братска ръка? Защо тези, които съдбата щадеше, загиваха от тъмната ръка на злобата и коварството?

Страшни въпроси и съмнения се бореха в гърдите на войводите…

Никой не обръщаше внимание на младия момък. Кога е дошъл? Защо? Всичко е вече все едно. Добромир пристъпя към умиращия, нещо жестоко задавя гърлото му, чупи гърдите му, но очите му са сухи. Той коленичи пред ложето, тихо посяга към царската десница, допира устни до нея. И изведнъж глухи вопли разтърсват плещите му.

Калоян бавно дига клепки. Очите му блуждаят наоколо, но не виждат нищо, втренчени в нещо невидимо. Зловещо хъркане души гърлото му. Широките му гърди се дигат все по-ниско и по-ниско… Изведнъж остра болка го кара да изстене, той почва да мята ръцете си като криле на ранена птица, пръстите му долавят покривката и почват да я късат. После отново се успокояват. Хъркането става още по-тихо и по-зловещо.

— Царю… царю… — зове тихо Добромир и се навежда към него.

Царят впива горящия си трескав взор в него. Но не го познава. Устните му шъпнат нещо. Всички се струпват над главата му.

— Йоан… Йоан…

Войводите се споглеждат. Добромир улавя ръцете му и почти вика:

— Аз не съм Йоан. Не ме ли познаваш? Аз съм синът на Сеслава! Добромир…

— Йоан… Йоан… — продължава трескаво да шъпне Калоян. — Пазете Йоана… Пазете го… Там… Касандрийската порта… тараните! Там… Слънцето изгря…

Всички потръпват и свеждат глава. И на смъртния си час Калоян не забравяше великото дело. Заръчваше им да се грижат за новия млад цар. Да го пазят по-добре… по-добре, отколкото бяха пазили него. И горчив срам свива сърцата им. Но беше вече късно. Отново царят почва да се вълнува. Тялото му тръпне и се гърчи в предсмъртни мъки. Отново ръцете му почват да се мятат, сякаш отпъждат нещо. Страшни видения изникват пред трескавия му взор. Хиляди лица кривят устни в жесток присмех, хиляди пръсти притискат гърлото му. Призраци се тълпят наоколо му и размахват ръце… Ето Бодуен, блед и кървав, със склопени очи и венец на глава, ето Алексей Аспиета, ето архиепископа на Филиповград… Алени пламъци се вият пред него… Варна гори… Филиповград гори… Жителите на Димотихон умират от жажда… Ето водите на Хебъра се надигат, надигат, стигат до устата му, отнемат въздуха, задушават гърлото му… А срещу него лети един светлозарен конник с ярко сияние около главата. В ръцете му блести златно копие… Свети Димитър иде на помощ…

— Свети Димитре… Свети Димитре… — охка и стене царят. — Помогни… — и всички впиват очи в Манастър.

Отново някакво успокоение слиза над ранения. Сякаш някаква тежка десница го притиска на ложето му. Ръцете му едва забележимо се свиват. Само от време на време по лицето му пробягват дълги тръпки.

Добромир се навежда още по-ниско над устните му.

Струва му се, че долавя някаква дума, лека като дъх, почти неуловима:

— Мария…

Дъщеря си ли зовеше, покойната си ли жена? Войводите чакат неподвижни, със стиснато гърло, впили очи в лицето на борещия се със смъртта. Няколко мига сякаш гърдите на царя вече не се повдигат. Споглеждат се настръхнали. Ала дочуват нов, последен шъпот:

— Портата… Касандрийска… та…

Калоян бавно вдига клепачи, изглежда ги и пак се унася. По бледнеещото му лице плъзва лека усмивка, сякаш при среща с любими, отдавна невиждани хора… Неземна радост озарява застиващия му взор. Устните му ловят с мъка последните глътки въздух. Ръката му се опитва да посочи нещо…

И пада като отсечена.

С тих вик Добромир скрива чело в царското ложе.

Всички стоят още като смразени. Никой не поема дъх.

Никой не смее да вярва.

Калоян Ромеоктон е мъртъв.

Ромеи, латинци, сърби, венгри можеха да си отдъхнат. Този, който цели десет години с несломима воля чертаеше великото дело на Асеновци — бе отпуснал коравата си десница.

С бавно движение войводата Сергий склапя очите му.

В един ъгъл от малката походна икона на царя Солунският чудотворец гледа безстрастно и сурово с ясните си сини очи.