Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава XII

Летен вятър шибаше лицата на четиримата конници, които слизаха през една широка тъмна улица към седемнадесетия квартал на осмия регион. В осмия регион, разположен към стръмните брегове на Петриона, живееха най-знатните и най-богатите ромеи. Там бе и дворецът на Ефросина.

Беше навалял три педи сняг. От години във Визанс не бяха виждали такова чудо. Но въпреки късния час четиримата често срещаха весели дружини конници, генуезци с дълги, широки саби, писани търговци с килнати към тила кожени пирамиди. От време на време зад някой ъгъл се мяркаха тъмни, дрипави образи — може би просяци, може би скитници, които, щом забелязваха императорските войници, веднага изчезваха. Недалече се чуваше ясно плясъкът на вълните.

— Адриан ще дойде също, нали? — попита неочаквано Теофил.

— Не, не знам — измънка смутено Иваница — той не е ли в Силиври?

— Страторът Адриан се завърна тази сутрин — каза един от телохранителите.

— А! — извика неволно Иваница и веднага хвърли бегъл поглед към другите, но едва ли някой бе забелязал уплахата в гласа му. Действително внезапното завръщане на стратора можеше да попречи гибелно на предначертаното.

Дано не се научи, че тази вечер сме у Ефросина. Ти, чудотворецо, и ти, пречиста дево наша Владичице, помогнете ми! Дано го примами някоя нова пантомимка или весел пир с жени и песни.

Старото съмнение го жегна. Ами ако Ефросина го мамеше? Ако всичко беше само нагласена примка, за да издаде мислите и кроежите си? Теофил знаеше ли нещо? Все едно! Само да свърши по-скоро! Не можеше волното чедо на Хемуса, другарят на орлите, да живее в златна клетка.

Когато спуснаха чукчето върху медната плоча на голямата врата, вместо очакваното лице на домоуправителя Михаил се появиха дълбоките бръчки на старата Пулхерия.

— Той отиде за сирийско вино — отвърна тя на въпроса на телохранителя.

— По това ли време? — измърмори недоверчиво снажният стотник.

Иваница усети как устните му изстиват. Горе на стълбите ги чакаше с двусвещник в ръка Ефросина. Тясното й нежно лице бе необикновено бледо. Но огромните пъстри очи гледаха хладно и решително. Тя дигна високо двусвещника над главата си, наведе се малко и каза учудена:

— Стратор Адриан не е ли с вас? Днес в третия час след пладне му пратих вест. Ако знаеше, че в Пандохейона са отседнали сирийски търговци с дивни вина, нямаше да се изплъзне. Аз пратих Михаила с голямата кана. Заповядайте!

Един стотник остана долу при вратата, а другият се качи горе и седна в триклиниума. Гостите снеха шапките си. Като влязоха в приемната, Теофил свали копринения си пояс, на който висеше малък меч в капия от червена кожа, и го остави на обикновеното място — върху мраморната ракла. Ефросина въздъхна облекчено и покани двамата мъже в трапезарията. След това се върна, взе пояса с меча и ги скри.

Със спокойна усмивка тя сипа на гостите крила от охранени ярки със сос от червен пипер. Само ръцете и едва забележимо трепереха.

— Защо Михаил се забави? — попита удивен Каламодиос.

Хетерата дигна рамене.

— Ако си е опитал повечко, може да ни накара да чакаме… Но докато се върне, ще ви донеса от онова хубавото, бялото… — и тя изчезна безшумно зад една завеса.

В това време Михаил пътуваше за Родосто с писмо до сестра й Ирина — жена на дребен търговец.

Стотникът седеше неподвижен, подпрял ръце на дългия си меч. Кръглите му като на бухал зеници се втренчиха върху таблата, която носеше младата жена.

— Да ти налея една чаша? — попита ласкаво Ефросина.

Стотникът сви едрите си рамене и изръмжа нещо.

— Искаш ли? — и без да пита повече, тя наля в чашата, на чието дъно се белееше някакъв прах. — Вземи!

Войникът поклати глава:

— Опитай най-напред ти!

Жената весело се засмя, наля в една друга чаша и отпи.

Тогава стотникът взе чашата от ръката й и я пресуши до дъно. Ефросина го прокле на ума си, но все пак любезно се усмихна и отмина.

— Като че нашата приятелка крие нещо тази вечер от нас — казваше в това време Теофил на княза — не забелязваш ли нещо?

Момчето изтръпна. Ако Теофил се усъмнеше в последния миг? И защо Ефросина се бавеше? Дали стотникът е отказал да пие? Ами ако Адриан дойде ненадейно?

Времето отлиташе със зловеща бавност сред дълбоката тишина, която притискаше къщата. Иваница вече с мъка сдържаше безпокойството си. Ледена вълна обливаше лицето, ръцете, коленете му. Струваше му се, че Теофил чува биенето на сърцето му.

Каламодиос поклати глава.

— Да не се е случило нещо? Ще отида да видя — и той стана.

В този миг Ефросина се появи на прага. Лицето й беше жълто. Очите сурово блестяха. С един поглед тя съобщи на княза, че всичко е уредено.

— Но какво има? — извика учуден Теофил.

Една силна ръка запуши устата му, след миг той лежеше на пода с вързани ръце и широко разтворени от ужас очи.

— Не бой се, Теофиле — пошъпна Иваница, приведен над него — няма да ти сторя нищо лошо. Прости ми, че не можах другояче. Ако не избягам, трябва да умра. Ето какво искам от тебе: наметката, шапката, меча и пръстена с печата на Каламодиос. Вярвам, че в твоите дрехи по-лесно ще се измъкна. Ако не си съгласен, ще ги взема насила. И после още едно — трябва ми пропускателното ти писмо. У тебе ли е?

Теофил кимна с глава. Полека-лека баграта се върна на пълното му, пребледняло лице. Той бавно се изправи, седна на раклата и се замисли.

— Отвържете ме — каза и протегна ръцете си.

Иваница развърза копринения шнур, без да слуша упреците на Ефросина.

Теофил стана, отиде към княза и сложи ръка на рамото му.

— Нима не заслужавах твоето доверие, Иваница? — погледът му бе странно наскърбен. — Защо не ми казахте по-рано? Можехте ли да вярвате, че ще ви издам? Ако Фридрих Червената брада реши да покори Константинопол, както с българите, така и без българите той може да стори това. Нека господ пази Визанс… Дано някой достоен мъж седне върху престола на Свещения дворец. Само това ще ни спаси. А ти, Йоаница, ти ще видиш родния си дом.

Теофил съблече туниката си, свали пръстена, извади от един джоб някакъв тънък пергамент. Разгъна го и го подаде на Иваница. На него бе изрисувано алено крило на орел.

— Това е пропускът. Мини през Златната врата. След това поеми Свети Стефанския друм. Той е най-слабо охраняван.

Ефросина донесе пояса с меча, шапката и наметката.

Иваница беше готов.

Тримата се изгледаха развълнувани.

— Нека те пази светата дева Влахернска — каза Каламодиос и прегърна момъка. Постоя малко така, след това го пусна, изтри очите си и обърна гръб.

— Аз ще те изпратя вън — пошъпна смутено хетерата, — но най-напред трябва да вържем отново ръцете и краката на Теофила.

— Защо? — трепна обиден Каламодиос. — Още ли не ми вярвате? Не заслужавах това, Ефросина!

— Аз ти вярвам — каза Иваница и стисна крепко ръцете му. — А сега — сбогом! Ефросина ще ти разправи. Към разсъмване вие ще блъснете заспалия стотник по стълбите, ще дигнете тревога в цялата къща, ти ще изтичаш долу и ще кажеш, че съм те ограбил насила. Виждаш, че сме ти вярвали, щом сме разчитали, че няма да изкажеш Ефросина. Сбогом, Теофиле! Благодаря ти за всичко!

Князът нахлупи шапката до очите си и изтича в приемната. Една малка врата, скрита зад един килим, отвеждаше в някакъв тъмен коридор.

— Внимавай — пошъпна Ефросина, — тук са стълбите.

Слязоха тихо и предпазливо. След това минаха през едно преддверие, слабо осветено от блясъка на звездите, отвориха една желязна врата и се намериха в обширната градина, която се простираше зад двореца.

— Сега стига. Върни се! — каза момъкът.

— Не, не — пошъпна умолително жената и се притисна до рамото му.

Нежните й крака с мъка догонваха едрите стъпки на княза, девственият сняг на градината стигаше почти до коленете й, почна да се препъва, тръпки разтърсваха плещите й.

— Стига — каза решително Иваница и се спря.

— Ключът у тебе ли е?

— Да.

— Нали разбра? Най-напред ще завиеш надясно. Като вървиш все направо, ще спреш при първата пресечка. Там е площадът на Теофано̀. При обелиска ще те чака братовчед ми Никита. Запомни ли? Той ще те заведе под арките на Мавританския пазар. Там ще те чака друг мой сродник с коня. На двамата мъже ще дадеш по една кесия перпери. Третата ще ти остане за всеки случай. Разбра ли?…

Тя цяла трепереше. Зъбите й тракаха.

Двамата се погледнаха. Сърцето на Иваница биеше силно. Той протегна ръка.

— Сбогом…

— Колко се радваш, че си отиваш, Йоаница! — и изведнъж сълзи задушиха гласа й, за миг тя обори глава, преглътна страшната скръб, след това дигна очи — пълни с любов и безгранична преданост — обви шията му с хубавите си ръце и целуна като безумна челото, очите, устата му.

Внезапно ръкавът на хитона й се отметна назад и момъкът с ужас забеляза върху белоснежната й ръка голямо тъмно петно.

— Ефросина! Какво е това! Ранена ли си? Какво се е случило?

— Нищо, нищо — и тя, изплашена, смъкна ръкава си. — Бягай, Йоаница… Бягай… Страхувам се… Бягай!

Изведнъж страшна мисъл го порази.

— Ефросина! Какво си направила…

Жената закърши пръсти.

— Не знам… Йоаница, бързай. Страхувам се… Теофил е сам.

— Ако не ми кажеш, няма да мръдна оттука.

— Пресвета Мария! Не знам… Той не искаше да пие виното… Гледаше ме така лошо и опасно… След това застана до самата врата и не мръдна вече оттам. При първия глъч щеше да се втурне вътре. Бях скрила в пазвата си — за всеки случай — кама. Минах втори път и изтървах обицата си. Той се наведе… Не знам как стана… Камата се заби до дръжката в гърба му… Той грохна на земята, без да продума. О! — тя закри лицето си със сгърчени от ужас пръсти.

Иваница я стисна силно до сърцето си.

— Кажи, че аз съм го убил. Теофил няма да те издаде. Но ти? Как можа? Тия нежни пръсти… Защо? Нима толкова си ме обичала? Аз бях глупак, Ефросина.

Поиска му се да стори нещо безумно. Някоя пакост. Да я грабне със себе си, да я отнесе в далечното Търново. Беше невъзможно. Да се върне, да остане във Визанс, да приеме предложението на василевса. Притъмня му. Целуна бързо изстиналите й устни, дръпна се и след миг изчезна между натежалите от сняг дървета.

Ефросина отвори очи, направи няколко крачки с прострени ръце, след това коленичи в снега и дълго се кръсти.

— Света Ходегетрея и света София, свети Йоане, свети Лука, простете мене, грешната… Запазете го по друмове и клисури, през реки и неверни гори…

Стана. И се отправи към къщи. С пълно равнодушие изкачи стълбите. Нека василевсът я убие. Все едно. Животът й нямаше вече никакъв смисъл. Всичко й беше вече все едно. Само някаква безкрайна умора свеждаше тила й.

Но когато спря върху прага на трапезарията, сякаш черно було падна пред очите й. Това, от което се страхуваше, беше станало.

Теофил беше изчезнал.