Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (68)

Глава XXXVIII

В тази нощ в царския палат на Трапезица някакво смътно, тревожно чувство накара княз Йоан да отвори очи и да скочи, седнал на ложето си. Той се огледа замаян наоколо си. Струваше му се, че все още сънува. Някой го бе извикал. Съвсем ясно той бе чул гласа на чичо си. Отчаян, страшен: „Йоане, Йоане!…“

Момъкът поглади горещото си чело. Тъмно безпокойство сви сърцето му. Какво ли означаваше този сън? Какво ли ставаше там долу, при Солун…

Той си легна, зави се и затвори очи. Но не можа да заспи вече. Хиляди съмнения горяха мозъка му. Защо Добромир беше така тайнствено изчезнал? Какво се бе случило? Кога щеше да се върне? А толкова отдавна не бе идвал находник от Солун…

В това време Радул съкращаваше пътя си с един завой край Беласица, за да изпревари бегачите на Манастър. Конниците му летяха като бързокрили птици. Ни умора, ни глад можеше да ги спре. През, където минеха за кратка почивка, тълпи развълнуван народ ги заграждаше и разпитваше дали грозната вест е вярна. Мнозина се присъединяваха към Радуловата дружина и с гневни закани потегляха към Търново.

Пристигнаха в столицата през една тъмна, облачна нощ. Още отдалече те разбраха, че е станало нещо. Пред градските порти се мяркаха засуетени стражи. Огньовете на бойниците бяха изгасени. Никой не питаше кой иде и где отива. Радул каза на конницата си да го чака под Боярски рът и изтича като мълния с коня си към Трапезица. Копитата изкънтяха по Владишкия мост. С наведена глава до врата на сребристия си жребец Радул изкачи на един дъх стръмната пътека и спря пред високата кула на Йоановия замък. Сърцето му биеше като лудо. Той скочи на земята и заблъска портите.

— Тук ли е князът? — извика изтръпнал Радул.

— Тук! — отвърна някой от бойницата. — Кой го дири?

— Войводата Радул! По-скоро!…

Смаяни, стражите отвориха голямата порта. Йоан още не си беше легнал. Сепнат в глуха тревога, той видя пред себе си младия войвода, потънал в пот, с изкривено от умора лице.

— Княже, где е челник Матея?…

— Тук, в Търново. Но какво има? Какво правиш? Радуле…

С внезапно движение на набожно страхопочитание войводата коленичи пред него, снема шлема си.

— Да живее Йоан Асен II! Ти си нашият цар и повелител…

Князът го гледа поразен, не смее, не иска да разбере грозната истина. Целият свят се залюлява около него.

В това време в стаята влиза брат му Александър. Радул скача, грабва ръката на Йоана.

— Няма време за губене! Тръгвайте след мене! Бърже!

Князът все още стои като вкаменен, струва му се, че подлудява. Изведнъж той улавя войводата за дрехите и вика със страшен глас:

— Говори! Радуле… Разправи… Какво се е случило?

— Убиха царя! Манастър го уби! Тази нощ куманите ще провъзгласят Борила за цар! Бягайте… Спасете се… Вие сте нашата надежда. За вас ще пролеем кръвта си! Спасете живота си! Тук не се знае сега какво може да стане…

— Манастър! Манастър! — викаше подлудял от скръб княз Йоан. — О, Борил скъпо ще плати своята измяна. Остави ме, остави ме! — и той бясно се дърпаше от ръцете на войводата. — Аз ще го намеря… Дайте ми сабята, наметката… Сандро, ела с мене!

— За бога, господарю, опомни се!… Няма време. Долу заръчах да ви чака лодка… По-скоро! — и той повлече след себе си момъка.

Княз Александър донесе оръжие, шапки и наметки. Бледен, с изстинали устни. Движеше се като несвестен.

В това време силни удари се засипаха по вратата на кулата. На прага се яви царица Елена. Тя се хвърли към синовете си, обсипа ги с въпроси.

Тогава Радул изтича към кулата и погледна надолу. Десетина конници удряха с копия на голямата порта.

— Кого търсите?

— Княз Йоана!

— Добре. Ще ви отворим. Почакайте! — И като заръча на изплашената стража да не отваря никому, Радул отново изтича към князете.

Те бяха готови, с шапки и наметки. С отчаяно хълцане царица Елена прегръщаше синовете си. Радул полека я оттегли настрана.

— За тяхно добро, господарке.

— Ами Ана? — попита изведнъж Йоан и лицето му се сгърчи от мъка.

— Не може! Няма време… Трябва най-напред вас да спасим. На вас се надява България… — и Радул повлече княза подире си. Тримата се спуснаха по тъмната стръмна стълбичка на задния вход откъм реката. Радул отвори вратичката и предпазливо се огледа. Вън нямаше никой. Етър яростно блъскаше тъмните си води в стените на крепостта. Големи бели облаци се гонеха по небето.

— Ето лодката, там е вързана — пошъпна Радул. — Преплувайте до малкия мост. Там ще ви чакам с коне…

Йоан и Александър изчезнаха безшумно в мрака. Войводата се ослуша. След малко до ухото му достигна тих предпазлив плясък на гребла. Тогава той изтича отново горе по тайната стълбичка. Отиде до кулата и надникна от прозорчето. Войскарите гневно ругаеха и заплашваха, че ще разбият портата.

— Князът се облече и каза, че е готов да ви приеме.

— Хайде, по-скоро! — развикаха се нетърпеливо долу.

Отметнаха тежките скоби, снеха веригите. Конниците нахлуха в тясното дворче, слязоха от конете си и бързо се изгубиха по широката стълба нагоре. Скрит зад една колона, Радул почака да заглъхнат стъпките им, след това с леко движение се метна на коня си, взе един от техните за юздите, заръча на стражата добре да залости вратата и да не пуща никого нито да влиза, нито излиза — и полетя по посока на малкия мост, към високия рид.

Цялото небе беше покрито вече от един-единствен грамаден тъмен облак. Далечни светкавици ослепяваха очите за миг и пак угасваха. Закапаха едри капки дъжд.

Придошлите води на реката гърмят със страхотен, застрашителен грохот. Радул се разхожда със свито сърце по потъналия в мрак мост, наднича в развълнуваната бездна, взира острия си ястребов поглед, дърпа с трепереща ръка блестящата коприна на въсите си.

Няма ги още. Какво ли се е случило? Ако са ги заловили някъде? И той усеща как ръцете му изстиват като лед. Тревога запира дъха му. Нещо зашумява откъм реката. Радул се навежда колкото може и се ослушва. Някаква лодка наближава. Те са!

— Радуле… — се чува тих зов.

— Тук съм.

С един скок той се мята на коня си и повежда двете животни към друма, който се вие край реката.

— Защо се забавихте, за бога? Съсипах се за вас…

— Не можех. Отбих се да се обадя на Ана…

Радул нагазва във водата и дърпа лодката към брега. Гласът на Йоан трепти от зле сдържана болка.

— Радуле, на тебе я оставям. Грижи се за Ана, за децата, за мама. Грижи се за Мария. Прибери я от куманката. Нека живее у нас… Сбогом, Радуле! Няма да ти забравя това, което стори за мен…

— Сбогом, царю! Надявай се и чакай! Щом се разправим с Борил, ще те повикаме. Обади се по някого. Где мислиш да отидеш?

— Някъде на север… При русите… Ще се обадя.

Князете са вече на конете. Йоан се навежда и стиска силно десницата на Радула.

— Сбогом! Сбогом!

И те пришпорват конете си по пътя за Преслав.

Радул стои под обилния дъжд, докато тропотът на конете заглъхва. Далеч откъм „Свети Димитър“ се задават няколко конници. Летят стремглаво към него. Радул се загръща в плаща си, смъква шлема до веждите и тръгва по моста. Конниците се спират на няколко стъпки от него. Мокрите им копия блестят под димящия пламък на борините.

— Хей, войскарю! Не си ли виждал да минават оттук двама конници?

— Да. Ей сега минаха.

— Накъде отиваха?

— Натам… Към Енювия друм…

Преследвачите изчезнаха като вихрушка.

Тогава Радул се впусна като бесен в нощта, сред трясъка на гръмотевиците и плясъка на дъжда. Буйните води на Етъра бучат и гневно се блъскат в бреговете си. Нещо тъмно и опасно се крие в дълбокото мълчание на заспалия град. Пети път поред побелява небето в ярка светлина. Някъде наблизо до Владишкия мост трясва с оглушителен шум мълния. В далечината изсвирва рог. Отнякъде отекват остри проточени викове. Смътен глъч се издига, расте, разлива се като река.

Дин-дин-дон… Дин-дин-дон… Дин-дин-дон…

Камбаните на „Свети Димитър“, на „Свети Иван“, на „Свети Петър“, на всички болярски църкви тревожно пронизват въздуха. Дъждът все още вали като из ведро. Потоци от хора с изумени и изплашени лица запълват, наводняват, заприщват тесните търновски улички.

Радул отчаяно хлопа на портата на челника Матея.

— Събирайте хората си и тичайте към Царевец! Един отряд от вас да отиде да види пази ли се тайният вход при водоемната! Ако успеете да заемете крепостта, оттам, спуснете решетките на всички порти! Хайде, по-скоро!

След това бяга по богомилската махала. Дига всички на крак, съобщава за измяната, подбужда към бунт и отново тича към Боярси рът. Там хората му го чакат нетърпеливо. В него има само една мисъл. Да дигне моста, преди там да са нахлули всички Борилови хора… Той се спуща с хората си нагоре по ръта. След тях в мрака се изрязва дълга огнена бразда. Конници с пламтящи борини тичат подире им. Радул спира коня си, обръща го и се спуща към тях.

— От кои сте? — реве той всред грохота на бурята.

— Стрелците на Матея! — отвръщат много гласове.

Радул извиква от радост. Отново догонва людете си.

— Дерзайте, момчета! Наши хора са! Бог ни помага…

Но мостът на крепостната стена е вече дигнат. От кулите ги посреща дъжд от стрели. С отчаяна смелост хората на Радул и Матея обграждат всички странични кули и нападат портите с копия и секири. Цяла нощ се води неравна борба. Входът при водоемната се пази от две дружини Борилови стрелци. Към разсъмване вече всички търновци са грабнали оръжие и помагат на нападателите. Но крепостта е непристъпна. Ще може да се предаде само с глад.

Всички са решени търпеливо да чакат.

Дъждът е престанал. Някаква мъглива мрачна зора леко разпръсва сивата си светлина. Радул събира хората си и отново изкачва Боярски рът. От бойниците им хвърлят камъни и гавелоти. Той заклина изменниците да се предадат, защото инак, като се върне царската войска, лошо ще си изпатят. В този миг от бойниците екват радостни викове и ликувания. Долу по друма се задава куманската конница.

Изведнъж Радул извиква. Една стрела стърчи в рамото му. Остра, зашеметяваща болка го кара да се сгърчи надве. От ръката му капе топла лепкава течност… Той измъква стрелата, захвърля я и надава боен вик към войските си.

— Пресрещнете куманите! Не ги пущайте към портите!

Двете войски се срещат по средата на Боярски рът. Начева зловеща, неравна борба. Мястото е тясно и неудобно. Неколцина конници се подхлъзват по мокрите камъни и падат в пропастта. Ужасени, другите се отдръпват назад. Стрелците на Матея ги заграждат откъм гърба. Но по друма се задава нова куманска конница. Войските на княз Йона… В низината, на тясната поляна край реката, все нови и нови кумански вълни заливат малцината въоръжени богомили — повече стари люде или невръстни момци, понеже всички други са събрани при Солун — помитат отчаяната им защита и нападат откъм гърба стрелците на Матея. Притиснати между два неприятелски отряда, стрелците бързо гинат.

С безумна храброст войскарите на войводата Радул защищават стъпка по стъпка входа на крепостта. Но от бойниците пак ги обсипват с дъжд от стрели. Редиците редеят… Останалите живи прескачат труповете на другарите си и притиснати от плътната редица кумани, бавно почват да отстъпват към крепостта.

— Дързост, момци! — реве Радул. — Никой да не се предава жив на тези изменници!

Но в това време куманите нахлуват в крепостта през останалите порти. Храбрият Радулов отряд е заграден отвсякъде. Куманите изтикват малцината останали негови хора до самия край на процепа.

Всичко е загубено. Борил и куманите са пълни господари на Царевец. Изведнъж колелцата на подвижния мост заскърцват, желязната врата се спуща бавно, мостът закрепва яките си зъби в скалата. На прага на кулата застава дребен мургав мъж с тесни черни очички. Зад него се тълпят стрелци и щитници. Радул впива очи в него и яростен вик замира на гърлото му. Ловък като дива котка, с един скок той се хвърля въз кумана и го събаря на земята. Всичко това става така бърже, че никой не успява да дигне ръка, когато двамата вече се търкалят в смъртна борба по тесния каменен провлак.

— Куче! Скъпо ще платиш!

Уплашени викове отекват в утринния здрач. Неколцина се спущат върху борещите се. Но Радул е вкопчил ръцете си като клещи в гърлото на изменника. От рамото му струи кръв и остра болка замъглява взора му. Един стотник забива камата си в гърба му и се отдръпва назад. Двете тела се търкалят към края на пропастта. Ужас вцепенява всички. Още малко и двамата ще полетят в бездната. Но с последни усилия Манастър се изправя. Радул се вдига заедно с него, без да го отпуща. Преплетените им ръце се вият като змии. Морното им тежко дишане се чува далеч. Никой не смее да изпрати стрела, за да не улучи Манастър. Внезапно, с последно усилие, Радул блъсва куманина. Дребното тяло на Манастър литва надолу, отскача по скалите и пада в бездната. Изтощен и ранен, Радул грохва до самия ръб на провлака. Викове на гняв и ужас се извиват като буря. Куманите се спущат към него.

— Хвърлете и него долу! — се чуват яростни възклицания.

— Не!

Всички изтръпват и се обръщат към крепостната порта. Свалят шапки, свеждат глави.

Студените очи на Борила се впиват в неподвижното тяло на момъка.

— Дигнете го! Затворете го в кулата при Сеслав! Искам го жив!

По лицето на новия владетел играе странна, жестока усмивка.

Радул с мъка се изправя на лакътя си, очите му бавно се отправят към деспота и пламват в зловещ пламък.

— Този! Той ще замести Калояна… Този си избрахте за господар! Помнете думите ми… Това, което… тримата братя… спечелиха за двадесет години… този… ще го изгуби за двадесет дни. Но… него… него ще го търпите. Вие, които не можехте да търпите между вас… Асена, Петра… Калояна… този… Борил!… ще свеждате глави… под… краката… му!… Безчестие!

И той пада безчувствен на земята.

А конниците като вихър летят из града, медни щитове звънят тихо и зловещо, от кулите тръбят дълги тревожни призиви. Целият град тръпне настръхнал.

Дин-дин-дон!… Дин-дин-дон!…

Камбаните звънят като безумни. И страшната вест поразява сърцето на търновци като бяла мълния.

Царят е убит… Добрият цар Иван е убит…