Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава XXVII

Княз Иваница дигна чукчето с трепереща от вълнение ръка и тежко го пусна върху бронзовата плочка на вратата. След малко вратата се отвори и един дребен мъж с дълъг и остър като човка нос подаде плешивата си глава. Изгледа изпод вежди непознатия и попита какво желае.

— Искам да говоря с Теофил Каламодиос.

Мъжът отново изгледа непознатия. В очите му надничаше учудване и любопитство. След това нещо като усмивка изпъна устата му.

— Теофил Каламодиос не живее вече тука.

— Знаеш ли тогава где се намира?

Дребният човек дигна рамене.

— Кой би могъл да ти каже, чужденецо? Никой не знае где се намира младият Каламодиос. Някои казваха, че е убит, други, че бил заточен, трети, че избягал някъде в далечни земи.

Иваница тежко въздъхна.

— А баща му? Где е той?

— Не знам. След бедата той нито се чу, нито се видя…

— Но нали този палат е техен?

Човекът пак се усмихна и поклати глава.

— Не. Този палат вече не е техен. Сега негов господар е великият логотет Михаил.

Князът кимна с глава и бавно се отдалечи. Тъй много се бе радвало сърцето му на път за великия град. Тъй нетърпеливо бе чакал този от дълго жадувай миг — да прегърне Каламодиос, да види Ефросина…

Преди две седмици в Търново бе дошло писмо от Алексей Ангел. Василевсът приветствуваше българския цар, благодареше за почитта и доброто отнасяне към любимия му зет, канеше светлия княз Иваница на гости във Визанс, подхвърляше за някакво възможно сватовство и пожелаваше, щото света Мария Влахернска и свети Димитър да помогнат да се спогодят българи и ромеи за вечен мир и приятелство.

— Ще отида! — каза зарадван Иваница.

Асен го погледна дълбоко в очите и каза:

— Аз знам защо искаш да отидеш. Е, добре. Върви! И не се бави повече от месец. Залъжи ги с уверения за мир, обещай, че ще върнеш Исака, но с нищо не се задължавай. Защото знаеш. Напролет почваме отново. Но слушай… Никаква ромейка няма да ми довеждаш тук. Разбра ли?

Иваница дигна високо челото си.

— Никаква. Кълна се в пресветата Троица.

И замина с дарове за василевса. Придружен от десет снажни копиеносци.

А ето — никой не знаеше какво е станало с Каламодиос. Или може би се правеше, че не знае. А Ефросина? Той изтръпна. Пресече Августейона, който гъмжеше от обикновената всекидневна навалица, зави край Таурос и се спусна по тихите, широки улици, които слизаха към Босфора. Навсякъде срещаше тъмнолики копти, които разнасяха пъстри надписи за новите игри в Хиподрома.

Когато похлопа на вратата на великолепния дворец, сърцето му биеше така често и безпокойно, че той подръпна малко якичката на туниката си, сякаш да поеме повече въздух. Похлопа втори, трети път. Най-сетне някой се подаде от един прозорец на втория кат и изкряска нещо сърдито.

Князът попита.

— Няма никаква Ефросина тук! — отвърна пискливият глас. — Ефросина! Отдавна рибите са й оглозгали костите на дъното на Босфора! — И прозорецът хлопна шумно.

Отчаян и съсипан Иваница тръгна из града напосоки. Пред очите му се мярнаха колоната на Константина, статуята на Париса и трите богини, величественият купол на „Света София.“ Бляскавата навалица на Меза го притискаше от всички страни.

Той бе причината за погубването на Ефросина и Каламодиос. И не можеше да си прости това. Най-после влезе в един базар и купи подаръци за близките си.

Една тежка гривна от топази за царицата, мерджан за Слава, копринени платове за хитон и руба на майка си, играчки за Мария, Йоан и Александър, самурени шапки за Петра и Асена.

Угодливият сириец разгръщаше пред чужденеца съкровищата на дюкянчето си и бъбреше непрекъснато за последните новини, които кръстосваха из столицата.

— Августа Ефросина снощи изпъдила от Влахерна войводата Мануил. Изглежда, че сега стратор Никифор ще бъде новият й любовник. Ех, такава жена не е стояла върху престола на Света София от дните на Теофано̀.

— Спомних си за една друга Ефросина — каза небрежно Иваница, като въртеше между пръстите си едно бисерно гиздило — знаеш ли какво стана с оная прочута хетера, кира Ефросина, гдето имаше дворец при…

— О, как да не зная! — извика бъбривият търговец. — Нали за оня варварски княз тя си изпати. Да, да, не е хубаво, когато хетерите се влюбват като млади девойки…

— Е, какво стана с нея? — попита нетърпеливо князът.

— Какво стана… Изведнъж един ден кира Ефросина изчезна. Никой не я видял повече. Ни на Хиподрома, ни на черква, ни из базарите, ни из улиците… Двореца й продадоха на търг. Някои смятат, че Исак е заповядал да я удушат и да я хвърлят в Босфора. Но аз не вярвам. Трябва да я е заточил някъде из Пропонтидските земи. Вероятно в някой арменски град. Но ако не беше златото на Каламодиос, той щеше да я удуши като нищо.

— Защо? — попита изтръпнал Иваница.

— Най-много си изпати старият Каламодиос. Исак Ангел му отне всичките имоти. И за това пощади живота на сина му. Собствено той отдавна търсеше случай да сложи ръка на Каламодиосовите богатства. Това му беше добре дошло. Инак императорската хазна беше загубена… У нас често стават тия работи… Когато…

— Ами какво стана с младия Каламодиос? — го прекъсна Иваница и впи взор в мургавото лице на бъбривия сириец.

— Той избяга. Казват във Венеция или Рагуза… Кой знае. Но и до ден-днешен не се е връщал. Може би сега, като няма вече Исака — да си дойде. Алексей гледа на всичко през пръсти… За него е по-важно да намери някое ново съчетание от благоухания или някоя невиждана досега подправка за ястия, отколкото да мисли за държавните работи. Една гнусна жена ни управлява. Само варягите поддържат още малко ред. Войводата Стримон превърна всички кораби в злато и сребро. Всеки ден нов любимец на августата разпилява държавната хазна… Войските ни са разпръснати… Свърши се с Визанс, чужденецо! Но мога ли да знам твоя милост от коя народност е? От север ли си дошъл… Вземи и тоя хубав гердан за изгората си, това са бисери от най-чиста вода… Чак в Индия са ловени. А ето тук този ахат, стегнат в сребро. Купи го за някой приятел.

„Иванко обича тия неща“ — си помисли князът и купи всичко. Плати и излезе, последван от ниските поклони на сириеца.

„Няма повече какво да търся тука — си каза Иваница. — Тия дни ще се сбогувам с василевса, ще отклоня благовидно годежа с племенницата му и ще си отида.“

Алексей го заклинаше да убеди Асена да не продължава войната и да му върне севастократора Исак. Отначало Иваница се боеше да не би Алексей да го задържи в Константиновград и след това да предложи размяна с Исак. Но опасенията му бяха празни. Защото Асен можеше да се съгласи с това условие. Но после Византия щеше зле да си изпати. А василевсът искаше само мир с българите, за да може спокойно да се отдава на любимите си развлечения.

Князът забеляза, че всички конници, носилки и кочии са отправени все към Босфора. Неволно и той се присъедини към тях.

Цялото небе гореше в алени огньове. На запад слънцето висеше между морето и небето като огромна медна аспра. Босфорът беше изпълнен от галери, украсени с яркопъстри килими и златовезани покривки. Върху водата плуваха пурпурно цветни и златисти трендафили, хелиотропи, анемони, камелии, хиацинти… След всяка галера в бляскавите вълни оставаше дълга златна диря. Някъде вече засветиха борини. Веслата разлюляваха зелената прозрачност на водата и я караха да искри като изумруден пламък.

Светлини, багри, благоухания и песни изпълваха топлия здрачен въздух… Иваница гледаше замислен това приказно велелепие и лека усмивка неуловимо трептеше в очите му.

След това внезапно извърна гръб и се отдалечи.

Като наближи Пандохейона, в който бе отседнал, сърцето му се преметна. Долу беше вързан кон и един снажен мизиец нетърпеливо се разхождаше. Беше телохранителят Манас.

Като видя княза, момъкът широко се усмихна. Едрите му зъби блеснаха.

— Горе те чака властелът Драгота, княже.

С три скока Иваница изкачи стълбите. Втурна се в стаята си. Драгота го чакаше прав, облегнат до прозореца. Като го видя, той се спусна.

— Здравей, княже! Нося ти писмо от царя.

Иваница бързо разпечата свитъка. Асен го викаше незабавно да се върне в Търново. Подробности не можел да му съобщи в писмо. Мария била жива и здрава и все питала за баща си. Чакали го с нетърпение.

Князът отдъхна. Не беше, значи, толкова страшно.

— Но ти не знаеш ли нещо, Драгота?

Болярът дигна вежди и сви устни.

— Царят нещо е надушил около севастократора Исак. Проклетият ромеец върши нечестиви работи зад гърба му. Шушне нещо на болярите… Обещава им небивалици. Нали ги знаеш нашите. Невям някой се помами. Затова по-добре ще е да си бъдеш в Търново.

Той се озърна, приближи княза и тихо пошъпна до ухото му:

— Ще му видим работата на севастократорчето…