Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава X

Стражата дигна тежката желязна решетка, разтвори дебелите порти, спусна подвижния мост и застана от двете страни на крепостния вход, замръзнала в почетна неподвижност, с опрени на петици копия. От кулата препуснаха четирима ездачи: Калоян, княз Белота, боляр Сеслав и коместабул Сергей, челник на царската конница.

Беше ясен летен ден. Жарта, която лъхаше от напечените скали, правеше стоенето в града непоносимо. Затова по-имотните и знатни търновски граждани се бяха вече пренесли по своите лозя, периволи, млини, кипурии и врътожади, за да прекарат няколко време на шир и зелено, далеч от прашния, душен и тесен крепостен град. Все пак при шума на осемте чифта копита, които звънко отекваха по плочите, тук-таме от прозорците на къщите почнаха да надничат любопитни глави и в късо време стръмните и тесни улички се изпълниха с хора. Ковачи, обущари, кожари, оръжемайстори напущаха за миг работата си и застанали пред дюкянчетата си, чакаха минаването на царската дружина, предизвестени от рояк боси и чорлави деца, които тичаха с радостни крясъци пред конете. От портите се втурваха жени, прибираха набързо свинете, които се търкаляха сред сметта, разгонваха кокошките и патиците, които препречваха пътя, или пък успели набързо да откъснат някое цвете от градините си — сгушени между тясно струпани една до друга къщи — заставаха чинно на прага, за да дочакат с наведено надолу чело минаването на царя. Но челата им не бяха никога толкова наведени, за да не могат да забележат с жадно любопитство дръзкия блясък в очите му, чийто взор се забиваше като кама в очите на всеки срещнат, кестенявите къдри — тук-таме вече прошарени със сребърни кичури — които се подаваха под плоската му кожена шапка.

Царската дружина отмина, а дълго след това търновци останаха събрани на купчини из улиците, като с бурни ръкомахания предричаха и спореха върху последните вести, донесени от бързоходци от Визанс. Дали бяха вече пристигнали корабите на кръстоносците пред Константиновград? Дали архиепископ Василий щеше да оздравее скоро? Дали ще се съгласи сам да замине за Рим? Дали папата ще се обади? Ще има ли скоро поход срещу венгрите, дали княз Йоан не е вече хвърлил око върху някоя от благородните търновски девици — напоследък бил все тъй загрижен и унесен… Някои го годяваха за дъщерята на великия боляр Илиица, други за сестрата на великия примикюр Михаил, трети за унучката на Скопския епископ Марин. Други и дума не даваха да се спомене. Само мома от царски род беше достойна за Асеновия син… Всеки мислеше, че знае най-много и повече от другите, споровете стигаха до крамоли, до сбиване. Тогава най-разпалените се отправяха до дълбоките мази на дядо Гръдко, за да продължат препирнята си сред сянката на хладната изба, която пазеше виното студено и в най-жарки дни. В работилниците, наведени над някоя свилена туника или алена кожена обувка, майсторите тревожно мислеха, из ума им се надигаха мъчителни въпроси, които всеки усещаше да се разливат в душата му като внезапно придошъл тъмен порой…

Как щяха да променят вярата си? Щеше ли да се съгласи светият отец Василий да отиде да се моли на католишкия властелин? Защо не прие царят ромейското предложение? Какво ги чакаше? Ами венгрите? Ако нахлуят от запад? Ами кръстоносците? Ако те надвиеха ромеите, после какво щяха да правят? Как щяха да се отнесат към България? А разправяше се, че дръзките рицари били целите облечени в желязо. Нямаше ли тази желязна вълна да помете като буря зле облечените и леко въоръжени войски на българския цар?

Същите мисли се тълпяха и зад челото на царя и спътниците му, докато конете им бавно стъпваха по полегатите плочки, които слизаха надолу към Етъра.

Като минаваха по моста „Свети Димитър“, Калоян скритом хвърли поглед към боляра Сеслав и леко се усмихна.

— Какво мърмориш под носа си, Славе? И ти ли си от ония?

Сеслав бавно се изчерви и не отговори.

Когато минаваха по мост или през градски порти, богомолите бяха длъжни полугласно да изговарят разни молитви и заклинания.

Те минаха моста, завиха край черквата на Чудотвореца и поеха към дома на архиепископа. Пред високата каменна ограда ги посрещнаха неколцина дякони и презвитери, които с ниски поклони разтвориха дъбовата порта и ги преведоха през едно малко дворче, постлано с плочи, към жилището, което се издигаше в средата на Трапезица. Най-горе, на края на стръмната стълба, ги приветствуваха преславският владика Сава, презвитер Константин и екзарх Трофим. Царят свали шапката си, целуна ръка на владиката и прекрачи прага, последван от княз Белота, Сеслав и Сергей. Владиката избърза напред по широкия трем и с ниски поклони отвори една малка вратичка. Гостите влязоха в някаква полутъмна сводеста стая. Внезапното преминаване от светло на мрачина едва им позволи да различат предметите в стаята. Вляво, полека-лека се очерта някакво ниско, дървено ложе, над което, в пезула на стената, блещукаше скъпоценно кандило. Архиепископът лежеше с неподвижно отпуснати ръце и склопени очи. Изпитото му лице бе получило някакъв особен глинен цвят. Наведен близо до ложето, стар врачовник разтъркваше прахове от разни билки в една велена пръстена паница. Като видя високите гости, той побледня и цял разтреперан, тихичко се измъкна.

Калоян доближи до болния, седна върху подадения му от владиката стол и дълго гледа втренчено слабото измъчено лице на стареца. След това леко повдигна десницата му и я целуна. Болният изпъшка и дигна клепки. Веднага позна царя и малките му черни очи бляснаха в жив пламък.

— Благодаря ти, че дойде, Иваница… Както виждаш, все още съм на ложе.

Царят изтри потта от лицето си, въздъхна, помълча малко и изведнъж каза:

— Какво е твоето последно решение, светиня ти?

Бледото лице на стареца се сбърчи. Той извърна глава. Пошъпна:

— Знаеш го, Иваница…

Царят поклати глава.

— Трябва да отидеш, светиня ти. Щом оздравееш — ще отидеш…

Изведнъж болният се размърда, развълнувано замаха с ръце. Гласът му се задушаваше.

— Не мога. Не мога… Поискай смъртта ми, Иваница, но само не това. Ние сме православни. Народът ни е православен и ще изгуби вярата си и почитта към черквата. А богомилите само това чакат. Не мога. Сам прави каквото искаш. Но мене не намисай… Аз не мога да отида в Рим.

Калоян се навъси. Замлъкна. И архиепископът мълчеше. Белота, Сеслав, Сергий и презвитерът чакаха с трепет царските думи.

В архиепископския параклис камбана заби на вечерня. Далечен звън й отвърна. В стаята стана почти съвсем тъмно. Но двамата мъже все още мълчаха. Всеки углъбен в тежка размисъл и душевна борба.

— Как е възможно подобно нещо — пошъпна едва чуто, огорчен и отчаян, светият старец. — Как ще склоня народ и клирици да почитат ключовете на свети Петра, да се кланят на папата, да приемат чужди обичаи и обреди, да се кръстят на друга вяра? Пречиста наша владичице, помогни ми, научи ме… За доброто на държавата… „Но държавните наредби са тленна измама, славата на войската е бесовско вълшебство, а вярата е една и вечна… Няма ли с това да разколебаем и малката искрица почит, която народът храни към църквата и клира? Няма ли с това да го хвърлим сами в лапите на триж проклетата ерес?“ — продължи в себе си болният.

Внезапно лицето на царя се разведри. Направи знак на другите да излязат.

— Защо терзаеш душата си, светиня ти? Да не би да смяташ, че ако се подчиня на папата, това ще трае вечно? Или че народът ще бъде длъжен да приеме католишките обичаи? Как не! Важното е да се мине мостът, важното е да получим това, което ни е днес нужно. Разбра ли ме? А за после, никой не знае какво ще стане после… Но нека си остане между нас. — Той леко се озърна. — Веднъж да се разправим с венгрите, да утвърдим царството си, да видим какво ще стане с кръстоносците… А после… после е лесно — той остро се изсмя.

Архиепископът го изгледа втренчено и леко просветление трепна по лицето му.

— Разбрахме ли се, светиня ти?

Василий кимна с глава и не отвърна.

Тежък товар олекна от душата на царя. Дългата мълчалива борба с архиепископа го гризеше като зла болест и го изпълваше с хиляди съмнения, тъги и разкаяния. Сега, след като получи вече съгласието му — пътят на бъдещите му действия се очертаваше пред него чист и ведър като лятно утро. Душата му беше ясна. Оставаше само да изпита коравостта на волята си и трайността на дерзанието си.

А в тях Калоян беше сигурен.