Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (4)

Глава IV

Българите от Преславския край предадоха крепостта на победните освободителни войски и се присъединиха към тях.

Ден и нощ мало и голямо не отдъхваше в непосилен труд: по-скоро да издигнат нови градища по Старопланинските висоти, да укрепят всички ходове към освободена Мизия. Петър даваше разумни съвети. Асен бе начело на смелите битки. Завист и честолюбие, несговор и братоубийствени разпри бяха погубили първото царство. Кръвна мъст се предаваше из род в род, докато затриваше цялото племе.

Но сега беше другояче.

Петър и Асен! Винаги един до друг, в борбите и в успеха, в изпитанията и благополучието, неразделни и неотлъчни в живот и в смърт.

Асен и Петър! Имаше ли значение кой е бил първи увенчан с царската корона? Тя беше само белег за достойнство. И когато Петър разбра, че Белгун води по-достойно битките — а те значеха всичко в тия съдбоносни години — той сам отстъпи правата, които му бе дало първородството на по-младия си брат: неустрашимия, смел и способен войн, който знаеше кога трябва да настъпи, ала знаеше и кога е нужно да се отстъпи. Дори и ромеите признаваха неговата „необикновена ловкост и извънредна находчивост да се справя веднага с най-трудните обстоятелства“.

А българите произнасяха с възторг и трепет името му.

Асен Белгун! То говореше със спомена за древните прадядовски времена, когато никой не се е наричал с библейски или евангелски имена, а се зовял Испор, Кубер, Телец, Крумиш, Хръсате…

И го увенчаха за цар редом с брата му Петра.

„Цар Йоан Асен Белгун, който освободи българския род от гръцко робство.“

Три пъти изпраща Византия прочути и знатни военачалници срещу разбунтуваните българи и три пъти претърпява страшни поражения.

Двубоят между Василий и Самуил продължава. Макар с близо два века изчакване. Ще победи по-смелият, по-ловкият, по-мъдрият.

Напразно заветът на непреклонния Българоубиец е издълбан върху мраморна плоча в Состенския манастир край Босфора:

„Ако някога българите се отново възбунтуват, трябва по моя пример да се прегази цяла България, да не се остави нито една местност, нито една крепост без наши войски. Това е едничкото средство да се обуздае този немирен и непокорлив народ.“

Този път непреклонният е Асен. Той не ще изпусне подгонената плячка. Борбата ще се води докрай. И всички ще бъдат твърди като нечуплив елмаз. И никой няма да се поддаде на ласкателство и примамки.

Доскорошният роб добре знае какво значи неволята и не ще се измами вече да превие втори път глава в покорство.

Този път вероломството е преминало към другата страна. Там ще се спотаят измените на честолюбците, плахостта на недостойните, мрачните бездни на завистта и братоубийството.

Исак Ангел изпрати начело на войските си своя чичо, севастократор Йоан, способен и храбър мъж. Ала завист и недоверие обхванаха сърцето на императора. Тоя повярва на интригата, че севастократорът иска да използува една славна победа, за да му заеме престола. И го смени.

Братя Асеновци възликуваха. Благосклонната съдба сама им помагаше.

Втория път Исак Ангел изпрати начело на войските друг свой близък роднина, съпруга на сестра си, слепия кесар Йоан Кантакузин. Суетният и високомерен красавец не допускаше, че българите ще напуснат своите непристъпни крепости в планината, затова разположи стана си на равното, без да го обгради с окоп и да постави стражи. Български съгледвачи обаче дебнеха всяка ромейска стъпка. През нощта, изневиделица, българите се спуснаха от планината и връхлетяха върху ромейския стан. Настана небивал смут. Слепият кесар грабна оръжието си, скочи върху своя арабски кон, но попадна сред ядрото на българите. Малцина ромеи успяха да избягат. Между тях беше и Кантакузин, който спаси живота си само благодарение на бързия си кон. Остана несметна плячка оръжие, храна и дрехи. И безброй пленници.

Асен и Петър, облечени в златовезаните тъмносини одежди на изящния кесар, преминаха пред строените си войски сред неспирен ек на барабани и тръбни звуци, сред мощния вик на победителите:

— Да живее Калопетър! Да живее Асен Белгун!

Посрамен и разярен, Исак Ангел изпрати за трети път войски, събрани от безчет скъпо платени наемници. За вожд на похода им даде най-прославения военачалник, победителя на норманите Алексей Врана.

Но когато господ иска да погуби някого, първо му взема ума.

Дали гордост замъгли ума на прославения воин, дали в жилите му заговори древната българска кръв на охридските боили, дали някакво тайно споразумение с Асена и Петра му даде дързост, ала в Одрин, вместо да продължи похода срещу българите, Алексей Врана поведе наемниците срещу Цариград.

Мамеше го императорската корона, която не прилягаше за челото на страхливи честолюбци. Врана загина след дълга борба срещу войските на василевса, докато неговите побягнаха при българите.

Четвъртия път вече сам Иска Ангел реши да застане начело на войските си.

Беше лятото на 1186 година. Неочаквано гъста мъгла закри с мрачевината си напредващите ромейски отряди. Те промениха посоката си и се явиха там, където Асен не ги очакваше.

Взел бързо и смело решение, Асен оттегли цялата си войска отвъд Истъра, при приятелските кумански племена.

Исак Ангел сметна това за отстъпление и поражение на българите. Изгори кръстците по нивите им и се върна победоносно в Цариград, забравил завета на Василий II.

През есента Асен и Петър отново минаха Истъра заедно с безброй кумански конници.

Борбата продължаваше.