Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава XVIII

Седнал в широкото подножие на един грамаден дъб, Иваница бавно галеше блестящата кафява козина на едрия си ловджийски хрът, вгледан в трите хълма, които се издигаха из сребърната прегръдка на Етъра.

Там, върху тия хълмове, щеше да израсне град, невиждан и нечуван, втори по хубост след Константиновия, възпяван с боговдъхновени слова от писмовници и летописци, за слава и чест на Асеновия род…

Недалеч от дъба, под който седеше Иваница, бе вързан белоногият му жребец. До него на тревата лежаха няколко убити заека. Жребецът нетърпеливо изпръхтя и тропна с крак.

Иваница погледна тъмните влажни очи на хръта и се усмихна.

— И на Снежан не му се чака.

Момъкът скочи и отиде към края на поляната, под която се снишаваше тясна долина. Долу се белееше широк, прашен друм. Но царското шествие още го нямаше.

„Ако ги бях чакал досега, трябваше да ми изскочи душата“ — си помисли Иваница. Действително буйният момък не бе дочакал всички приготовления за царския лов и метнал на рамо колчана с лъка, последван от верния хрът, бе профучал като вятър по тесния каменист провлак и поел към горите на Орловец.

Сега чакаше с нетърпение царската глота, за да почне истинският голям лов. Сякаш от него очакваше чудото, което щеше да изцели помрачения му дух. Защото нищо не веселеше вече душата му. Ни буйната песен на другарите, ни широките простори, които се извиваха под очите му от висотите на хълма, ни топлата милувка на пролетния вятър, ни песента на кукувицата, ни шъпотът на гората — трепнеща в пъстрите тревожни викове на птиците — ни леката игра на едрите жълти пеперуди.

Иваница обичаше. Но какво го вълнуваше? Споменът за Ефросина или сините искри в очите на Белотовата сестра. Кръвта му се бе събудила и невярната магия на пролетта още повече разгаряше огъня, който бе лумнал в жилите на суровия юноша.

А Визанс се чертаеше в душата му като далечен, невероятен сън, никога невиждан, никога не бил…

Никога вече никоя нямаше да го обича по-предано и по-страстно… Никоя не беше по-хубава от Ефросина — божествената хетера на дивния град край Босфора.

Той си спомни кървавия лакът, блестящите в смъртна тревога очи, топлата прегръдка на белите й ръце… Въздъхна дълбоко, облегна се на едно дърво и обори глава. Някъде от шумака се издигаше замайващ лъх на диви теменуги… Тишината на гората проникваше в сърцето му.

В далечината изсвири ловджийски рог.

Иваница се стресна и погледна надолу. По друма се беше задало пъстро шествие. Най-напред тичаха бели загари с весел лай и въртящи се опашки: песяците вардеха някой от тях да не се залута и с шеговита крамола ги мъмреха и свикваха; след тях идеха крагуярите, стрелците и копиеносците. Недалеч яздеше царят върху строен чер кон, вляво от него беше царицата. Подире им идеше многобройна дружина от разноцветно облечени жени и мъже. Най-отзад следваха мулета, натоварени с върбови кошници, пълни с хляб, вино и млинчета, приготвени от болярките. Шествието бавно почна да изкачва стръмния друм, след това пресече една широка поляна и навлезе в забела.

Иваница се метна на коня си и се спусна да ги посрещне.

Царят пръв скочи от коня и пое от оръженосците си лъка и колчана. В миг цялата гора се изпълни със смехове, звуци от рог, кучешки лай и цвилене на коне. Иваница подаде ръка на царицата и й помогна да слезе. Между болярите екнаха шумни закачки и подбиви. Когато Белотовица слизаше от коня си, дългата й рокля се закачи за миг в посребреното стреме и мнозина зърнаха подвезката на жълтия й чорап. Цяла почервеняла от яд и срам, Зоя извърна очи и като видя веселия присмехулен взор на Иванко, почервеня още повече и усърдно се зае да чисти от праха вишневата си аксамитена дреха, извезана със сребърни лалета. Пръстите, ушите и вратът й бяха отрупани с искрометни гиздила.

Иваница се озърна и се затече да поеме юздите от ръцете на княгиня Мария.

Без малко не се препъна в Борила, който също се беше притекъл към девойката.

Момичето наведе свенливо глава, помисли малко и с тиха усмивка подаде ръката си на Иваница. Борил позеленя и като извърна гръб, бързо се отдалечи.

Мария леко скочи долу, вдигна лъчистия си взор и погледна замисленото лице на момъка. След това двамата се присъединиха към другите. Княз Белота тайно ги проследи с радостен поглед.

Един песяк съобщи, че е намерил следите на стадо елени.

— Не се ли боиш?… — попита Иваница. — По тия места се намират и диви свини. Този белег тук — и той запретна малко ръкава си — е от зъбите на глиган. Без малко щеше да ме разкъса преди няколко години.

Мария надзърна изплашена върху белега и затвори очи. Иваница весело се изсмя.

— Ловът не е за такива малки момичета като тебе.

— Не съм малка!

— На колко си години?

— Тази есен ще навърша седемнадесет.

Иваница я изгледа през замрежени мигли и нищо не каза.

Хубава беше Мария. В тази светло гълъбова руба с дребни гънки на гърдите и хитон от син като перуника бархат, със ситни бисерни везби и ахатови пулове. Копринена панделка стягаше русите й плитки, навити ниско край ушите. На шията й се аленееше тънка връв мерджан.

Откъм южния край на забела се зачуха три последователни изсвирвания от рог. Всички отново се качиха на конете си и препуснаха нататък.

Изведнъж Иваница хвана юздите на Марииния кон и го спря.

— Песяците са сбъркали следите — каза той и посочи към едни пресни следи от копитца върху пръстта на пътеката. — Загарите са ги отвели към леговището на рогачите, а стадото е минало недавна оттук, на път към водопоя.

Той обърна коня си.

— Искаш ли да настигнем другите, или да дойдеш с мене?

— С тебе — каза усмихната Мария.

Те свиха вляво, по една немного широка, обрасла с буйна трева пътека, която бавно слизаше надолу към бистрия извор в долината.

През редките сенки на дърветата падаха дълги, полегати златни ивици. Беше съвсем тихо. Само от време на време остър вик на изплашена птица стряскаше покоя на гората.

На извора нямаше никой.

Иваница сбърчи чело и като направи знак на Мария да стои мирно, скочи от коня си, предпазливо разгъна гъстата шума на дърветата и в миг изчезна.

Девойката се огледа неспокойно наоколо. Изведнъж трепна. Стори й се, че някъде зад нея изпращя клон. Тя се досети за глигана и замръзна от ужас. Поиска да извика, но си спомни знака на Иваница и остана така, бледа и безмълвна. Шумата се разтвори и пред нея се изправи засмяното лице на момъка. Той махна с ръка и посочи към мястото, откъдето беше дошъл. Мария върза коня си до неговия и го последва. Иваница снишен вървеше напред и разтваряше клоните пред нея.

— Тия места аз ги знам на пръсти — каза шепнешком князът, като спря пред гъстия плет от млади церове, и посочи вдясно от дърветата.

Мария с мъка сдържа възторжения си вик.

На една кръгла поляна лежеше и се препичаше на слънце едър рогач, заобиколен от десетина стройни сърни.

— Почакай сега — каза Иваница и опъна лъка си.

С неволно движение Мария спря ръката му.

— Жал ми е — каза — виж колко са хубави.

Момъкът се усмихна, прицели се и пусна стрелата.

След миг тъмната й опашка стърчеше в гърлото на рогача. Животното страхотно измуча, опита да се дигне и грохна на земята. Кошутите наскачаха уплашени и припнаха като безумни из поляната. Малките сърнета се гушеха около майките си с дълги щръкнали уши и тревожен блясък в големите очи. Три сърни паднаха една след друга.

— Недей — помоли още веднъж Мария с тръпнещ от сълзи глас.

Иваница извърна преобразеното си от дива радост лице и отпусна лъка. В това време сърните изчезнаха от поляната.

— Хубав рогач! — извика той възхитен. — Такъв не съм удрял никога досега.

С бързи стъпки той се отправи към падналото животно и като го мушна няколко пъти с ножа си, дигна го за рогата и го повлече след себе си.

Изведнъж нещо изсвири във въздуха и князът се улови за рамото. Мария извика и се затече към него. Тя цяла трепереше от страх и тревога.

— Пресвета Богородице! Иваница! Какво има?

Князът яростно издърпа стрелата от плешката си и я захвърли на тревата. Зеленият бархат на дрехата му се обагри с кръв. Той не отговори и с пламнал от гняв поглед се спусна към шумака. Отиде при конете. Озърна се. До двата коня имаше пресни следи от трети.

— Но кой може да бъде? — попита Мария още съвсем бледа и трепереща. — И защо? Какво искат от тебе? Ах, наистина преди малко, като чаках тука, ми се стори, че някой дебне зад мене. Кой, кой може да бъде?

— На лов се случват такива неща — отвърна сухо Иваница и поднесе рога към устните си. Почти веднага му отвърнаха от другия край на забела.

— След малко ще дойдат и другите, не бой се — каза Иваница и остави младата девойка да превърже раната му с тънката си копринена кърпа.

Най-напред пристигна кафявият хрът на княза, след него няколко бели загара. После се явиха оръженосците.

— Пресвета Троице! Какво ти се е случило, княже? — извика един от тях и се спусна към него.

— Нищо, нищо — отвърна небрежно момъкът и му показа шумата: — По-добре виж там какво има…

Но изплашеният войскар най-напред извади от една кожена кесия лековити билки и превърза с тях не особено дълбоката рана.

— Но как? Кой…

— Стига. И няма какво да разправяш много. Разбра ли? — отвърна строго Иваница и отиде при извора да измие следите от кръвта.

— Царят заповяда, ако има нещо важно, да му съобщим два пъти с рог — каза вторият оръженосец, като носеше на рамо една от убитите сърни. — Да ги извикам ли?

— Няма нужда. Ние ще ги настигнем. Качете дивеча на конете си и тръгнете напред.

След това подаде дясната си здрава ръка на Мария и й помогна да се метне на коня.

Когато пресичаха широката пътека, която разделяше забела на две, изведнъж князът скочи от коня си и се наведе ниско над земята. Мария спря и го изгледа учудена.

— От моето око мъчно убягват тия неща — каза весело той. — През тук е минал наскоро глиган. Вероятно са го пропъдили роговете и глъчката. Напуснал е леговището си и сега се крие някъде тъдява. Ще го намеря.

Очите му блеснаха алчно.

— Боже! Княже… Ти си ранен и сам. Извикай поне оръженосците.

— Не. Ние ще ги настигнем. Ще те оставя да заминеш с тях и незабелязано ще се върна. Кълна се в пресветата наша Владичица, че ще го ударя.

— Не! Не! Ще ти се случи нещо. Забрави ли стрелата?

— А! От тоя триезичник не се боя. Той вече отдавна е избягал и сега се върти пред очите на Асена, за да не се усъмни после някой в него.

— Ти го знаеш кой е!

— Знам го.

— Кажи ми.

— Не, Марийо! Не искай нещо, което не мога да сторя. Хайде сега да настигнем другите.

Тръгнаха.

— Но после няма да се върнеш! Обещай… — В сините й очи трептеше гореща молба.

— Защо?

— Боя се.

— Но ти ще бъдеш в това време вече далече.

— Не. Аз се боя за тебе.

— Защо?

Девойката поруменя и извърна глава.

— Колко хубав пръстен имаш — каза след малко, за да прикрие смущението си. — Откъде ти е?

Усмивката изчезна от лицето на Иваница. Той погледна смарагда на Ефросина и въздъхна. Сянка забули усмихнатия му взор.

Изведнъж Мария извика. Насреща им изскочи едно тежко животно с остра, настръхнала четина и дълга, извита муцуна. Малките му очи злобно святкаха. Като видя конниците, то се изплаши и поиска да се върне. Но стрелата, която Иваница светкавично беше изпратил в бедрото му, ядоса още повече разяреното животно и то се спусна към тях с отчаяна дързост. Тогава князът скочи на земята, вдигна копието си и го заби в страхотно зиналата уста. То обаче се счупи между яките зъби на дивия звяр.

Мария викаше с всичкия си глас. Кафявият хрът долетя отнякъде и се хвърли върху животното. Глиганът яростно се бранеше и налиташе към княза.

— Назад! — извика Иваница. — Назад! Не се доближавай, Марийо! — и продължи отчаяно да размахва колчана си срещу устата на животното.

Двамата оръженосци, яхнали заедно свободния от дивеч кон на първия, пристигнаха с изплашени викове. Един от тях поиска да забие ножа си в слабините на звяра, но той се спусна към него и го повали. Тогава с внезапно движение Иваница грабна пелката от ръцете на другия войскар, дигна я във въздуха и прасна глигана по темето. Животното пусна оръженосеца и се строполи в краката му. От усилието раната на Иваница се разтвори и отново рамото му се обля в кръв.

— Но той те е ухапал! — извика вторият оръженосец и се спусна да го превърже. В това време първият с мъка се надигна от земята, за чудо невредим, само бледен от уплахата и леко издраскан по лицето.

Качиха глигана до другия убит дивеч и поеха към южния край на забела.

Пресрещнаха ги с възторжени възклицания, които веднага се обърнаха в изплашени викове.

Царят се спусна към тях.

— Иваница, ранен ли си? От глигана ли?

— Да, от глигана — отвърна весело князът и погледна с острия си, пронизващ взор деспот Борила, който побеля като крин.

Жените заобиколиха Мария и я отрупаха с въпроси.

Белота се доближи до Мария и ласкаво я потупа по бузата.

— Изплаши ли се много?

— Княгинята е храбра девойка — отвърна Иваница. — Не очаквах никога, че тъкмо тя ще бъде толкова смела.

След това всички се струпаха при убития дивеч и дълго не можеха да се нагледат на едрия рогач и страшния глиган.

Царската дружина бе ударила зайци, птици, сърни. Малко по-късно от единия край на поляната, на която се бяха събрали ловците, се дигна високо във въздуха стълб от пушек. Царските готвачи печеха върху дървени шишове част от уловения дивеч. Столниците постилаха върху тревата тънки бели платна и редяха блюда и купи. Болярките бяха приготвили кравайчета и орехи, медени хлебчета и банички. Насядаха с буйни смехове и подбиви.

— Гледай, гледай — шъпнеше властелът Богдан на другаря си Драгота. — Иванко седна между Зоя и Слава. Не му завиждам. Двете ще го разкъсат сега.

Наистина Иванко съвсем не се чувствуваше щастлив от това опасно съседство. Веселите закачки на ромейката караха Слава тъжно да свива устни. Галените имена, с които момата зовеше боляра, когото смяташе почти за годеник, караха Зоя гневно да сбръчква веждите си.

Но когато срещу него седна със заплашително навъсено чело госпожа Невена, жената на боляра Николица, Иванко съвършено загуби ума и дума.

Болярите около царя говореха за последните вести, които находниците бяха донесли от император Фридрих. През това време Фридрих опустошаваше с войските си Тракия и Долна земя, даваше уклончиви отговори на българите и отлагаше общото нападение срещу Визанс.

От въртящите се на жаравата шишове идеше примамлив мирис. Песяците приготвяха кучетата за връщане, връзвайки ги на чифтове. Слуги брояха убития дивеч и пълнеха кошовете.

— Ех, че приятно пътуване кара Червената брада през тая хубава есен из равна Тракия… — изведнъж каза Иванко. — Да е отнякъде да подуши каква миризмица иде от печеното, ще му приседне коравият хляб, дето го гълта сега с гола вода…

Той се изсмя гръмогласно и погледна към Асена. Всички неволно отправиха очи към замисленото му чело. Царя дигна глава, леко се усмихна и каза:

— Догодина свършва примирието ни с ромеите… Може да намерим Червената брада още във Филиповград…

Общ смях огласи гората.

— Но това няма да трае дълго — добави Асен, като огризваше една заешка плешка. — Вярвам, че до зимата Фридрих ще определи поведението си. Ако се откаже от борбата си с Визанс и си дигне войската, тогава ще почнем сами.

Откъм по-младите екна буйна ловджийска песен:

Че си земах коне и соколи,

по соколи хърти и загари,

че си ходих по гора по лова.

— Отгде имаш този хубав смарагд? — попита отново Мария и надникна любопитно към ръката на Иваница, който стоеше от дясната й страна и пиеше с купата си светло искрящо вино.

Момъкът остави купата, погледна девойката и мъка се изписа по лицето му.

Хубава беше Мария. Но сърцето му принадлежеше на Ефросина. На жената, която може би вече никога нямаше да види.

— Какво ти е, княже? Рамото ли те боли? — попита загрижено девойката.

Иваница поклати глава и се усмихна. Насреща им ги пронизваше злобният поглед на Борила. Явното предпочитание, което богатата наследница показваше на княза, разваляше всичките му кроежи и го изпълваше с безсилен гняв. Но докато лекомисленият Иванко веднага разбра, че всяко съперничество е безсмислено, и побърза да оттегли въжделенията си, честолюбивият деспот тръпнеше от желание за мъст.

— Искаш ли да берем ягоди и теменуги? — извърна се Мария към княза, след като ешмедемето свърши и станаха от тревата. Без да чака отговор, тя тръгна след Иванко и Слава, отправили се към пътеката, която изчезваше в гората. — И ние ще дойдем с вас, почакайте! — им извика девойката.

За трети път, когато Иваница й поднасяше китка от благоуханни буторчета, Мария попита:

— Защо не искаш да ми кажеш от кого ти е този пръстен?

Момъкът весело се засмя.

— Господи и света Богородице! Колко са любопитни жените.

— Кажи…

— Подарък ми е.

— От кого?

— Толкова ли искаш да знаеш?

— Да.

Той погледна крехката слабичка девойка с очи сини като зафири. Палав слънчев лъч святкаше из кехлибаренорусата й коса. Да й каже ли? Знаеше, че това дълбоко ще я натъжи. Защо да огорчава бедното дете?

— Един приятел ми го подари.

— Този, който ти помогна да избягаш ли?

— Да.

Мария въздъхна облекчително. Но в дъното на душата й остана утайката на съмнение. Тя облегна главата си върху дънера на дървото и нежно се усмихна. Князът стоеше замислен, погледът му беше залутан в нещо далечно и невидимо.

Мария наведе глава, за да вдъхне от острия мирис на китката и да скрие в нея две малки бисерни сълзи.

— Тук ли сте? — обади се един весел глас из дърветата.

Иванко, Слава и Борил заедно с неколцина млади боляри и болярки се появиха с китки от дребни благоуханни ягоди в ръце.

— Почакайте един миг — каза Иванко — ще се притека да занеса тая китка на царицата. — И той веднага изчезна, последван от недоверчивия поглед на Слава.

Като минаваше край Зоя, която разправяше на куп любопитни болярки разни небивалици из византийския живот, той й отдаде част от ягодите и успя незабелязано да пришъпне:

— Какво да правя! Не се отделя от мене…

А когато се върна при младите, тръсна шеговито яката си и каза:

— Ух! За малко щях да остана при едни вехти свраки! Едва се спасих…

Слава глумливо му се закани с пръст:

— Лъжеш като влах!

— Да не ме спаси земята — отговори болярът и се изсмя.

— Хайде, хайде, побратиме, не се кълни като баячка — каза болярът Тодор — че стига, знаеш ли?

— Ех, и ти си един доброненавистник! Да не се поглуми човек! С твоите медоточни думи можеш да умориш човека… — Иванко весело подрипна. — Хайде сега да завъртим едно хоро! Днес сме живи, утре не сме! Каквото се повеселим, това ще ни остане. Ей богу!

След малко поляната се изпълни с викове и смях.

Крагуярът Панчо извади кавала си и поде скокливо хоро. Бледите бузи на Мария поаленяха като цвят на шипка. До нея скачаше горд и строен княз Иваница. Никога дотогава Мария не бе чувствувала такъв буен прилив на щастие. Малката й ръка трепереше в силната десница на момъка. Начело на хорото бяха цар Асен и царица Елена — гъвкава и стройна в рубата си от лилав аксамит, везан със златни кокичета.

Откъм гората лъхна ветрец — лек и кротък като ласка. Седефените облаци пламнаха в златочервени отражения, дивите теменуги изпуснаха още по-остро и омайно благоухание. В побледнялото небе трепна голямо сребърно око. Вечерницата бе изгряла.

С радостна глъчка ловджиите почнаха да се прибират за връщане. Отново цялата гора екна от звуци на рог и веселия лай на загарите.

Стрелците препуснаха напред да сторят път за царската дружина. С живо любопитство закъснели пътници се спираха по друма и чакаха да видят приказното шествие. Белгун, Белгун щеше да мине! И царицата…

— Марийо — попита внезапно Иваница и се наведе над рамото на младата мома, която яздеше вляво от него — Марийо, искаш ли да станеш моя жена?

Въпросът бе дошъл неочакван и чуден до устните му. Но той не се побоя да го изрече. И без това знаеше, че рано или късно Асен щеше да го убеди да стори това. Само на него Иваница бе изказал мъката си по Ефросина.

— Ожени се — бе казал царят — и ще я забравиш. Ожени се за Мария. Тя те обича.

— Искаш ли? — попита още веднъж Иваница и се помъчи да надзърне в големите й светли очи.

— Да — отвърна девойката и го погледна.

Лицето й бе преобразено от неземна радост. Някъде напред млад боляр запя тръпна, копнееща песен за свидна изгора. Една по една изгряваха по смръкналото небе звезди в бляскави съчетания…

Като бели пламъци скачаха хрътовете в моравия здрач.

Едно младо женско сърце благодареше на бога.