Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава XVII

Някакво леко похлопване боязливо счупи очарованието на безкрайната тишина, която спеше в една от огромните, здрачни зали на Латеранския дворец.

Пълният, нисък мъж, който пишеше нещо, склонен над работната си маса, дигна глава.

Влезе един капелан с бледо и безстрастно лице.

След като се поклони дълбоко, той съобщи, че българските пратеници са дошли.

Пълният човек остави перото на масата, в големите му сини очи трепна любопитство.

— Доведете ги! — рече кратко и отсечено.

Духовникът се поклони и излезе безшумно.

Този нисък пълен мъж с извити като дъга вежди, дълъг орлов нос и тънки извити устни бе роден през 1160 лято като най-млад син на граф Трасмондо Сеньи и дона Кларичия Скоти. В светото кръщение той бе получил хубавото и нежно име Лотарио. Но тридесет и седем години по-късно умният и даровит кардинал Лотарио трябваше със сълзи на очи да промени нежното си име, което подобаваше повече на някой трубадур, отколкото на един мъдър духовник. В 1198 лято, когато след смъртта на Селестин III, конклавът се бе събрал да избере нов папа, три бели гълъба хвръкнаха над главата на кардинал Лотарио, а най-светлият от тях кацна на дясното му рамо. Конклавът единодушно избрал за папа кардинал Лотарио. Но едва ли само заради знамението на гълъбите. Защото нямало между всички събрани плешиви и грохнали мъже по-мъдър, по-решителен и по-благороден кардинал от младия Сеньи. Със спокойно сърце старите кардинали поверили свети Петровата тиара на този боговдъхновен мъж. А сълзите, с които той приел отличието, потвърдили за лишен път благородството на душата му.

— Аз съм млад, неопитен. Не съм достоен за тази чест… Изберете друг, по-умен, по-заслужил… — се молил той със замъглени от сълзи очи. Напразно.

Така кардинал Лотарио Сеньи станал папа Инокентий III.

При него бе потърсил защита и българският цар.

Папата стана и след като се преоблече в частните си покои с бял палиум, извезан на златни кръстове, и двувърха митра, отиде в приемната зала. Веднага вратата се разтвори широко и тайният камердинер на папата извести за влизането на пратениците:

— Кардинал Леоне! Благородните момци Василий и Витлеем!

Василий бе син на презвитер Константин, а Витлеем бе по-малкият син на великия боляр Сеслав, най-доверения човек на царя.

Кардиналът поздрави благоговейно повелителя си, след това повика при него двете момчета, които бяха коленичили близо до прага на залата. Василий и Витлеем се приближиха, изпълнени с благочестив трепет. Отново коленичиха и целунаха обувката на папата. Инокентий ласкаво се усмихна, поглади момчетата по главите и ги покани да седнат. После седна на трона и заповяда да донесат подаръците на Калояна. Духовници внесоха една голяма сребърна тепсия, два топа златовезани платове, три кожени кесии със златни перпери.

— И още един скъп дар, сантита — каза кардиналът, като отново се поклони. — Владетелят на българите ви праща тази древна скъпоценна камея заедно с посланията си. — И кардиналът презвитер на Светия кръст коленичи, подавайки Калояновото златопечатяо слово и писмото на примас Василий.

Папата ги взе и каза:

— Синът на презвитер Константин, моят добър приятел, и момчето на кралския довереник ще останат в Латерана и ще се издържат на моя сметка. Нека изучат добре латинския език, за да бъдат просветители на своята страна. За възпитател ще им дадете епископ Йоан. А сега заведете ги да си починат и добре да се подкрепят.

Той кимна с любезна бащинска усмивка на двете млади българчета и като остана сам с кардинала, заслуша с живо любопитство всичко, което бе станало в Търново. След това подаде ръка на кардинала, който целуна пръстена му, и се оттегли.

Папата дълго и внимателно чете пергаментите, изпратени му от Калояна и Василий. Тънките му устни се свиха в неуловима, чудна усмивка, докато очите му не можеха да се откъснат от следните думи:

„… coronavit et benedixit imperator Calojohanni domino omnium Bulgarorum atque Blachorum.“

Какъв беше този дързък мъж, който се обръщаше към него с такава надменна самоувереност? Той му беше изпратил кралска диадема, а примасът известяваше, че кардинал Лъв е „благословил и коронясал император Калоян, владетеля на всички българи и власи“. Беше въздигнал архиепископ Василий в примас на българската църква, а хитрият българин се правеше, че не разбира, че примас и патриарх не са съвсем едно и също нещо, и известяваше на Инокентий, че кардинал Лъв „благословил пресветия патриарх на цяла България по поръка на негово светейшество…“.

Каква твърда упоритост, какво царствено достойнство…

Докато в първите си послания той молеше да се изпълни някое негово желание, сега вече направо изявяваше волята си:

„Пиша ви обаче и за унгареца, че моето царство няма никаква общност с владенията или нещо друго с него. Моето царство с нищо не му вреди, а напротив, той напада и уврежда владенията на моето царство. Господин кардинал Лъв сам видя и ще извести на ваше светейшество дали аз не зачитам крал Емерих, или той не зачита мене. Нека ваше светейшество му пише да стои далече от моето царство, понеже моето царство няма намерение да не го зачита, нито да отива против неговите земи. Ако обаче той сам дойде против моето царство и бог помогне да бъде победен, нека ваше светейшество ме освободи от всяко подозрение…“

Така не му беше писал никой досега.

Нито необузданият френски крал Филип Август, нито пламенният Алфонс Кастилски, ни датчанинът Кнут VI, нито строгият Бела III, ни смелият Ричард, наречен Лъвското сърце…

Я гледай — този българин…

Папата продължи да чете смаян и недоумяващ.

„… Също за латините, които навлязоха в Константинопол, пиша на ваше светейшество, да им пишете да стоят далече от моето царство. Така моето царство не ще им стори никакво зло. В случай че те наченат нещо против моето царство и не го зачетат, и убият някого от моите поданици, нека ваше светейшество не хвърли съмнение връз мене…“

В паметта на Инокентий бавно изплуваха думите на мъдрия му учител от Болонския университет — Джовани ди Порта Равенате.

„… Обичай смелите. Те са солта на земята…“

И в далечния великолепен дворец на Латерана мъжът, който се считаше божи наместник на земята, почувствува цялата красота в живота на оня непознат, горд планински княз, който с толкова смелост бранеше правата на малката си страна.