Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава XIV

Българите спряха на две поприща от стана на латинците. За последен път Калоян искаше да разбере намеренията им към българската държава. Той прати, ново писмо до „славния константинополски император“, комуто честитеше победата и пожелаваше да се установят трайни, дружелюбни отношения между двата съседни народа. Между другото той канеше прочутия рицар Пиер дьо Брасио да посети техния стан и да им разправи за подвизите си.

Пиер дьо Брасио отговори, че би дошъл с удоволствие да го посети, ако българите изпратят в техния стан заложници и му дадат проиускно писмо. Калоян изпрати великия боляр Саца, деспот Слав и войводата Рекирад. Тогава рицарят взе със себе си четирима другари и се отправи към българския стан.

Пред царската палатка го очакваше сам Калоян, заобиколен от всичките си знатни мъже. Поразени, те гледаха великана, който идеше насреща им върху грамадния си кон. Облечен от главата до петите в желязо, с развяващи се пера върху шлема, той караше да потреперва всеки, който зърнеше очите му — святкащи през отвора на спуснатия наличник. Конят му също бе облечен в желязна ризница, връз която се вееше покривало, дълго до земята.

На гърдите му, окачен на желязна верижка, святкаше сребърен кръст. Навсякъде около него се трупаха любопитни и смаяни български и кумански войскари. Когато скочи от коня си, за да го гледат, те трябваше да държат главата си извита все нагоре. Струваше им се, че ако замахне с железния си юмрук, ще пребие най-малко десет души от тях.

Калоян го посрещна много сърдечно и го покани в шатрата си.

Седнаха край богато наредена походна трапеза. Пиха наздравица за император Бодуен. Рицарят пи в чест на крал Жехан.

Превеждаше им ромеец граматик. Калоян го помоли да им разправи нещо за своите приключения, за падането на Константиновград, за избирането на новия император.

Пиер дьо Брасио се усмихна. Той имаше хубава уста, която въпреки грамадния му ръст придаваше някаква детска доброта на грубото му лице. Гъсти кичури рижи коси покриваха страните, брадата и главата му в диво безредие. Дебели вежди висяха над малките му пъстри очи, които пъргаво се местеха от предмет на предмет, като че искаха в един миг да обгърнат и разберат всичко.

Гласът му боботеше като гръмотевица.

— Не беше лесно да се превземе един такъв град, сир, аз и досега се чудя как се свърши всичко това. Но бог стори чудо и ни помогна.

— Какво чудо? — полюбопитствуваха всички.

— Нека най-напред да видим какви са тези чудеса на трапезата — се изсмя гръмко великанът и посегна към сушеното месо и хляба.

В скоро време всичко биде опустошено. Изумени, българите гледаха как сиренето, луканките и сухият хляб изчезват в ненаситната уста на снажния мъж. Изведнъж той леко блъсна кубока си настрана, дигна ведрото с виното и почна да пие на дълги глътки. След това избърса с длан косматото си лице, усмихна се и каза:

— А сега можем да си поприказваме…

Царят чакаше с нетърпение разказа му.

— Ето как стана тази работа… Преди да започнем решителния бой, Соасонският епископ събра всички пилигрими и след като отслужи меса, заповяда да отдалечим всички… хм… всички весели жени от лагера. Тогава той ни изповяда и пречисти. След това ние всички — венецианци, бургундци, фландърци, ломбарди и алемани — се качихме на корабите си и като се доближихме колкото се може по-близо до крепостните стени, пуснахме котва. Най-напред почнахме да хвърляме „гръцки огньове“, но стените бяха яко облечени в мед и огънят не ги ловеше. А от бойниците хвърляха въз нас камъни, толкова големи, че сам човек не би могъл дори един да вдигне. Между това Мурзуфлон, предателят, караше войниците си да свирят с тромпети и да бият барабани, за да не губят дързост. Имаше няколко кули, градени от камък, вратите им ги пазеха сержанти. И ето как стана чудото.

Всички наостриха уши.

— Случайно морето блъсна кораба на Соасонския епископ в една от каменните кули. На моста бяха само един венецианец и двама рицари. Венецианецът с ръце, с крака, със зъби, както можа, се покатери като котка и влезе в кулата. Но ромейските сержанти го съсякоха на парчета. Корабът се блъсна втори път. Един от двамата рицари, Андре дьо Дюрбоаз, също така с ръце и крака се улови за прозореца на кулата и успя да падне вътре на колене. Сержантите се хвърлили върху него и се опитали също така да го убият. Действително те го наранили твърде тежко, но по божия милост Андре останал жив, изправил се на крака и извадил сабята си.

Шъпот на възхищение пробягна между всички. Юначеството на рицаря караше очите на събраните воини да пламтят.

— Тогава — продължи дьо Брасио — сержантите, като видели насечения човек да се изправя и да дига оръжие към тях, ужасени избягали от горния етаж на кулата. Тези, които били долу, като видели бягащите си другари, също се уплашили и опразнили своя етаж. В това време някои от нашите хора успяха да влезнат след Андре и с яки въжета вързаха кораба о кулата. Когато морето дръпваше кораба назад, кулата почваше да се люлее. Ромеите, обезумели от страх, изпразниха цялата кула.

Българите се изсмяха.

— След това и моят кораб успя да се удари в една от кулите. И така по божието чудо можахме да превземем тия две кули.

Рицарят млъкна. Сякаш се свенуваше да разказва за собствените си подвизи. Но всички с трепет очакваха продължението на разказа.

— И после? — попита Калоян.

Брасио дигна отново виното до устата си. Отряза си голям къс луканка и продължи да разправя, като шумно дъвчеше и гълташе суровото месо. Такова вкусно нещо той не беше ял никога дотогава.

— Като нахълтахме в крепостта, видяхме толкова много народ, като че половината свят се бе събрал там. Не посмяхме да влезем навътре и се върнахме. Тогава месир Пиер д’Амиен, Алиом дьо Клари и аз заедно с десетина кавалери и шестдесет сержанти слязохме върху едно малко парче земя, между крепостта и морето. Там видяхме на стената една врата, която изглеждаше отскоро зазидана. Почнахме да я блъскаме с копия, мечове и секири, а отгоре ни ромеите пускаха камъни и вряла вода. Чудя се как не ни погубиха всичките. Най-сетне успяхме да направим голям отвор и погледнахме през него. Вътре гъмжеше и се чернееше войска подобно на някакъв огромен мравуняк от хора. Все пак ние влязохме. Изненадани от дързостта ни, ромеите хвърлиха оръжието си и побягнаха. Недалеч оттам, на един хвърлей с камък, се намираше император Мурзуфлон. Като ни забеляза, той се спусна отгоре ни с много войска. И като видя, че не помръдваме назад, разколеба се и избяга. Тогава ние разкъртихме железата на една от крепостните порти и нашите нахълтаха вътре. През нощта Мурзуфлон напусна града и ромеите избраха за император Теодор Ласкарис. Но и той, още преди да съмне, се качил на една галера, избягал в Никея и останал там господар и император. След това ние завзехме града и наказахме всички коварни изменници. Това стана точно на 13 април.

— А защо избрахте за император фландърския граф? — попита Калоян.

Пиер дьо Брасио се изсмя.

— Много му се искаше на Монферато да седне на императорския престол. Но не биде волята му. Петнадесет дни бароните се караха, докато решат избора. Най-после дожът Дандоло избра четири от най-мъдрите кръстоносци, които на свой ред трябваше да изберат десет барони избиратели. На тези десетмина отслужиха молитва в черквата, за да получат от бога ум и вдъхновение. След дълги съвещания те единодушно избраха граф Бодуен за император на новата латинска държава. За голяма радост на французите и велика скръб на Монфератовите хора. Какви тържества станаха при коронясването, какви веселби… — Изведнъж лицето на рицаря стана мрачно. Той дълбоко въздъхна.

— Наскоро след коронясването пристигна жената на Бодуен. Новата императрица. С каква радост чакахме пристигането й. Какви приготовления станаха за посрещането й. Чакахме императрица, а получихме ковчег. Корабът ни донесе мъртвото тяло на графиня Мария…

Калоян се развълнува. Спомени нахлуха в душата му и го задушиха. Той си наля вино, поглади с горяща ръка челото си. Попита:

— От какво умря благородната графиня?

— След като добила втора дъщеря — Маргарита — тя заминала с кораб за Сирия, дето се надявала да намери обичния си съпруг. Но той беше вече император в Константинопол. Изненадана от новината, графинята веднага заминала обратно за Визанс. Дългото пътешествие, горещините, слабостта от скорошното добиване съвсем я изтощили и тя починала по пътя — в Сен Жан д’Акр. И вместо трон — намери гробница в „Света София“. Ах, отначало император Бодуен беше като луд… По цели нощи се луташе край морския бряг, плачеше и високо зовеше покойницата. Ако не беше така благочестив, може би щеше да се убие. Боях ме се за разсъдъка му. Проклинаше трона си, проклинаше часа, когато се отклонил от светата цел на похода, когато напуснал скъпата си родна Фландрия… След това полека-лека взе да се примирява. А сега е все мрачен и мълчалив. Убива скръбта си в държавни работи.

Донесоха още месо, още вино. Някъде в ясната тишина на лятната нощ прозвуча дълго и тъжно звук от рог. Запалиха борини. Всеки стоеше потънал в своите мисли. Безпокойни и невесели. За да прогони неприятната тишина, княз Белота промени разговора.

— Месир — попита той рицаря — ние се удивляваме извънредно много на вашата храброст. Но още по-чудно ни се струва, че ви виждаме тук, по тия места. Нима нямате във вашата държава земи, които да ви изхранват?

— Ба — отвърна Пиер дьо Брасио — не сте ли чували никога досега как е била разрушена великата Троя?

— Разбира се, че сме чували! — се засмя княз Белота. — Това ни е отдавна известно. Но не разбирам какво общо има това с моя въпрос?

— Ба! — каза месир Пиер. — Троя е принадлежала някога на нашите прадеди. След разрушаването й троянците, които избягали оттам, отишли да живеят в земите, откъдето сега ние сме дошли. Затова сме тук. Да извоюваме земите, които са били някога на нашите предци.

Древната Троя.

Калоян изпи на един дъх чашата си, за да обмисли своя отговор. Избърса уста и се усмихна:

— Мисля, че знаем малко повече за древната Троя… В превода на Малала, който монах Григорий е направил за цар Симеон, сме чели за победата на Ахил над троянците… А там пише също, че сред войските на Ахил воювали и мирмидоните, днес наричани българи… Затова по-добре да не се връщаме към толкова стари времена…

И той отново се усмихна. Защото много му се искаше да попита надменния латинец къде бяха останали тържествените обещания за освобождаване на гроба господен… Но и кръстоносците бяха хора като всички други. Богатствата и властта заслепяваха и заличаваха всички добри намерения.

За втори път стражите свириха с рог.

Пиер дьо Брасио стана и се сбогува. Още веднъж българите изгледаха поразени якия мъж с исполински ръст…

След три дни пратениците, които бяха отишли при Бодуен, се върнаха унили и потресени.

Надменният отговор на латинците бил, че Калоян не трябвало да се обръща към тях като цар към равни, а като роб към господаря си. Инак те с оръжие в ръка ще се втурнат в незаконно завладяната от него България и ще я опустошат. А него самия ще заробят.

Толкова страшна бе яростта на царя, когато чу тия думи, щото му се стори, че ако скочи, трябва да стори някакво безумие, нещо нечувано, някаква непоправима пакост… За втори път такава тежка обида. Щеше ли да има сила да я преглътне? Не трябва ли веднага да отиде да събере всичките си войски и да нападне гордите пришълци? Той владеел незаконно земите на дедите си! Той — българският властел — нямал право да поеме венеца на старите български царе! А те? Те чии земи владееха? Фръзки ли? Венециански ли? Ломбардски ли?

Той грабна едно копие и го счупи в масата. Идеше му да удуши някого, кръв да пролее, градове да подпали. А трябваше да стои със скръстени ръце и да чака…

Смирено да чака и дори да прати любезно ново писмо, в което с чудно търпение обясняваше, че той „владее своята земя по-правилно, отколкото те владеят Константинопол, защото той отново завзел земята, която прародителите му бяха загубили, а те завзели град, който твърде малко им принадлежи“.

Но скритият гняв, който той заключи в сърцето си, бе по-грозен от всяка буйност, от всяко безумно избързване — там, дълбоко потиснат и заглушен, той щеше някога да избухне в дива ярост и да унищожи и помете всичко пред себе си…

Вместо това използува залисиите на кръстоносците около обсадата на Царския град, слезе в Долна земя, зае без борба и сложи свои войводи в крепостите на Призрен, Скопие, Охрид и Бероя. А в непристъпната твърдина на Просек остави най-верния от верните — войводата Чисмен, или както му викаха Шишман — да бди над всички околни краища.

Да влезе в открита бран с фръзите не посмя. Защото все още трябваше да се чака отговор от папата.

Щеше ли Инокентий да му прати корона и скиптър? Щеше ли да го защити от злите намерения на кръстоносците, или щеше да предпочете те да го покорят и присъединят към новата католическа империя. А венгрите?

Със свито сърце Калоян чакаше съдбоносните събития. Той знаеше, че борбата с латинците е неизбежна. Знаеше, че това ще бъде борба на живот и смърт.

И често взорът му диреше образа на Солунския чудотворец, и често бледите му устни мълвяха тиха, отчаяна молба.

Той просеше ново чудо. Последно чудо.

А Инокентий III пак мълчеше упорито. Месеците минаваха един след друг, лятото отново заключи в пламтящ обръч скалите на богоспасното Търново, отново Етър отдръпна буйни води и оголи бреговете си.

От ден на ден тревогата на царя растеше и все по-опасни ставаха укорите на боляри и войводи. Най-големия зар бе хвърлил Калоян. Щеше ли този път да сполучи мъдростта му? Не беше ли сбъркал, като отхвърли предложенията на ромеите? Не беше ли за предпочитане тяхната непостоянност пред неразумната надменност на латинците? Вече се носеше опасен слух, че Бонифаций ди Монферато подканя императора да нападне българите. Защото кръстоносците си бяха вече поделили ромейските земи и вече диреха нови приключения. Бонифаций бе станал крал на Солун. Анри д’Ено̀ бе взел в Мала Азия Едремитското кралство, граф дьо Блуа получи Никея, граф дьо Сен Пол стана херцог на Димотихон, барон Рение дьо Три — херцог на Филиповград…

А папата все не отговаряше. Нито дума, нито вест, нито знак. Емерих също загадъчно мълчеше. Беше престанал да заплашва. Какво се беше случило?

Беше се случило нещо нечувано. Когато на българския бряг посрещачите с ликуващи привети поздравявали папските пратеници, които чакали при крепостта Кубин на Дунава да бъдат превозени от унгарския бряг на българския, внезапно вестоносци на крал Емерих долетели с най-голяма бързина на коне и предали писмо на кардинал Лъв, че по заповед на краля трябва да се върне обратно в някакво имение, на три дни далеч от границата.

Емерих нямало да допусне коронацията на българския владетел Иваница, докато не се уреди въпросът между българи и унгарци относно спорните земи.

И докато Калоян чакаше, нетърпелив и тревожен в Търново, папата в Рим също недоумяваше защо не получава никаква вест от своя посланик Лъв, кардинал на Светия кръст, заминал на 25 февруари 1204 година от Рим, носейки послания до господаря на българите заедно със скиптър и корона за увенчаването му.

А беше вече дошло лятото.

В това време триста пазачи стояха на стража пред вратите на странноприемницата, в която бяха затворени кардинал Лъв и презвитер Власий. Не позволяваха никому да приближи до тях, нито да говори, нито да приеме или изпрати каквато и да било вест. Искаха от кардинала да изпрати писмо до българския владетел и да го повика на един остров сред Дунава, за да могат там да се уредят спорните въпроси.

Кардиналът решително отказвал.

Беше дошла и есента.

Писмото, изпратено от крал Емерих до папата по един доверен рицар, дало обяснение за изчезването на апостолическия нунций. Гневът на Инокентий бил неизказан. В едно дълго послание до Емерих папата твърдо и решително заплашил краля, че ако той продължава да пречи на коронясването на неговия духовен син Калоян, тогава папата никога не ще се съгласи да бъде коронясан плътският син на краля, наследникът му Андрей. А колкото до споровете около граничните земи, само Инокентий можел да разреши правилно въпроса, защото:

„Ние възнамеряваме, по подобие на нашите предшественици, да коронясаме Йоаниций за цар не върху чужда земя, а върху собствената. Защото той и братята му, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не да завземат, а да възвръщат земите на своите бащи… 15 септември 1204.“

Свети Димитър не изоставяше българите.

На 15 октомври 1204 година в Търново пристигна кардинал Лъв заедно с презвитер Власий и цялата си свита.

Той носеше със себе си диадема, жезъл и знаме с изображението на кръста и ключовете на свети Петър. За примас Василий носеше митра и аренда от бяло кадифе със златни украси, пръстен с пет едри топаза, сандали, пояс и всички останали принадлежности за парадната му носия.

Папата даваше право на българския цар да сече пари със своя образ, а на примаса право да коронясва българските владетели, да приготовлява миро и да помазва с него свещеници и владици.

Освен това в спора между България и Венгрия той даваше право на българите.

Ръцете на Калояна бяха вече развързани.

Той можеше спокойно да премери своите сили с останалите врагове.

 

 

Но след първия възторг и изживяната бурна радост идеше часът на размисъла, на колебанието, на съмнението. На мислите, които не могат да се споделят с никого. Защото най-страшното е да се съмняваш в самия себе си. Право ли беше постъпил! Беше ли точно претеглил всички изгоди и всички заплахи от тази решителна стъпка? Имаше още един последен миг за последна преценка. После щеше да бъде невъзможно.

Някога и старият хан Борис се беше блъскал в страшните противоречия на едно съдбовно решение. Със Запад или с Изток? Да се държи за старото, изпитано, запомнено от древни времена, от деди и прадеди, или да се тръгне по непознатия друм на новото, което се налагаше с непреодолима сила? Стари империи се рушаха и на тяхно място се издигаха нови държави. Древни обичаи се заместваха от други. Светът непрестанно кипеше в дирене на нещо по-хубаво, по-добро, на нещо друго, ново. Някъде в глъбините на народната душа кълнеше това ново. Кое беше то? Учението на поп Богомил?

Но сега, сега имаше друга, по-велика цел… Да се спаси това племе, сред което щеше да се роди новото… Да се подири подкрепа отвсякъде, да се приеме всяка подадена за помощ ръка.

В последния миг Калоян преценяваше, размишляваше, претегляше всички възможности. Етър се плискаше пълноводен в подножието на Царевец, вятърът с дълъг писък се виеше около високите кули и не едно тревожно сърце бдеше в бурната нощ. Калоян се разхождаше в своята работна стая надлъж и нашир, с едри крачки, разкъсан от хиляди противоположни чувства.

Навън се зачу скърцането на вериги, спущаха подемния мост над Сечена скала. Кой нечакан гост идеше в това бурно време, в тоя късен час?

На прага застана мълчалив, мрачен деспот Борил.

— Е, какво стана?

Калоян му направи знак да мълчи.

— Знам какво ще кажеш! Чаках те! — и продължи да се разхожда от стена до стена.

Страж извести за идването на архиепископа. Той влезе, благослови царя, който му целуна ръка, казвайки:

— Знам за какво идеш. Чаках те.

Василий мълчаливо наблюдаваше тревожното лутане на Калояна, но изчакваше да премине тревогата, която го ломеше. Ала Борил не се стърпя.

— За какво беше нашата жертва? Дадохме вярата си, а това, което искахме ние — не ни го дадоха!

— Ти пишеш на папапа да ти изпрати царска корона, а Инокентий ти известява, че ти пратил кралска диадема. Искаме патриаршеско достойнство, а ни се разправя, че примас и патриарх били почти едно и също нещо… — каза с негодувание Василий.

Борил удари с пестник по масата:

— Подиграват ли се с нас? Не е късно. Да се върнем при православието! Нима си съгласен да бъдеш някакъв крал, подчинен на чужда императорска корона? Византийската или алеманската?

Калоян избухна:

— Кой казва, че съм съгласен? Нима папата е съгласен с нашите искания?

На прага тихо застана княз Йоан и мълчаливо почна да следи спора.

— Ела, Йоане, слушай и ти. Нима папата е склонил на нашите условия?

— Не разбирам… — каза Борил.

Царят избухна в дълъг, сърдечен смях.

— Всичко е ясно и просто. Слушайте добре. Инокентий III майсторски води играта, ние ще я приемем и продължим. Отче свети, бъди спокоен. Ето. Папата получава писмо, в което искам да ме короняса за цар на България и Влахия. Той не ми противоречи никъде в отговорите си. Само пише, че ми изпраща исканата кралска диадема. Аз пък ще му отговоря, че съм получил желаната царска корона и кардинал Лъв ме е увенчал с нея. А ти, отче свети, ще пишещ в отговора си, че папският легат е пристигнал здрав и читав в Търново след претегленото в Унгария, че е донесъл цялата пълнота на патриаршеското достойнство и те е благословил и посветил за български патриарх, а на моята глава е поставил царска корона… Ясно ли е? И с тази игра на думи агнето здраво, а вълкът — сит. Изиграният остава — Емерих. Минахме моста. Това исках. И го постигнах. Северозападната ни граница е установена по закон и право.

Архиепископът гледаше поразен третия от великите братя. Само Калоян можеше така ловко да разреши мъчния и опасен спор.

Старецът, който беше благословил Асена и Петра при обявяването на въстанието през 1186 година, приближи до Иваница и го целуна по челото.

— Дерзай, синко! Ти си отреденият мъж, който ще продължи великото дело на братята си.

И той наистина го продължи. Големият държавник, ловкият дипломат можеше вече да прояви и дарбите си на велик пълководец.