Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (7)

Глава VII

Кой знае дали поради молбите на могъщия банкер и на единствения му син, или поради някакви особени причини, на младия заложник оставиха пълна свобода. Придружен само от двама телохранители, които трябваше да го пазят от неочаквани срещи с крадци и безделници, Иваница можеше да ходи, гдето пожелае.

Защо са така добри с мене? — питаше се учудено момчето. Но скоро разбра. Те оставяха тялото му свободно, но с тънки, изкусни мрежи се мъчеха да забулят душата му и да я покорят завинаги на вълшебния град. Дадоха му стая в онази част на двореца, която бе запазена от студените ветрове на Мраморно море.

Позволяваха му да слиза от императорското пристанище и да се разхожда с галерите на василевса. Канеха го на царската трапеза, на дворцовите тържества. За пръв път той видя лицето на Исака на приема, даден в чест на венгерския посланик.

— Това е голямо отличие за тебе — му каза Теофил вечерта преди празненството, когато се връщаха от една дълга разходка край брега на Златния рог. — Колцина са тия, които са виждали великолепието на Хризотриклиниума… Аз самият съм ходил там само четири пъти…

На следния ден недоверчивата усмивка, която непрекъснато трептеше върху устните на Иваница, се изопна в болезнена гримаса на учудване и възторг. Гледаше изтръпнал, недоумяващ. Теофил го дръпна за ръкава на новите златошити дрехи и го поведе след себе си.

С широко отворени очи Иваница поглъщаше могъщата царствена хубост на Августейона. Широкият площад бе целият заобиколен от стройни мраморни портики. Вдясно се издигаше с дръзка смелост високият лек купол на Света София, сякаш огромно кандило, спуснато от небето. Вляво започваше оня приказен град, оня скъпоценен сбор от дворци, градини, павилиони, черкви, библиотеки, галерии, тераси, бани и водоскоци, който се наричаше Свещен дворец. Насреща се издигаше строгата величавост на Сената. Между него и Свещения дворец се простираше Хиподромът. Любопитна навалица се тълпеше под портиките и с жаден поглед поглъщаше великолепното шествие от коне, каляски и носилки, които непрекъснато спираха пред пропилейте на двореца. В тази вълнуваща се тълпа можеха да се видят азиатци с бадемови очи, остра брада и дълги черни коси, персийци с многоцветни свилени тюрбани, узи с дълги падащи мустаци и широки носове, едри златоруси нормани, арменци с блестящи черни къдрици, хазари, българи, исландци, генуезци, халдейци, сирийци…

Като насън Иваница премина пропилейте, триклиниумите, кубикулума на първата част на двореца. Наричаха я Халке. Във втората — наречена Дафне — бяха приемните зали. Петстотин обширни зали се редяха една след друга в шеметно великолепие. Когато влязоха в Хризотриклиниума, Иваница за миг притвори очи, ослепен от толкова красота.

Огромната зала тихо сияеше в мекия блясък на златната мозайка, която покриваше стените и сводовете. Никъде не се виждаха прозорци. Светлината, която струеше от големия стъклен купол, се ломеше в пъстри блясъци по скъпата мозайка на пода — изкусно съчетание на порфир и бял мрамор, гладък и прозрачен като кристал. Между високите стройни колони от яспис, зелен тесалийски мрамор и червен оникс се тълпяха логотети, квестори, сенатори, военачалници и чуждоземни пратеници. До великия доместик стоеше едно дребно старче с малка остра брадичка и едри надвиснали над очите му вежди.

— Баща ми — пошушна Теофил на българския княз.

Източната абсида, в която се намираше императорският трон, беше закрита от една златовезана завеса, искряща в многобройните отражения на рубините, сапфирите и смарагдите.

Великият логотет извести за идването на венгерския пратеник, който седна на едно ниско кресло срещу източната абсида.

Изведнъж всички се поклониха дълбоко и почтително.

Иваница вдигна учудено глава. Горе, в галерията, се беше появила пъстра и блестяща жива мозайка: жени в разноцветни туники, везани със златна и сребърна сърма, загърнати в бели мантии, закопчани на рамото с карфици от безценни камъни. По ръцете и по вратовете им искряха гиздила, талията им беше стегната в широк копринен пояс, от високите проломи на главите им се спущаха прозирни була. По средата между тях стоеше, нагиздена и неподвижна като икона, дребничка руса девойка с пурпурно теменужена мантия, везана с елмази, от двете страни на ушите й се спускаха по три реда едри бисери.

— Кое е това момиче? — попита Иваница.

— Говори по-тихо! — предупреди Теофил шепнешком и добави със страхопочитание: — Това е августата.

Българинът го изгледа безкрайно учуден.

— Но тя е цяло дете…

— Когато крал Бела даде дъщеря си Маргарита на василевса, тя беше на девет години. Сега е на дванадесет. Но това у нас няма значение. По-важен беше съюзът с венгрите.

Внезапно дълбока, вълнуваща тишина заля Хризотриклиниума. С бързо движение великият примикюр дръпна искрящата завеса и пред смирено навелите се сановници се показа всемогъщият василевс Исак II Ангел, седнал върху златния си трон като безплътно изваяние. Двете му ръце почиваха върху дръжката на стола, неподвижни и морни от тежестта на скъпоценностите, които лежаха върху тях. Кръглите му изпъкнали очи обиколиха с безстрастна студенина ниско сведените гърбове и се спряха върху единствената изправена глава, която се облягаше върху една колона от яспис. Иваница стисна зъби, ала не сведе чело. Никаква сянка не помрачи каменната невъзмутимост на василевса. Само пръстите на лявата му ръка леко се сгърчиха в гневен трепет, стискайки знака на властта, златния земен глобус.

— А на оня празен престол отдясно кой сяда? — попита Иваница, като сведе глава до ухото на Теофил.

— Той е отреден за Исуса Христа, който всъщност е нашият василевс. А Исак Ангел е само негов наместник. Затова всички православни са поданици на византийския император.

— Това не ми беше известно… — пошъпна като на себе си Иваница… — Но сега всичко ми става ясно защо открай Рим и Цариград се борят колкото може повече държави да присъединят към църквата си…

Многосложната церемония на приема започна. Монаси с кадилници прекадиха императора и той почна да разговаря с пратеника на венгерския крал. Младият българин разглеждаше с любопитство стълбовете от зелен фригийски мрамор, големия сребърен поликандилон, който висеше в средата на залата, вратите от слонова кост, изрязани в тънка, изящна украса, велелепието на кадифетата, коприните и кожите, с които бяха облечени сановници и чуждоземни пратеници.

Изведнъж той усети някакъв упорит поглед да пронизва челото му. Право срещу него, до една колона от порфир, някакъв висок, слаб човек със светлоруса брада го гледаше и се усмихваше. Малко по-късно, когато церемонията се свърши и бляскавата тълпа бавно се разотиваше, високият човек настигна Иваница, поздрави сърдечно Теофила и поиска да бъде представен на младия български княз.

— Аз познах веднага, че това ще е новият гост на Визанс — каза той с широка благосклонна усмивка. — Много ще се радвам, ако успея да направя стоенето му тук по-леко и по-приятно. Той не трябва да се чувствува между нас като пленник. Разведе ли го вече, Теофиле, из нашата столица?

— Днес мисля да разгледаме черквите. Ако искаш, ела и ти…

— С удоволствие. А довечера? Канен ли си на угощението?

— Да.

— А князът?

— Също.

— Нашият велик господар е много милостив към тебе — се обърна той към Иваница и се усмихна многозначително. — А сега — довиждане. Трябва да съпроводя венгерския пратеник.

— Кой е този човек? — попита Иваница, като проследи с поглед тънката снага на непознатия.

— Брат е на великия логотет. Не е лошо момче. Сега е стратор на императорската конница. Но много пилее парите. Залага на игрите в Хиподрома и после… жените.

Край стените на кубикулума, през който вървяха Теофил и Иваница, бяха наредени чудни изваяния. Спряха пред един голям лъв от позлатен бронз. Теофил незабелязано натисна малък лост, скрит в ушите му, и страшен рев огласи мраморните сводове. За миг тълпа любопитни, които никога не бяха виждали чудесата на Свещния дворец, се събраха около тях. По-нататък върху един златен явор малки птици от син и розов емайл изчуруликаха възхитителни песни. Смаян като дете, Иваница се докосваше с ръце до всяка неочаквана изненада, търсеше скритите механизми, учудваше се, смееше се.

След това Теофил го заведе в параклиса на Свещения дворец и с благоговения му показа светините, на които идваха да се поклонят богомолци от целия свят. Там бяха гвоздеите, с които са били забити ръцете и краката Исусови на кръста, копието, с което са ранявали гърдите му, две парчета от светия кръст, туниката, с която е бил облечен по пътя за Голгота, тръненият венец. В едно шишенце от кристал се тъмнееше нещо.

— А това е част от пресветата му кръв — каза с благочестив трепет Теофил.

Но други мисли се нижеха под челото на Иваница.

Щеше ли господ да отнеме благословията си от града, който пазеше толкова скъпи светини?

Ромеецът го изпрати до Влахерна и обеща да го вземе след обяда, за да разгледат града. Когато се разделяха, Иваница сякаш долови някакъв особен поглед между Теофила и телохранителя. Но може би и така да му се беше сторило. Желязната решетка с трясък се затвори зад него и юношата внезапно се почувствува сам, нещастен и изоставен.