Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (8)

Глава VIII

— Виждаш ли това кръгло здание с пет дървени кули? Това е прочутата черква на Седемте престола. Някои я смятат по-хубава и по-богата от Света София — рече Теофил Каламодиос и поглади замислено тъмното си голобрадо лице. — Но аз все пак си по̀ харесвам Великата черква. После ще видим и нея.

Влязоха в голямото мрачно здание тихи и мълчаливи. Силен мирис на тамян лъхна лицата им. В западната абсида бяха наредени седем каменни саркофага.

— Това са гробниците на седем от апостолите. А тази колона е същата, на която е бил вързан господ наш, преди да бъде отведен на кръста.

Теофил се прекръсти и набожно целуна хладния камък.

— Всичко, което виждаш — кандила, свещници, мозайки — е само от чисто злато и сребро. Ненапразно казват, че две части от световните богатства са събрани в Константиновград, а третата е пръсната по света… Ела сега да ти покажа целия живот на Христа.

Иваница се дигна на пръсти, след това се наведе, сниши се съвсем и дълго разглежда в нямо учудване ситната игра на малките пъстри камъчета, които с поразително изкуство рисуваха всички по-важни случка от живота Исусов.

— Ела сега да видиш гробниците на василевсите.

От един висок прозорец поток бледозлатна светлина струеше върху величествените саркофази от мрамор и порфир.

Теофил дълго мълча, потънал в скръбно съзерцание, след това въздъхна и каза:

— Прахът на мъдри и храбри мъже почива тук… Ето, това е гробът на Константин Велики, този на Юстиниан Ринотмет, тоя на Константин Копроним, този на Лев IV, този на Василий Македонецът, този на Лев Философ, този на Никифор Фокас… Когато норманите превзеха Солун, всички дойдоха да искат закрила от великия бранник… Победителя на сарацините. От мъртвите търсим помощ, защото живите… — Теофил отново въздъхна и поклати глава — след Андроник… Исак. От зло на по-зло. Сега, когато навсякъде се мълви, че Фридрих Червената брада се кани да потегли срещу Визанс, Исак и брат му Алексей пилеят последната перпера на страната за пантомими, надбягвания, угощения… Тук почива Йоан Цимисхес, храбрият арменец, тук Василий Българоктон, тук Мануил Комнин…

Иваница остана при тъмноаления порфир на предпоследния саркофаг. Сърцето му биеше глухо и бавно.

Василий Българоктон… Колко пъти той бе чувал това име да се произнася със злоба и проклятия в бащиния му дом. На смъртния си одър старият боляр Тодор, дядо му, бе казал на синовете си: „Деца, на вас оставям да направите това, което аз не успях да сторя… Помнете сто и петдесет годишните тегла на българския народ, отмъстете за слепите войници на Самуила, отмъстете на Българоктона, на Българоубиеца…“

Три пъти трябваше да се обърне в гроба си Василий II, ако знаеше, че в този миг пред тишината на гробницата му стои бъдещият Ромеоктон…

— Защо се замисли, княже? Ела! Сега ще те заведа в Света София. Но защо ли не дойде Андриан? Той си е винаги такъв — малко не трябва да му се вярва…

На кого да вярвам от двама ви — си мислеше горчиво Иваница.

Теофил внимателно го наблюдаваше.

— Ти си спомни за този, който слепи 14 000 българи, нали? Виж какво — той сниши гласа си и се огледа — ще ти кажа нещо, което малцина знаят. Гробницата на Василий II е празна. Той беше погребан по негово желание в манастира Иван Богослов. Веднъж бяхме излезли да се разходим извън града и видяхме развалините на този манастир. Черквата му беше превърната в обор за овце. Имаше някакъв гроб, ограбен и празен. До него, в ъгъла, стоеше изправена мумия на отдавна починал мъртвец, съвсем гол, нестопен. Разбойници го съблекли и ядосани, че в царския гроб не намерили ни злато, ни бисер, а само монашеска броеница, за присмех сложили в устата му един овчарски кавал… — той потръпна от страхотния спомен и добави съвсем тихо: — Това беше… Василий Втори.

Щом излязоха навън, веднага ги грабна смътният шум на града.

Високи четирикатни дворци се редяха от двете страни на широките улици. Иваница любопитно разглеждаше рисунките, мозайките и плочките от скъпи метали и емайл, които покриваха стените им. Когато преминаха площад Таурус, Теофил посочи високата колона, която се издигаше по средата му, и каза:

— Виждаш ли сребърната статуя най-горе? Тя е на Теодосий Велики.

Целият площад бе пълен с търговци, които високо хвалеха стоката си.

Едри руснаци предлагаха кожи, восък, хайвер, сол и кехлибар, синеоки славяни викаха цените на свинете, биволите и конете си, халдейци разправяха за чудния вкус, който добиват ястията с техните подправки, българите се надпреварваха с тях да предлагат лен, солена риба и мед. След това минаха край пророческата колона, която бе широка три лакти и висока петдесет стъпки. Вътре имаше тясна извита стълбичка, която водеше чак догоре. Качиха се. Когато стъпиха върху площадката на върха, Иваница побледня, поразен от невероятното видение, което се разстилаше пред очите му. Далече на юг се виеше гъвкавият бряг на Хризополис — златния град. Срещу него се протягаше Богоспасният град. Помежду им искреше среброто на Босфора. На запад огненото чело на слънцето потъваше в Мраморно море сред огромен пожар от теменужни и оранжеви пламъци.

— Закъсняхме. Едва ли днес ще видим Света София — пошепна Теофил и погледна другаря си.

Иваница все още гледаше прехласнат безкрайната гора от колони, кубета, дворци, звънарници и обелиски. От Света София до Златната врата се опъваше дълга пъстра змия — Мезийската улица. В дъното на Златния рог се издигаше величествената снага на Фанара. Като тънка черна ивица изглеждаха отдалече яките стени, които опасваха огромния град. Върху площадките на бойниците горяха вече първите светли точки на огньовете.

Внезапно Иваница се извърна към север. Нещо задуши гърлото му. Там, там далече бе неговата малка земя, бедна и проста, неизвестна, незачетена и все пак скъпа, желана, най-хубавата земя на света. Там господарите на Хемус щяха да основат велика нова империя, която ще събере всички млади и буйни сили на полуострова. А това тук — това бе само велелепие на смъртник…

Визанс, Визанс, твоите дни са преброени вече, ти не можеш да крепиш такава огромна власт на хилавата си снага. Ти ще загинеш и камък върху камък няма да остане от приказното ти богатство. А онова жилаво племе ще пребъде през вековете…

— За какво мислиш, драги приятелю?… — попита отново Теофил, леко загрижен.

Иваница дълбоко въздъхна и не отговори.

Отвън колоната беше изписана с пророчески надписи за всичко, което е било и което ще стане с Константиновград.

— Хайде сега малко да се поразходим по Меза — предложи ромеецът.

Здрачът бързо и неусетно нахлуваше в шумните улици, поглъщаше блясъка на емайловите плочки и изтриваше ярките багри на туниките и наметките. Пресякоха един малък площад и неочаквано потънаха в буйния поток от хора, който изпълваше прочутата Мезийска улица. Там всяка вечер се срещаше изтънченият, най-известният свят на Визанс. В прочутите по цял свят базари, които се редяха от двете й страни, ромейските хубавици намираха скъпи златовезани платове от блестящ пурпур, коприни с цвят на теменуга и праскова, килими от Сирия и Багдад, червено боядисани кожи, ковчежета от слонова кост, смарагдови огърлици, чаши от сардоникс и ахат, елмазени гривни.

Едри нубийци с викове си пробиваха път за носилките, които носеха на раменете си. Зад прозирните завеси се мяркаха начервени и набелени жени в светли туники, някои вървяха пеш, гъвкави и стройни. След тях дълго оставаше опияняваща диря от скъпо халдейско благоухание. Често лукаво блестящи погледи се спираха любопитни върху хубавия, непознат юноша и Иваница свеждаше смутен глава надолу. Зад стъклата на базарите искряха несметни съкровища. Пищно облечени конници се връщаха от всекидневната си разходка към Златната порта. Внезапно огромната навалица почна да тича към Августейона. Василевсът след малко щял да тръгне от Свещения дворец за Влахерна. Всеки искаше да види великолепното шествие.

Иваница вървеше изтръпнал, изгубен. Чарът на Визанс проникваше в кръвта му като гибелна, измамна отрова. Напразно душата му се противеше в смъртни тръпки. Великият град бавно и неусетно го покоряваше.

Императорската трапеза бе сложена в порфирния триклиниум на Влахерна.

Една широка врата от кристал отвеждаше до терасата, от която мраморни стъпала и площадки слизаха към морето. Висящи златни лампи заливаха с трептяща светлина огромните стенописи и мозайката от проконезки мрамор, която покриваше пода, изтръгваха многоцветни искри от скъпоценните чаши, отражаваха се в бледото сребро на съдовете, в копринените дрехи на пируващите, в розовия и зеления мрамор на архитравите. Зад една алена сребровезана завеса се ронеха страстни, лениви звуци. Сладката печал на флейтите се преплиташе с ясния призив на тромпетите, с тихия припев на хора.

Седнал между Теофил и стратора Адриан, немного далеч от василевса, Иваница се мъчеше да се справи с една чиния едри, сочни стриди, напоени с малоазиатски лимони. Не че не беше гладен. Смущаваше се, сравняваше грубите си момчешки ръце с изящните пръсти на стратора, спокойната непринуденост на Теофила със своите неловки движения. От време на време учудено поглеждаше Адриана и не можеше да разбере как този нехубав, мършав момък може да изглежда толкова привлекателен. Страторът бе захвърлил военното си облекло. Копринена зелена туника, поръбена отдолу със златен ширит, обвиваше тънката му снага. Колан от червена кожа, поръсена със златни капки, стягаше кръста му. На лявата му ръка искреше огромен карбункул. Брадата и косата му бяха накъдрени и намазани с благоуханни масла. Младият българин едва бе успял да изяде половината от стридите, когато му донесоха в емайлирана чиния парче печена коза със силни подправки. След това пушено свинско, пържени птици, овчо сирене, медени пити, скъпи източни плодове и вино, вино, вино, гъсто и тъмно като кръв или златисто и бистро като кехлибар, или светлоалено като пламък.

Исак Ангел лениво се усмихваше, слушаше дръзките шеги на гърбавия хистрион и непрекъснато дигаше към устните си обсипаната с жълти и сини камъни чаша, която искреше в бледите му пръсти. Бяла атлазена мантия, извезана със златни кръгчета и подплатена с пурпур, небрежно загръщаше тесните му рамене.

— Разбра ли какво каза сега хистрионът? — попита Теофил.

Иваница се засмя и кимна с глава.

— Подир малко ще дойдат сирийските танцувачки — каза Адриан и нетърпеливо погледна към посребрената врата. След това наля в една чаша от кристал, украсена с розови емайлови плочки, някаква тъмнозлатна пенлива течност.

— Опитай от питието на северняците.

Момчето сръбна и се намръщи от горчивината. По цялата трапеза екна дружен смях. Исак Ангел, полупиян, дигна чашата си и кимна ласкаво на Иваница. Хистрионът се промъкна до него, потупа го по рамото и подкачи някаква весела песен. На равни промеждутъци велможите му пригласяха.

След това дойдоха момичетата в бели хитони. Музиката зад завесата подкачи някакъв безумен, опияняващ ритъм. Очите на мъжете светнаха жадно.

Голите мургави ръце на танцувачките се протягаха в бавен копнеж. Гъвкавите им тела се виеха в кръгове, в дъги, чупеха се в триъгълници и прави ъгли, мускулите на корема, на ръцете, на краката им трепереха в удара на съпровода.

Иваница стана неспокоен. Някакво тъмно чувство за опасност избистри ума му, обезцвети страните му. С омайващи питиета, красиви жени и злато ромеите примамваха опасните за Визанс врагове. Бавно и неусетно те заробваха сърцата им, обезсилваха мъжеството им. А виното лудуваше и пееше в младата му кръв.

Той скочи. Поиска незабелязано да се измъкне вън. Но до самата врата го настигна стратор Адриан.

— Чакай, млади приятелю! Лошо ли ти е? От виното ли?

Той взе Иваница под ръка и го изведе на терасата.

Луната къпеше в сини призрачни блясъци светлите мрамори.

Долу морето шумеше глухо и неясно. Слязоха по стълбите, които се губеха в тъмните кипариси. След малко ги настигна тревожният зов на Теофила.

— Тук сме — отвърна страторът — няма нищо лошо! Ела!

По-силно отвсякога мъката за родината бе сграбчила сърцето на юношата. Със скръбно свити устни той мълчеше, загледан в златната бразда, която Фанар чертаеше по черния гръб на морето. Сред сенките на дърветата лицето му никнеше бледо като сребърна пара. Теофил седна до него върху хрупкавата постилка на издадените, тънки като игли листа и попита:

— Мъчно ли ти е, Йоаница?

Момчето не отвърна.

— За родината си ли мислиш?

Вместо Иваница отговори с весел смях страторът:

— Аз се обзалагам, че има някое хубаво момиче, което сега плаче за далечния пленник. Не е ли така княже? В такава хубава нощ човек не би желал да гледа сам звездите и морето… Но аз няма да оставя младия си приятел да тъгува. Кълна се в пречистата Ходегетря, че утре той ще вечеря у Ефросина! Знаеш ли, драги момко, колцина са избраниците, които престъпват прага на великата хетера на Визанс?

Лицето на юношата пламна. Никога досега волното чедо на горите, приятелят на хрътките и соколите не бе мислил за жени. За него те не съществуваха. И сега… Изведнъж него го смятат за мъж и го канят на вечеря у хубави ромейки.

Отново в душата му кресна тревожният вик:

Измама! Измама! Пази се, Иваница!…

— Утре вечер князът, аз и Теофил ще бъдем при Ефросина. Нали? Свършено.

— Но — опита се да възрази Теофил Каламодиос — аз не вярвам, че тя ще ни приеме… Нали знаеш колко е станала зла напоследък? Завчера ударила плесница на севастократора Алексея, след това го изпъдила, после плакала… Никой не може да й угоди. Преди две недели заповядала да бият с камшик логотета Ставраки, който заради нея пропиля всичките си богатства. Понякога по цели месеци не излиза никъде. Понякога дава шумни празненства, които струват данъка на десет теми. Не води Йоаница там. Ако се влюби в нея, момчето ще погуби живота си — както мнозина други.

Адриан го изгледа странно. Поглади брадата си, засмя се и каза:

— Не ставай дете, Теофиле. Князът сто пъти ще погуби живота си, докато намери жената, която му е отредена от бога. Той е млад. Нека се повесели… Нали, княже?

Иваница извърна бавно лицето си, погледна стратора дълбоко в очите и не отвърна нищо.