Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава XX

Огромната войска, която Исак Ангел бе готвил срещу Фридрих Хохенщауфен, сега щеше да отправи всичката си мощ против ненавистните българи. Най-сетне трябваше да се послуша съветът на Василий Българоубиец и да се съкруши веднъж завинаги това бунтовно и размирно гнездо.

Планът на ромеите бе страхотен. Всеки час бързи съгледвачи пристигаха задъхани в Търновград и докладваха на Асена:

— Гръцките кораби потеглиха с близо стохилядна войска по посока на Анхиало!

— Гръцката войска слезе при Несебър и се присъедини към конницата им по посока на източния Хем!

Асен изпрати заповед да се изтеглят българските войски от крепостите и да се съсредоточат по планината, без да влизат в бой с ромеите. Да се държат само твърдините на Овеч и Преслав.

Нов находник извести:

— Исак Ангел отпочина с войските си при Варна и потегли по стария друм към Шумен, ала при Козаревец се отби по посока към Търново! Возят подире си безчет стреломети и тарани.

Столицата бе готова за обсада. Населението прибрано в трите крепости, храната струпана за много месеци, оръжието достатъчно. Годините на мир не бяха минали напразно.

Бе дошъл решителният час.

Исак Ангел беше решил да свърши веднъж завинаги с българите.

Асен знаеше, че Исак ще го нападне ненадейно. Ромеите бяха вероломно нарушили мирния договор, сключен при Ловеч. Това беше за очакване: доверчивостта в бойните работи е престъпление. Затова всичко бе обмислено до най-малката подробност. В плана на отбраната бяха посветени само малцина най-верни хора. Асен прилагаше плана на Крума срещу Никифора: да увлича врага все по-навътре в страната и да го отдалечава от продоволствените му средища, като го изтощава при всяка крепост с привидна защита, като изтегля главните си сили.

Планът на василевса беше да дири главната сила на Асена и да я съкруши окончателно. Тъй както бе сторил Василий при Беласица.

Нов находник донесе още по-страшна вест:

— Гръцките кораби продължиха пътя си и пред устията на Истъра навлязоха в голямата река, за да пазят нашия бряг. Да не могат куманите да ни дойдат на помощ.

Очите на всички бяха отправени към Асена. Докато той беше спокоен и водеше с твърда ръка и смайващо изкуство войната, всеки твърдо вярваше, че победата ще бъде с българите.

Разгневен от упоритата съпротива на Овеч и Преслав, Исак Ангел отмина по-малките крепости, чиито защитници напущаха кулите си, скачаха като елени по височините и като диви кози се катереха по стръмнините, но избягваха да влизат в ръкопашен бой. Той реши на всяка цена да превземе Търново.

Бавно напредваше византийската армия по древния, широк и удобен път към българската столица. Начело, се движеше цялата ромейска конница с вождове Мануил Камица и Исак Комнин, зетя на севастократор Алексей. Следваше пехотата, сред която беше императорът с брата си Алексей, подире им идеше несметно число обсадни машини, после обозът, а за охрана на последните части бяха отрядите на севастократор Йоан Дука, чичо на императора.

Търново бе обсаден.

Изтръпна цялата българска земя. И отвсякъде се притече помощ на Асена. От Долна земя тръгнаха доброволци и наближиха в усилен поход пределите на свободната родина.

В Цариград очакваха всеки миг да чуят вест, че Търново е паднал.

Не беше ли прославеният съдия Никита Хониат държал вдъхновено слово пред императора, преди той да потегли с войските си към България? Не беше ли му пожелал: „Денем слънцето да не го пали, нито месецът нощем, ръката му да изпитат всички негови врагове и всички, които го мразят, да станат като пяна пред лицето на вятъра…“

Ала обсадата продължаваше, враговете не се превръщаха на пяна, а ромейските войници бяха получили плата само за два месеца.

Двата месеца наближаваше да изминат, но Търново не се предаваше. Нито можеха да се превземат непристъпните му твърдини. В стана на ромеите почнаха да се дигат гласове на ропот и бунт. Страшните летни горещини сред тия напечени скали отнемаха всяка воля за борба. А продоволствието ставаше все по-мъчно.

Асен и людете му стискаха зъби. Още малко.

Търпението щеше да реши върховния изход. Два месеца бяха изминали от започването на обсадата. Бяха навлезли в третия. Беше юли 1190 година. В напечените от слънцето стени задухата ставаше непоносима. Водата се раздаваше само два пъти през деня. После само веднъж. Храната бе на свършване.

Иваница се разхождаше от бойница до бойница и от време на време се заглеждаше към далечните друмове. Сякаш чакаше нещо. Най-после пристигна един куманин, задъхан и побелял от прах. По голото му от пояса нагоре тяло тънки струйки пот чертаеха дълги криви бразди.

— Тридесет хиляди от нашите успели да минат голямата река! — извика Сокач на завален български език. — Промъкнах се през Дербента и ромеите не ме забелязаха…

Българските войскари се насъбраха около куманина, отрупаха го с въпроси. Иванко гръмко запя някаква бранна песен. Войводите нададоха радостни викове:

— Да излезем от крепостта!

— Да се впуснем в открита бран!

— Какво чакаме още?

— Помощта пристига! Да нападнем ромейския стан!

— Ще почакаме още няколко дни… — каза Асен и поглади замислено брадата си.

Целият обсаден град се разбуни, уличките се изпълниха с буйно ръкомахащи люде.

— Какво чакаме още! Помощта пристигна! Да нападнем ромеите!

Тия, които дотогава бяха чакали два месеца, сякаш не можеха да издържат два дена, два часа. Ала желязната воля на Асен спря всяка мисъл за размирие. Същата вечер Мануил Камица влезе в шатрата на императора и решително попита кога ще се раздаде платата на войските му, които не желаят повече да чакат. Докога? Българите нямаха никакво намерение да се предават.

— Като почнат да мрат от глад, ще се предадат! — бе отговорът на Исак Ангел.

— Да не почнем ние да мрем от глад… — прошъпна гневно ромейският войвода, като излизаше от шатрата. При входа той се сблъска със зетя на севастократора Алексей. Исак Комнин докладва на василевса и тъста си, че българите почнали да бягат от крепостта и да се предават.

— Виждаш ли, Мануиле — извика весело Исак Ангел. — Почва началото на края… Още малко търпение…

— Да не стане само като при Ловеч… Накрая търпението го изгубихме ние…

Василевсът не отговори. Той самият вече не знаеше дали ще може да издържи. Отдавна вече не бе имал вест откъм морските си защитни сили. Какво правеха войските му при Истъра? Той никога не беше очаквал, че Търново ще се държи толкова дълго… И закопня за прохладните градини на своите дворци край Босфора, за игрите и пантомимите, за веселбите и пиршествата… А ако войските му откажеха да се бият, щом не получат заплатата си? И Исак Ангел усети как леден страх пропълзя по жилите му. Тук людете защищаваха земята си и се държеха. А неговите наемници се биеха само докато им се плаща… Кой можеше да помисли, че тия проклети варвари ще удържат толкова време?

Севастократор Алексей, който се отегчаваше повече от брата си, накара да доведат беглеца, заловен тази вечер.

Влезе един младеж с брадясало, изпито лице. Очите му трескаво блуждаеха. Той едва се държеше на краката си. Двамата братя го изгледаха с презрение. Алексей жлъчно се усмихна.

— Ще запомните кога сте изживели обсадата на Търновград! Докога мислят вашите там да чакат… Какво чакат наистина, да измрат като мухи ли?

Младежът разбираше гръцки. Устните му затрепераха.

— Чакат! Докато дойде помощ, всички ще загинем! Куманите минали Истъра, но докато стигнат до Търново, всички ще измрем от жажда. В крепостите няма вече капчица вода. Реката пресъхна. Водохранилищата се изчерпаха.

Исак Ангел не чу нищо друго.

Куманите минали Истъра? Най-много след два дни те щяха да бъдат тук! Дори и по-скоро… Летящата куманска конница може да вземе тоя път и за един ден! Куманската конница! Която помита всичко под кривите си саби! Ако ги свари тук, на открито поле?

Исак и Алексей се спогледаха пребледнели.

Значи тяхната флота още се бави край устията на реката. Не е могла да спре минаването на страшните орди! А вече няма време да се върнат обратно по крайморския друм…

Една и съща мисъл ги прекоси. Няма време!

Изтръпнал, изгубил всяка смелост, Исак Ангел предпазливо попита беглеца кой е най-краткият път през Хема към Верея. Кой е най-удобният проход? Беглецът се замисли, после посочи Тревненския. Дори предложи да ги преведе, ако му заплатят добре. Но първо да се нахрани и почине.

— Колко кумани са минали реката? — попита несмело Исак.

— Тридесет хиляди!

Спасението е само в бързото отстъпление.

Сковаващият ужас не им позволи да премислят, че ромейската конница може да се разгърне по широкия северен друм, да посрещне на равното куманските отряди и да ги победи. Никой не мислеше вече за победа, а само да запази живота си. Тия българи бяха решили да се бият до последна капка вода, до последната троха, до последната стрела.

Уплашени, ромеите вдигнаха стана си и се отправиха по най-краткия път към Тревненския проход, водени от беглеца, който се беше съгласил за голямата награда да ги преведе.

Да ги преведе там, където отдавна ги чакаха, спотаени в непристъпните усои на планините си, верните Асенови войскари.

Щом научи за изтеглянето на ромейската войска, Асен нареди да се дадат от върха на крепостта условните знаци. По планинските стръмнини щяха да се запалят огньове, сочещи движението на врага. И скритите от по-рано български войски щяха да се приближат тайно в помощ на тия, които дебнеха в Тревненската клисура. В това време от спуснатите мостове на Търновските крепости се точеха Асеновите войскари, тръгнали по петите на ромеите.

Иваница затягаше каишката на шлема си, без да може да прикрие усмивката, която непрекъснато играеше на устните му, откак всички се бяха хванали на примката с пръснатия слух за пристигащите кумани. Някои дори вече чуваха тропота на конете им. Грижливо запазената тайна на Асеновия план я знаеха само десет души, освен Сокач и беглецът, който водеше сега Исаковите пълчища.

Беглецът беше довереният копиеносец на Иваница. Той щеше успешно да завърши дръзкото и опасно дело — ако само успееше да спаси живота си.

Старата царица прегърна поред тримата си синове и ги благослови. Не за първи път ги изпращаше на тежка и опасна бран. Но този път тя: чувствуваше, че борбата щеше да бъде на живот и смърт. Колцина от тия, които заминаваха, щяха да се върнат?

Напразно младата жена на Иваница се мъчеше да прикрие като свекърва си своята дълбока тревога. Те за пръв път се разделяха. В последния миг Мария усети, че силите я напущат. Предателските сълзи задушаваха гласа й, тя обви с отчаяно движение ръцете около врата на мъжа си.

— Иваница, Иваница — плачеше тя притиснала лице до рамото му — обещай ми, че няма нахалост да излагаш живота си. Заради мене. Помни, че ако ти се случи нещо, аз ще умра от тъга… Заради детето ни… Нима то трябва да се роди, за да не познае бащина милувка? О, Иваница, прости ми. Не знам. Предчувствувам нещо лошо… Като че ли няма никога да се видим вече…

— Марийо… Бъди храбра, не говори безумни неща… Аз съм уверен, че ще се върна. Скоро ще се върна победител… Хайде, засмей се сега, ще се върна може би още преди да се роди момчето.

— То може да е момиче — пошъпна младата жена и отново избухна в хълцания, които напразно се мъчеше да прикрие, като забеляза строгия поглед на свекърва си.

— Знам, че няма вече никога да го видя… — пошъпна тя, когато се облегна на ръката на баща си, стария княз Алцеко.

Елена беше спокойна.

„Дано издържа още малко, още съвсем малко. Само да не види Асен сълзи в очите ми“ — горещо се молеше тя в ума си.

Царят целуна двамата си синове и погледна жена си.

Безмълвно Елена закичи гърдите му с китка помничета и му подаде копието. На него бяха навързани седем-осем панделки. При всяка нова победа нова панделка се нареждаше при останалите.

— Бъди ми жив и здрав… Върни се окичен с победа…

Зоя се сбогува с мъжа си, но погледът й подири Иванко. Едрият момък потупваше коня си по врата и шъпнеше на Слава, която го закичваше с морави перуники.

— Като се върна, ще се оженим…

Развяха знамената. Засвириха бойните тръби.

— Готови ли сме? — попита Асен. Мургавото му лице беше изопнато в сурова решителност. Той погледна още веднъж своя роден дом с пълзящ бръшлян по мраморните стълбове, погледна за последен път близките си, после се обърна към войводите, които го гледаха изправени до конете, готови за заповедите му. И не се обърна вече.

— Тръгваме! — извика отново.

Всички се метнаха на конете си.

— Сбогом! — извика Иванко и махна с ръка.

Жените стояха безмълвни и вцепенени от скръб. Чуха как тежко изтрополиха конските копита върху подвижния мост, след това изтичаха до голямата западна бойница и оттам дълго следяха с поглед препускащите коне, които бързаха да настигнат многохилядната войска, да застанат начело и да поемат друма към юг.