Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (63)

Глава XXXIII

Беше душна ветровита нощ.

Стражата на главната кула бе свирила наскоро за смяна. Това ставаше обикновено през десетия час. Всичко в палата спеше. Или изглеждаше, че спи. Прозорците на царските спални бяха тъмни. Но и царят, и царицата лежаха без сън в леглата си. Сега всеки от тях си имаше отделна спалня. Твърде отдалечени една от друга.

Като чужденци, разделени от смъртна ненавист, живееха царят и царицата под общия покрив. Като два непримирими врага. Много рядко ги виждаха заедно. Понякога на черква, на някой по-голям празник, понякога на общата трапеза, когато гости почетяха царския обяд. Не си говореха никога. Или по-добре не си говореха съпругът и съпругата. Понякога царят задаваше някой бегъл въпрос на царицата, тя отвръщаше с няколко срички и всичко свършваше с това. И то само пред хора. Инак избягваха да се срещнат.

Всеки живееше своя живот, сам, поотделно. Калоян, затворен в работната си, през редките дни, когато биваше в Търново — или винаги някъде из Долна земя или Тракия, на поход, на бран.

Целгуба развличаше самотата си в лов, посещаваше черкви. Затворена в себе си, надменна и загадъчна.

През тази ветровита нощ само Мария спеше тихо и спокойно в ложето си. Нито царят, нито царицата можеха да затворят око. Всеки углъбен в тежките си мисли. Вероятно и най-последният парик нямаше да се съгласи да смени бордея си с този царски палат, ако подозираше колко горчилки и колко мъка се таеше под мраморните му сводове.

Лежеше Целгуба в мекото си ложе, слушаше със странно доволство виенето и фученето на вихрушките, които със страшна сила се блъскаха в кулите и бойниците, притваряше очи и се мъчеше да си спомни това, което се бе случило през деня.

Тя везеше ръкавите на някакъв хитон, сама в горницата, когато старата куманка й бе известила, че деспот Борил моли да бъде приет за малко. Учудена, тя бе вдигнала глава, сякаш не вярваше на ушите си. Борил? Нима имаше дързостта да иска да й говори насаме, след като беше получил преди няколко месеца от нея позорен удар от камшик? Когато на лов, останали за миг сами в гората, той се бе опитал насила да я целуне?

Все пак тя го бе приела. И той бе влязъл усмихнат и самоуверен, като че нищо не се бе случило помежду им. И от дългия им разговор тя бе запомнила само едно. Калоян й изменяше. След като я бе жестоко унизил, той сега й доказваше студенината и презрението си. Във Филиповград той прекарал цяла нощ е някаква танцьорка в шатрата си.

Сякаш й бяха ударили плесница право в лицето. Значи, той нямаше да й прости никога. Значи, цял живот им предстоеше да прекарат така — в студена и враждебна самота — съединени само от държавни задължения. Защото, докато Калоян имаше нужда от войските на куманския княз Йона, нямаше да смее да изгони сестра му. Но после? Кой знаеше какво ще стане после? И тя се виждаше изпъдена, унижена, заплюта от всички, презряна… Виждаше Калоян обграден с прекрасни млади жени, а може би той щеше да се ожени и трети път… За някоя хубава царска дъщеря, която щеше да му роди деца… И тя бе свила юмруци в безсилна ярост. А Борил, все така усмихнат, продължаваше да говори и да влива отрова в кръвта й. Да, всичко можеше вече да се очаква. Може би папата щеше да го сватоса за някоя дъщеря на католически цар… И, разбира се, Калоян щеше да има наследник… Нима това беше малък повод за развод? Ето вече толкова години тя не му бе дарила никаква рожба… Как папата бе дал развод на френския крал Филип? При все че младата му съпруга бе сестра на датския крал Кнут. Нима кралица Ингебург не бе млада, хубава, богата, скромна? И все пак кралят бе получил развод. Така е. След дълги борби — защото Ингебург бе имала много и могъщи защитници — папата бе отстъпил пред желанието на Филип. А Целгуба?

Кой щеше да я защити? Ех, да. Може би щеше да има някой… Самият деспот например… Но каква власт имаше бедният царски братовчед? Той не бе любоугоден към царя като Слав, който говори зад гърба му нехвелити работи, а пред лицето му се кланя доземи. Но Калоян нему бе дал златоносното Родопско прониятство, а Борилу бе поверил само охраната на крайдунавските земи. И деспотът трябваше да преглъща унижения след унижения… А пък живота си би дал дори за щастието на Целгуба…

И замаяна от гняв, тревога и омраза към царя, тя неусетно се бе намерила в ръцете на деспота, без да има сили да се изтръгне от силните му прегръдки. И сега още чувствуваше по лицето си дирята на страстните му целувки…

Вятърът яростно блъскаше по прозорците. Дългият му проточен стон приличаше на воя на диво животно.

Цар Калоян лежеше с отворени очи в широкото си ложе. Наближаваше да съмне, а той все още не можеше да заспи. Бавно почнаха да се очертават предметите из стаята, студена синкава светлина плъзна по прозорците. Навън се чуваха равномерните крачки на стражата. През три часа верните му телохранители се сменяха. Той се ослуша. По тежките стъпки позна стратор Константин. Обърна се на другата страна, но сън не слизаше до морните му клепки.

Недобри вести бяха дошли. Монферато владееше вече Драма и Сер в Долна земя. А сега се бяха научили, че той се срещнал в Кипсела с император Анри и двамата уговорили общото нападение срещу българите. Кога щяха да почнат бран? Вероятно напролет. Но и Калоян не спеше. И той през зимата щеше да се приготви. И когато най не се надяваха, той щеше да ги нападне. Ах, веднъж да паднеше Солун в ръцете му! Тогава с Анри лесно щеше да се разправи… Вече веднъж заедно с Шишман беше обсаждал Солун. Но крал Бонифаций се бе върнал от Пелопонес на помощ на жена си и Калоян се бе видял принуден да снеме обсадата.

Царят потръпна. Дали не бяха прави думите на Йоана?

„… Недей напада града на свети Димитър, чичо. Страх ме е от гнева на Чудотвореца…“

Ах, това бяха младежки боязни. Свети Димитър беше покровител на българите. Той завинаги бе оттеглил благоволението си от ромеите. Все пак отдавна Калоян не се бе молил пред иконата му. Сякаш нещо го спираше и заключваше в сърцето му искреността на молитвата. Царят отхвърли завивката. Бавно се отправи пред кандилото, което блещукаше пред иконата на светеца-войник. Коленичи и дигна взор, пълен с молба. Но някакъв леден трепет скова умилението на душата му.

Солунският чудотворец го гледаше хладно и враждебно. В сините му очи блестяха гняв и укор. Мечът в ръката му тихо светеше, пълен със закана. Царят не смееше да откъсне очи от това строго лице. Изведнъж ледена пот изби по челото му. От иконата го гледаше не свети Димитър, а Бодуен. Блед, кървав, със зловеща усмивка…

Калоян извика и се дръпна назад. С разтреперани ръце той се улови за дръжката на стола си и се отпусна тежко върху него.

Прекара ръка по челото си. Полудяваше ли? Какво ставаше с него? Някой потропа на вратата и след миг стратор Константин показа уплашеното си лице.

— Какво има, господарю? Стори ми се, като че ли извика.

— Не. Така ти се е сторило… Няма нищо. Върви…

И той остана отново сам с мъката си. Залута се като див звяр, заключен в клетка.

Кога най-сетне щеше да си отдъхне? Нямаше ли някога да се успокои душата му? Една след друга се надигаха беди, грозни и опасни. Щеше ли да има сили да устои докрай? Нямаше ли насред път да грохне? Не се ли бе помътил вече разумът му? Толкова години бяха изминали в непосилни борби, в изнуряващи тревоги.

Той стисна глава между дланите си. И тази черна мисъл, която не му дава мира, която ден и нощ неотстъпно го следи и прогонва покоя на краткия му сън.

Той изстена дълбоко като ранен звяр. Защо, защо той не можеше да изтрие от ума си ужасния образ, който го тормози. Да беше ръката му, която го мъчи така, би я отсякъл… Да беше окото му, би го извадил… Но мисъл, мисъл как се изтрива от ума, как се изличават образи от паметта?… Как ще изличи образа на мъртвото Бодуеново лице?… Усмивката, замръзнала на лицето му, кървавото му чело…

Стражата, която го срещаше, изплашено се дръпваше настрана и се прекръстваше. А той отминаваше, без да забележи никого, втренчен в нещо невидимо, като говореше сам на себе си и от време на време нравеше странни движения във въздуха. Кому се заканваше? На Анри? На Монферато? На Ласкарис?

Зората завари царя седнал на креслото си, с обронена на гърди глава. Той беше леко задрямал. Вятърът, който влизаше от отворения прозорец, леко развяваше дългите му сребристи коси.

Някой тихо похлопа. Втори, трети път. Най-сетне Калоян се стресна, отвори очи. Потрепера от студ и стана. Около очите му се виеха дълбоки сини кръгове. Лицето му бе жълто като на мъртвец.

Челникът Радул съобщи, че великият логотет княз Белота го търси и чака вън.

Царят поотърси плещи, потри ръце и почувствува как страшната умора, която вдървяваше членовете му, изчезна. Кошмарите на нощта се бяха изгубили заедно с последните сенки на утринния здрач. Нов поток от бодрост и сила преля в жилите му.

Защо го търсеше Белота толкова рано?

Князът влезе в стаята замислен, с разстроено лице. Личеше, че е преживял нещо много неприятно.

Калоян го покани да седне, почака да им донесат нещо да закусят и го загледа мълчаливо.

Столникът донесе млинчета, месо и вино, след това тихо се оттегли.

— Е, какво има? — раздразнение и нетърпение надничаха в гласа на царя. По-рано той леко понасяше и най-грозните вести. А сега, напоследък, мъчно вече издържаше неизвестността.

Князът въздъхна, навъси чело и загледа в земята.

— Ти знаеш, че Борил, Николина, Деян и Богдан и мнозина други кроят нещо недобро. Често се събират, губят се някъде. Готвят някаква измяна.

— Това ли си дошъл да ми кажеш? Аз го знам отдавна. Но те са в ръцете ми. Всеки миг, ако искам, мога да ги уловя. Добре. Но аз не искам да мислят, че се плаша от тях. Сега се правя, че не виждам. Но ако потрябва, окото ми няма да трепне. Само че трябва да имам нещо сигурно в ръцете си. Трябва да узная нещо положително. Узная ли — ще бъда безпощаден. Но инак не искам да им обръщам голямо внимание. Не заслужават. Какво могат да сторят? Бунт?

Войводите са с мен. Предателство отвътре? Всички велики боляри са с мен…

— Уверен ли си в това?

— Защо? Какво искаш да кажеш?

Белота се навъси още повече. Гласът му прозвуча глухо и зловещо в дълбоката тишина.

— Един от великите боляри, който довчера беше един от най-добрите ти приятели, посещава събранията им.

— Кой? Петър? Илиица? Рекирад?

— Не.

— Саца?

— Не.

Калоян изтръпна. До устните му стигна едно име, но той не посмя да го изрече.

— Кой? Кажи!

— Сеслав.

Царят гръмко се изсмя. Скочи. Отиде към прозореца и изведнъж се върна назад. Улови приятеля си за рамото.

— Луд ли си? — веждите му се свиха в грозна закана. — Кой те е измамил? — гласът му беше остър и дрезгав. Сякаш някой го душеше.

— С очите си го видях. Снощи се бях запътил към тях. Ти вероятно знаеш, че синът му обикаля отдавна дъщеря ми. Исках да си поговорим по това. Бях решил да ги сгодим, а след някоя година, като порасне Белослава, да ги оженим… Отивах пеш и сам. Като доближих кулата им, видях, че портата на градината се отваря и оттам излиза някакъв мъж, обвит в плащ, с нахлупена гугла чак до очите. Подуших нещо недобро. Дръпнах се назад, в сянката, и се вгледах по-добре в непознатия, който напускаше по такъв начин Сеславовия дом. Той се огледа малко насам-нататък и тръгна надолу към Етъра. Мина край мен, без да ме види. Представи си как се смаях, като познах, че това беше Сеслав! Где отиваше така по това време?

— Дали е бил той?

— Видях го с очите си! Същият бой, същият вървеж. Нали знаеш как се полюлява малко наляво и надясно, като върви.

— Е, после?

— Проследих го чак до фрушкото селище. По пътя го настигна Деян и двамата отидоха у стратор Тодор, Там се събират сега.

Уверен ли си, че е бил Деян? Може да са имали богомилско събрание… А богомилите са мои верни люде.

— Не. Деян беше. А знаеш, че той бяга от богомилите като дявол от тамян. Какво ще прави на събранието им? Въпреки това те търсят помощта на богомилите. Затова се мъчат да привлекат Сеслав към тях. Когато богомилите узнаят, че един от главните им хора е против теб — кой знае какво ще стане.

Калоян се замисли. Той бавно и мълчаливо изпи една купа с вино. Очите му горяха в някакъв горещ, сух огън.

Сеслав! Най-малко от него очакваше тази измяна… Сърцето му се сви. Възможно ли беше? Нима работата бе вече стигнала дотам. Той се усмихна. И Белота потръпна от усмивката му. Тъй страшна и заканителна бе тя.

Князът остана за обяд. На трапезата бяха поканени също презвитер Константин и кастрофилакт Видул, и войводата Сергий.

— Ще поканя Борил и Сеслав — реши внезапно царят. — Искам да ги видя заедно. Ще позная по очите им всичко. — И той изпрати находници да им извести. Искал да се посъветва за нещо.

На трапезата седна и царицата. Тя не очакваше да види там деспота. Като влезе в стаята и зърна Борил, тя така очевидно се смути, че Калоян за миг забрави да наблюдава държането на двамата съзаклятници. Учуден и замислен, той се загледа в Целгуба и най-невероятни мисли прекосиха главата му. Дали не знаеше тя нещо? Порази ли я това, че вижда Борил и Сеслав седнали един до друг? Той все още се учудваше на необикновеното й смущение — тя, която винаги и напоследък особено беше така студена, надменна и затворена в себе си.

В трапезарията се втурна заморен един страж и съобщи, че двама пътници искат веднага да влязат при царя.

Калоян се разсърди.

— Човек не може и да се нахрани на мира! — извика той. — Нека почакат малко…

Но за голямо учудване на всички присъствуващи двамата пътници се втурнаха вътре, без да обръщат внимание на съпротивлението на стражата пред вратата. Княз Белота скочи и застана до царя. Какво искаха те това време тия прашни, морни кумански войскари? Някаква примка ли беше? Той хвърли изпитателен взор към Борил и Сеслав. Пътниците носеха със себе си някаква торба.

— Какво има? Каква е тази дързост? — изгърмя недоволно гласът на царя.

Но куманите леко се усмихнаха. Въпреки праха и умората мургавите им лица сияеха от задоволство. Един от тях успя да развърже торбата, извади оттам нещо и го хвърли в краката на царя.

Всички извикаха изумени. Царицата закри очи с ръце. Мария избяга в един ъгъл.

Калоян гледаше поразен кървавата осолена глава, която се търкаляше на пода. След това се приближи, наведе се и я дигна за косите. Очите му се впиха в лицата на куманите с ням, тревожен въпрос.

— Солунският крал! Това е главата на Бонифаций Монферато! — извика тържествуващ един от куманите.

Всички се вкамениха на местата си. Главата на Монферато! На най-страшния и опасен враг! Сън ли беше? Лудост ли беше? Дива радост разкриви лицето на царя. Той няколко пъти тръсна главата, сякаш да се увери в невероятната вест, и след това я хвърли отново на земята. Цял трепереше от изненада и вълнение.

— Как стана това? Разправете! — извика той.

Съвсем случайно. Като се връщали от Мосинопол заедно със стотнята на войводата Радко, техният челник Квиру забелязал, че по друма за родопските планини се движи някаква дружина рицари. Помислили, че отиват да прогонят от земите си четата на разбойника Гроздьо. Тихо и незабелязано българите и куманите обградили рицарите. Каква била изненадата им, когато узнали, че между тях е и самият крал на Солун! След кратка и отчаяна борба българите унищожили до крак цялата дружина и обезглавили Бонифаций Монферато.

Все още не можеха да повярват.

— Това е знамение — тихо пошъпна презвитер Константин. — Свети Димитър не иска да нападаш града му и ето че сам ти праща главата на владетеля му.

Калоян го изгледа особено. След това високо се изсмя.

— Какво? — извика той. — Какво говориш! Та тъкмо сега или никога аз ще превзема Солун… Докато Анри се окопити и събере войски, аз ще бъда вече при стените му! Още утре ще почна строежа на нови машини! Най-късно след две недели потегляме…

Всички слушаха поразени. Сякаш нещо ги беше попарило. Не смееха да мръднат и проговорят. Калоян гневно тропна с крак.

— Защо мълчите? Какво ме гледате, като че сте чули бог знае какво невероятно нещо! Няма ли да бъда последният безумник, ако не използувам случая? Помислете си! Сега Солун е без защита! Само личното присъствие на Бонифаций даваше дързост на хората му. Без него те няма да могат да защищават града.

— Солунският чудотворец го закриля… — каза отново презвитерът.

Калоян махна с ръка.

— Това е било някога. Сега вече той го е напуснал. О! Само дано не съм загубил време! Кажете кога точно стана това? Дали ще има време да се приготвя?

Княз Белота пристъпи към царя.

— Иваница, ти беше обещал на народа мир тази зима. Войската няма да иска да се събере… Народът ще се разбунтува. Опасно е това, което замисляш… А и без това Анри сам никога няма да ни нападне. Почини си тази зима. Ти самият имаш нужда от отмора. Не виждаш ли на какво приличаш? Не си от камък. Пази силите си… дай на народа да си отдъхне…

Калоян го изгледа дълбоко в очите и като приближи съвсем близо до лицето му, каза:

— Откога княз Белота почна да не се подчинява на господаря си? Откога почна да се съмнява в своя цар? Сбъркал ли е някога Калоян досега?

Князът не наведе очи пред острия взор на царя. Спокойно отвърна на погледа му.

— Иваница, ти си упорит и не искаш да признаеш, че търсиш невъзможното. Не пресилвай народа си. Не излагай главата си, не дразни бога, не обиждай свети Димитър…

Калоян сви вежди.

— Ти не знаеш какво брътвиш, Белота. Когато Калоян иска нещо, той знае може ли да го извърши или не. Невъзможното за вас, за мен ще бъде възможно. Ако народът не иска — ще го накарам. После ще ме благославят. А колкото до моите сили — стар вълк съм аз. Лесно не изтървам душата си. Със зъби ще я държа. Днес е вторник. Не тази, а другата събота ще заминем!

— Ти няма да сториш това! — извика внезапно Сеслав.

Като вихрушка се изви царят. Изгледа втренчено боляра.

— И ти ли? С какво право ми говориш така?

— Иваница, мисля, че играеш с живота си. Аз няма да допусна това безумие. Народът е настръхнал от толкова кръвопролития. Ще стане нещо. После не отговарям.

— А, така! Заплашваш, значи? Добре. Ще видиш, че окото ми няма да мигне пред нищо, но ще изпълня волята си. Пази се, Сеславе! Може би аз знам много повече работи, отколкото предполагаш!

— Аз ще сторя всичко, за да ти попреча. Ти си обезумял! Каква нужда има сега да се готви нова бран? Народът ще се разгневи и всичко може да стори. Той вярва на обещанието ти. А ти му обеща мир за тази зима. — Сивите вежди на протовестиара се тресяха от негодувание. — Сега всеки прибира плода си. Иде зима. А Солун е тъй далече. Не бъди така упорит… Стига вече! Ще строшиш главата си!

— А, така ли? Този път си сбъркал, Сеславе. Ще видиш. На неприятел мога да простя, ала на приятел — никога.

Калоян плесна с ръце и на явилата се стража посочи с ръка великия боляр.

— В тъмницата под западната кула. Това чака всеки, който се опита да ми противоречи, и всеки предател.

Сеслав стоеше като вкаменен. С широко отворени очи той гледаше царя, без да може да каже ни дума. Бавно гъста червенина заля пълното му благо лице.

— Аз не съм предател, Иваница! Запомни го.

Калоян поклати презрително глава.

— Всеки, който се противопостави на волята ми, е изменник! Нали, Бориле? Ти какво ще кажеш? И ти ли си против мене?

Деспотът загадъчно се усмихна и не каза нищо.

Стражата отведе великия боляр, до вчера тъй обичан приятел на царя, и всички потръпнаха пред страшната упоритост на Калояновата несломима воля.

Вестта се пръсна за миг из целия град. Болярите набързо се събраха на съвет в кулите си на Трапезица. Но никой не смееше да отиде в палата и възроптае, защото знаеше какво го чака. Калояновата дума не ставаше надве. Щом той не се беше поколебал да затвори най-добрия си приятел — какво ли пък чакаше другите?

Ала народът се разбунтува.

Като тъмни порои се стичаха тълпи от хора из всички улици, спираха под стените на Царевецката крепост и с развълнувани гневни гласове изказваха неодобрението си. Богомилите роптаеха за затварянето на любимия им вожд, технитари и търговци гласно изказваха разочарованието си. Като бурно море се люлееше гъстата навалица под замъка и искаше да види царя. Калоян се яви на прозореца на една бойна кула. Пред вида на страшния цар за миг занемяха всички. Дълбока тишина притисна земята. След това изведнъж, с викове и ропот, всички насочиха ръце към него.

Но когато той заговори, сякаш магия ги зачарова. Слушаха го, покорни и примирени, безсилни да се измъкнат от железните клещи на страшната му воля. Гласът и думите му едва се чуваха. Но само присъствието му бе достатъчно, за да ги преклони.

Едва когато прозорецът се затвори, те се опомниха. На купове почнаха да се разотиват из града, като изказваха високо гнева и недоволството си. Тук-там почнаха да се събират по-големи тълпи около мъже, които държаха буйни проповеди. Но стражите не им позволяваха да се събират. Някъде станаха сбивания. Цяла нощ градът се вълнуваше като море.

Когато царят се прибра в стаята си, при него се яви княз Йоан. Задъхан, развълнуван.

— Чичо!

— Знам, знам… Ех, наистина, сватбата ти ще се отложи. Но за колко? Няколко месеца. Толкова си чакал…

— Не е за това.

Царят се навъси.

— Тогава?… Говори!

— Току-що беше при мене княз Белота.

— Е?

— Той сам не иска да ти говори. Но чрез мен те моли, заклина те да не дигаш сега тежка бран… Тъкмо сега, когато изменници готвят недобри неща. Те ще използуват негодуванието на народа…

— Не бой се, синко. Аз ще отида да си свърша работата и като се върна от похода — тежко̀ томува, който дръзне в мое отсъствие да размирява. И после — аз ще взема със себе си най-верни хора. В похода никой няма да ми измени. Коча, Радул, Сергий, Шишман, Хрелко, Манастър, Саца, Рекирад… Борил ще оставя в Червен със заповед да не напуска крепостта, докато аз не съм тук. Тебе ще оставя в Търново, за да следиш какво се върши. Когато ти си тук, не е ли все едно че съм аз? Трябва вече да се учиш да ме заместваш. И после, знаеш ли що? От Борил не се боя. Той е подъл и страхлив. Като види лошото — омеква като круша.

Йоан тежко въздъхна. Поклати глава.

— И друго… чичо, чичо, стига вече пролива кръв… Ще разгневиш божията милост. Гледай колко селища превърна в развалини. Тракия дими от пожарища… Куманите вече много свирепствуват. Защо им позволяваш да посичат пленници в жертва на боговете си? Целият свят е писнал до бога. А и у нас не е всичко в ред. Париците не успяват да съберат хляба си, месото едва стига за войската, данъците от ден на ден стават все по-тежки. А ето, сега за Солун трябват нови машини. Отгде ще вземеш толкова пари? Пак нови берии ли?

Калоян се разхождаше навъсен из стаята. В това време влезе царицата. Като я зърна, царят спря поразен на мястото си. Откога Целгуба не беше стъпвала в покоите му? Как бе смирила гнева и гордостта си?

Той я изгледа хладно. Посочи й да седне, все мълчалив и учуден.

Тя остана права. Погледна за миг княза, след това каза:

— Ти си решил да водиш нова бран. Предупреждавам те, че куманите няма да искат вече да ти помагат. Аз утре си заминавам зад Истъра. Писах на брата си. Сбогом. — И тя извърна гръб.

Калоян с бързи крачки я настигна, улови ръката й.

— Целгубо! Не ми прави сега такива игри. Ще се разкайваш…

Тя грубо отдръпна ръката си.

— Остави ме! Аз не съм ти робиня. Дотегна ми. Казах ти, че ще си отмъстя. Ето, сега си отмъщавам. Йона няма да ти прати войска. — И тя високо се изсмя. После приближи към царя и го изгледа настръхнала като вълчица. — Ще те оставя. Не бой се! Няма да чакам ти да ме изпъдиш. Защо? Какво се чудиш? Нима мислиш, че не зная всичко?

Царят гледаше поразен.

— Всичко научих — продължи тя с разтреперан от гняв глас. — Ще ме търпиш, докато ти трябвам! А после, като си свършиш работата с моите люде, ще ме прогониш. Да. Папата ти обещал друга, нова, млада съпруга. От голям царски род… А аз какво съм? Някаква проста куманка… Неука, от чужда вяра, коварна… и… бездетна при това!

Тя цяла трепереше. Лицето й ту пламваше, ту побледняваше.

Калоян се ядоса.

— Затова ли си дошла само? По-добри думи не можа ли да измислиш? — той презрително се изсмя. — Знам всичко това, което ми каза. Отдавна… твърде отдавна ми е известно, че си коварна. Нямаше защо да ми го спомняш. Не всички спомени са хубави… А колкото за другото — няма защо да се тревожиш. Някой те е измамил. Бъди спокойна. Йоан и Мария са ми достатъчни. Престолът има заместник. Не съжалявам, че нямахме деца. Наследник — от тебе! Измамен и зъл като тебе… Благодаря богу, че не благослови брака ни!

Целгуба се олюля под тежестта на грозните обиди. Устните й посиняха. Нещо задуши гърлото й и тя не можа дума да пророни.

Йоан я гледаше изплашен. Боеше се да не й стане зле.

Без да отвори уста, царицата извърна гръб и с бързи стъпки излезе. Калоян въздъхна тежко, отпусна се на стола си и обори глава. Йоан все още стоеше изтръпнал.

— Какво стори, чичо…

Царят дигна буйно глава.

— Какво? Нищо.

Тя страшно се разсърди. Ще ти отнеме куманите. Нали каза, че ще се върне при брата си?

— Приказки. Колко пъти се е заканвала. Пак ще си дойде. Аз я познавам твърде добре. Тя е тщеславна и честолюбива… Това, което направи с Бодуена, не беше толкова заради самия него, колкото заради императорската корона. Заплашва само. По-добре ще й бъде царица в Търново, отколкото сестра на Йона зад Истъра.

— Не знам… Боя се. Ти много я обиди. Тя няма никога да ти прости.

— Не я карам да идва да ми прави такива игри и преструвки. Щяла да си отиде. Да си отмъщава… Да отиде по дяволите!

— По-добре щеше да бъде, ако се опиташе да я укротиш. Ами ако наистина е писала на княз Йона?

— Лъже. Лъже като вещица… И после… Княз Йоана няма нея да слуша. Отгде ще вземе такива добри плати, такива богати плячки за войските си? Особено сега, през зимата, куманите са лакоми за бран и грабеж.

— Кой знае…

Царят скочи прав, разтърси глава.

— Не съм аз тоя, който ще се побои от женски заплахи.

И по суровото му лице се обтегна закана и кораво решение.

— Ала за тебе, сине, се боя. На Търново не вярвам. Старо гнездо на заговорници е то. По-добре ще е да се прибереш в Преслав, при верни люде. А Борила ще сложа наместник, за да се задоволи сърцето му и да види, че не е лесно да се царува…

Йоан трепна. Уплаха пробягна по лицето му.

— Не! Аз няма да отида в Преслав! Борил е опасен човек. Никой не го знае какво мисли. Ти го смяташ за свой доверен човек, а аз бих предпочел да го видя увиснал на въжето!

Калоян се засмя.

— Така те искам! Да не мислиш, че се боя да пратя и него при Торник и Аспиета? И всички предатели, гдето живи ги одраха и насякоха на парчета? Да! Аз не съм вече добрият, хубавият Иван… Ромеите ме наричат Скилоян… Кучето Иван! Добрият Иван всички го лъгаха и мамиха… Но злото куче лошо хапе и всички се боят от него!

Той потупа момъка по рамото.

— Само злото куче пази стадото, Йоане! Когато станеш цар и ти поверят да вардиш българския народ и държавата му — гледай да ти са остри зъбите!

Той тежко въздъхна. Защото най-добре знаеше как е мъчно да бъдеш безпощаден, когато сърцето ти се свива от жал и милост. След това погледна Йоана в очите.

— Добре, Борил ще оставя в Червен, а ти ще бъдеш помощник на Белота. Отсега се учи да управляваш. Може скоро да ти потрябва… А оня страхливец ще го пратя в Червен. Добре знам какво е Борил. Но той ми е нужен. Мисли се за много хитър, но е глупав. Защото чрез него узнавам какво мислят враговете ми.

— А чрез него те узнават какво мислиш ти!

— Ако съм безумен да му казвам каквото мисля! — и Калоян зловещо се изсмя. После отново потупа момъка по рамото. — Като се върна, ще направим невиждана сватба… За чудо и приказ… Ти си щастлив, Йоане. Няма по-ценно нещо на света от вярна и добра жена. Пощадих куманката, защото на държавата трябваха отрядите на брат й! Но трябваше нея да убия, наместо Бодуена! — той сви юмруци, затвори очи, изстена: — Ала аз не съм съпруг! Не съм баща! Не съм човек! Сърцето ми трябва да мълчи. Аз съм само цар на българите…

Йоан изгледа жълтото като восък лице на чичо си, хлътналите му страни, учестеното дишане и морния взор. Потръпна. Прегъна коляно и с благоговение целуна ръката му. След това, замислен и тревожен, напусна палата.

След него, късно през нощта, отново се вдигна желязната решетка пред портата на главната кула. Патриарх Василий, който още живееше в стария архиепископски дом, докато завършат патриаршията на Царевец, поиска да говори с Калояна.

— Спи ли царство му? — попита той великия примикюр, който се бе притекъл да го посрещне на стълбите.

— Не… — боляр Михаил подаде ръка на стареца да се облегне на нея.

Царят още не си беше легнал. На един лист той записваше сметки и повели, които на следния ден щеше да разпрати по гончиите. Трябваха му хиляди златици и той диреше какво да съкрати, за да има пари за оръжия. Той посрещна патриарха без изненада. Дори очакваше това посещение. Затова още щом го покани да седне, му каза:

— Знам за какво идеш, светиня ти. Но напразно е. И теб ли те надума Белота?

Василий поклати глава.

— Дойдох да те посъветвам като баща… — подкачи той бавно, ала твърдо. — Ти забравяш най-голямата опасност.

— Коя?

— Инокентий.

Калоян дигна рамене. Усмихна се.

— Ти не се боиш от папата? Иваница, внимавай… Инокентий се е налагал на много по-упорити глави от твоята. Забрави ли как се разправи той с Ричард, с Филип Август, с испанския крал… Забрави ли заплахите в последното му послание? Забрави ли какво писаха Василий и Витлеем от Рим? Папата ти е страшно сърдит. Готви кръстоносен поход против тебе! А като научи за Бонифаций!

Калоян се замисли. След това поклати глава и каза:

— Папата го боли толкова за Монферат, колкото и за мене. Дори може би той много повече държи на това, да не откъсва от лоното на католическата църква един новопокръстен народ.

— Не знам… Ти не познаваш силата на Инокентий. Той държи сега в ръцете си съдбините на света. Неговата дума е заповед за всеки католик.

Царят махна с ръка.

— Не искам никого да знам! Важното е да покажеш, че не се боиш. Покорните и страхливите всякога ги тъпчат. Нека знаят, че тук живеят българи, а не баби. Никой папа в света не може да ме спре.

— Може да те отлъчи.

— Нека ме отлъчи! Две аспри не давам за отлъчването му! Не ми е потребен вече. Аз съм коронясан цар. Ако му е удобно, нека се кара с мен. Накрая пак той ще отстъпи. Както отстъпи на Филип, както отстъпи на Ричард.

— Ще дигне войски срещу тебе.

— Няма да посмее. И после, кой ще тръгне, от далечните си земи, за да дойде да се бие с мен? И за какво? — той се изсмя. — В Константинопол има вече една империя, а в Солун едно кралство. За празни работи рицарите не се бият. А новият крал на Венгрия не ще напусне веселия живот. Андрея е още много млад…

Патриархът се усмихна.

— Чедо, голяма е дързостта ти. Дано великият наш хранител и добропобедник те закриля и сега…

Старецът надигна прегърбената си снага и го благослови.

След като изпрати патриарха чак до Малката порта, Калоян се върна в покоите си и преди да си легне, намина да види Мария. Винаги, преди да заспи, той имаше обичай да надзърне в стаята й, да се увери, че е здрава и бодра, да я разпита как е прекарала деня — ако е будна, или да я прекръсти и благослови — ако е заспала. Беше толкова късно, но Мария още не си беше легнала. Царят трепна учуден, като видя момичето коленичило пред иконата на света Богородица, унесено в молитва.

— Марийо! — тихо извика той.

Момичето бързо се прекръсти и скочи. Лицето му бе мокро от сълзи.

Изплашен, Калоян отиде при нея, улови я за брадичката, дигна лицето й нагоре.

— Защо плачеш? Какво ти се е случило?

— Нищо — тя бързо се опита да изтрие очите си.

— Не е нищо. Кажи — и той седна на един стол. — Разправяй! Царицата ли ти каза нещо?

— Не.

— Някой друг ли те е нещо обидил?

— Не.

— Да не си болна? Да нямаш нужда от нещо? Рокля? Обуща?

— Не.

— Тогава какво има?

— Ти пак ще ни оставиш! — извика Мария, падна на колене и скри лице в ръцете си.

Сякаш нещо се стопи в сърцето на царя. Значи, и за него тук биеше едно близко сърце, значи, и неговото заминаване караше някого да пролива сълзи. Очите му се замъглиха. Той погали искрящото злато на дългите й плитки.

— Аз ще се върна скоро, дете…

— Ти винаги така казваш… А после по цели месеци и години не се виждаш…

— Но ти не си сама тука. Стринка ти, лелите ти, Йоан, Ана, Александър, Слав…

Девойката поклати тъжно глава и въздъхна. Нещо сви сърцето на царя. Беше ли се той достатъчно погрижил досега за бедното сираче? Сред толкова тежки походи и държавни грижи беше ли отделил достатъчно време за малката си дъщеря? Как прекарваше дните си Мария, когато той не беше в Търново? Липсваше ли нещо на самотното детско сърце? Беше ли щастлива? Какви тревоги помрачаваха големите й сиви очи?

Изведнъж момичето захълца отчаяно. Трогнат, Калоян отново се опита да дигне лицето й.

— Какво има? Какво има?

— Не заминавай!

Сякаш от дълбочината на сърцето й се бе откъснала тази молба.

— Не заминавай! Страх ме е. Когато остана тук сама, все ми се струва, че ще чуя нещо лошо за тебе… Какво ще стане с мене, ако не си ти? Когато не си тука, дните ми се струват така дълги, без край… А ето сега иде Голяма Богородица — именният ми ден… Иде празникът на свети Димитър… Иде Коледа… Без тебе ще бъде така грозно, така невесело…

Царят се помъчи да се усмихне. Нещо стягаше гърлото му.

— Ти сигурно си очаквала да ти подаря нещо за именния ден. Изтрий сълзите си. Ето, вземи. Аз мислех да ти го дам по-късно, при друг случай, но нищо не се знае… Вземи!

Мария гледаше поразена великолепния пръстен на баща си. Големият смарагд, на който се бе радвала толкова пъти…

— Голям ти е, нали? Аз го носех на малкия си пръст. Ти го сложи на показалеца. Тази, която ми го подари, също го носеше на показалеца. Такива тънки пръсти имаше… — Той въздъхна. — Носи го и помни, че това е най-скъпият дар, който мога да ти направя. Носи го винаги със себе си. Той ще ти спомня за мен… когато няма да бъда вече жив… — Тя отново заплака. — Недей… Аз ще се върна скоро. И ще ти донеса чудесен подарък от Солун. Искаш ли нова руба? От аксамит? Везана с бисер? Така. Искам винаги така да се усмихваш. Да бъдеш весела… Чу ли? — и той я дръпна шеговито за ухото. След това се изправи. — А сега веднага да си легнеш. Късно е. Защо са те оставили до това време да стоиш? Где е Дафина? Где е Гроздана? Где е Биляна?

И той сам отиде да потърси прислужничките, като грозно ги нахока, гдето така занемаряват задълженията си.

Най-сетне той се прибра. Беше доволен, спокоен. Почти не му се вярваше, че е сломил така бързо съпротивата на близките си. Той отвори едно долапче на стената, взе оттам кана с вино, една купа и отново седна да прави изчисленията си. Но полека-лека в душата му нахлуха хиляди въпроси, хиляди съмнения. Той остави пачето перо, наля си в купата вино и бързо го изпи. Съмненията на другите, против които той така упорито се беше борил дяла нощ, сега израстваха отново в душата му. Големи, страшни, жестоки. Като кошмари. Може би Белота имаше право, може би Йоан и Василий имаха право…

Той блъсна стола си и скочи. Останал сам със себе си, силите му го напущаха. Когато трябваше да се бори с някого, упоритостта му бе по-твърда от стоманата и по-корава от гранита. Но изправен пред въпросите на душата си, той се чувствуваше сам и безпомощен. Да имаше някакъв враг пред себе си, би се хвърлил с бесен устрем насреща му, би го накарал с всички средства да се подчини на волята му…

Страшна бе борбата сам със себе си…

И той отново се залута из стаята.

Беше ли вече време да спре? Щеше ли да има още сили да устои на хилядите явни и невидими врагове, които заплашваха делото му? На безбройните врагове, заобиколили държавата му отвън, изникнали като тъмен плевел отвътре, в собствения му дом дори… Не беше ли отчаяна дързост да се бори със Солунския чудотворец? Как щеше да посмее да нападне града му, когато той сега е без защитник? Нямаше ли светецът да закриля Монфератовата вдовица? Но как можеше да се откаже от Солун? Без него България беше като човек без крака. Тя трябваше да стъпи на морето! Каквото ще да става. Нека го заплашват с бунт! Няма да смеят. Празни са заканите на Целгуба. Короната й е по-свидна. Папата? И той ще се задоволи само с думи. Той извади от едно сребърно ковчеже писмото, върху едната страна, на което бе гравиран ликът на светите апостоли, а на другата името на Инокентий. Разгърна го и се усмихна. Какво можеше да стори тази жалка хартия срещу хилядите конници, стрелци, щитници, копачи, копиеносци, прашници и технитари, които щяха да се съберат от цяла Мизия, Тракия и Долна земя? А огромните катапулти, ариети, плутеи, мусколи и балисти като грозни чудовища щяха да пресекат Лагидинското поле, за да ударят яките си чела в Солунската крепост…

Той сгъна писмото, но усмивката изчезна от устните му. А Мария? Какво щеше да стане с нея, ако го убият? Ако стане бунт, ако враг заграби престола му? Кой щеше да се погрижи за бедното дете? Целгуба ли? Тази змия… Какво ли кроеше и тя? Нямаше ли да стъкми някаква нова измама? Пратила писмо до Йона… Той не вярваше… и все пак…

Зави му се свят. Цялата кръв бягаше от мозъка му, ръцете му изстиваха… След миг се опомни. Потри с длан очите си.

— Болен съм… болен съм… — си пошъпна тихо той. — Няма да мога да издържа вече…

Чувствуваше се така изморен, изтощен, обрулен от живота. Цялото му тяло така жадуваше почивка, цялата му душа копнееше за отмора… Колко хубаво щеше да бъде така — да остане вкъщи, да се погрижи за Мария, за себе си… за дома си… Може би той беше виновен и към Целгуба. Той бе отделил толкова малко време за тая жена. А тя бе млада, жадуваше радост, веселби, накити, шумни празненства…

Да остане тая зима в Търново… Да се повесели на сватбата на Йоана… Да се справи най-напред с тъмните сили, които се надигаха зад гърба му… Да ги укроти с благост…

Той затвори очи, залюлян от примамливи видения… И изведнъж скочи. Стисна челото си. Солун! Солун стоеше там, долу, сам, без защита… Ума ли си бе загубил? Той стисна челюсти. Сви юмруци. Докрай… докрай… Някакво тъмно чувство го тласкаше… Ще събереш сили. Ще се бориш. На смъртен одър да си, пак трябва да скочиш! Не е достойно за Калоян да се връща назад от замисленото дело. Докрай! Докрай!

Той се спусна, падна пред иконата на Чудотвореца.

— Помогни ми, както досега… и този път. Не ни напущай. Не ни изоставяй, свети Димитре…

Сълзи потекоха от очите на царя. Но светецът го гледаше мрачно и недоволно. И царят изтръпна, сякаш в този взор четеше неумолим укор.

— Виж наоколо си! Пепелища и димящи развалини, кервани от бежанци, окървавени реки, глад и мор, запустели селища… Стига! Злото натежа във везните на твоята отплата… Стига!…

Калоян дълго стоя сведен пред иконата. Като пламък рушеше укорът на светеца душата му…

След това внезапно дигна глава и дръзко впи поглед в ясните очи на чудотвореца.

— Ако ти не желаеш вече да ми помогнеш, аз и сам мога да си помогна!…

И потегли за жестока бран…