Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (31)

Глава I

С плахо чувство на смущение и боязън, примесено с малко насмешливо недоверие, боголюбивите велможи се тълпяха в престолната зала на търновския царски палат.

Бяха се събрали на върховен синклит всички най-знатни властели на държавата: княз Белота, архиепископ Василий, болярите Сеслав, Саца, Шишман, Николица, Деян, Богдан, Драгота, Илиица, презвитер Власий, презвитер Константин, куманските войводи Коча и Манастър, кастрофилакт Видул, царските сродници и много други видни клирици и миряни.

Очакваха тържественото явяване на новия цар — на младия Иваница, на добрия Иван, както го наричаше народът — Калоян.

Смущаваха се от това, че още един Асеновец щеше тежко да сведе непокорните им чела; надсмиваха се над младостта му. Леко щяха да се справят с неопитния млад човек. Нека дръзнеше да се противопостави на желанията им — и той щеше да отиде при братята си.

Само верните на Асеновци боляри очакваха с тайна дълбока радост явяването на буйния момък. Какво щеше да стане, ако Драгота не беше извикал навреме Иваница от Визанс? Какво щеше да стане, ако народът не се беше дигнал като един човек в небивал устрем, за да сломи изменниците? Какво щеше да стане, ако ромейската войска бе нахлула в Търново? Нима щеше да се върне вече назад? И кой бе дръзнал да я повика, да я пропусне през страховитите, непревземаеми хемски клисури, да й отвори вратите на престолния град? Един българин… Един гнусен изменник… За слава, за власт, за пари. Болярите протръпваха от ужас и отвращение. След това в сърцата им се отронваше гореща благодарност към Солунския чудотворец.

— Свети Димитре! Свети Димитре! Заслужаваме ли обилната ти милост?

Царят все още не се явяваше. Вече отдавна се бяха събрали в тази обширна зала с таван от скъпо, изкусно изрязано дърво и под, изпъстрен с бели и черни мраморни плочи. Стройни колони от синкав мрамор подпират тежките сводове, по стените израстват в многоцветна смесица величествени силуети на стари царе, на мъдреци, на вождове и светни. Ето там аула на Аспаруха. По-вдясно мраморните палати на Симеона, ето конника на Мадара, ето стария Кубрат и петимата му синове: Бет Баян, Котраг, Аспарух, Кувер и Алцек. Ето Кирил и Методий с азбуката им, ето свети Борис със златна нимба около главата, ето Ирина, хубавата ромейка, ето Йоан Екзарх, ето княз Венеамин…

Велможите гледат любопитно стенописите, разхождат се нетърпеливо от прозорец до прозорец и все поглеждат към вратата. Но царя още го нямаше. Леки шеговити забележки почнаха да се шъпнат от ухо на ухо. Болярът Богдан се мръщеше открито и подмятанията му ставаха все по-остри. Толкова калени в сурови битки мъже, войни с побелели от тежки грижи и изпитания коси, нямаше да се оставят тъй лесно във властта на Ицо, това вчерашно дете, докато зрели, достойни люде чакаха да поемат в корава десница кормилото на държавните съдбини. Зле прикрити, дръзко насмешливи усмивки се канеха да посрещнат младежа, когото сигурно много скоро щеше да сполети участта на двамата му братя.

Изведнъж вратата на царските покои се отвори и Иваница с бързи и решителни стъпки пресече мястото, което го отделяше от престола. След това изкачи с достойнство и самоувереност трите мраморни стъпала.

Недоумение и учудване накараха болярите неволно да се стъписат малко назад. Тежка каменна тишина легна във въздуха.

Това не беше Иваница.

Това беше друг някакъв човек. Нов, непознат, които ги пронизваше с хладно, жестоко око, докато по страшната дъга на сключените му устни трептеше мълчалива закана.

Странен хлад пробягна по лицата на всички. Изведнъж залата стана огромна и празна. В нея живееше само този поглед, който приковаваше, обезволяваше, унищожаваше. Болярите се почувствуваха внезапно жалки, загубени в тая зловеща тишина.

А царят мълчеше. Много глави се наведоха, много усмивки се стопиха, много свити пестници плахо се отпуснаха.

Кой беше този?

Царят полека дигна ръка в знак, че ще говори. След това каза бавно, с леден, безстрастен глас:

— Аз, Калоян, император на българите и власите, след като наследих престола на блажените ми братя Асен и Петър, днес реших да свикам на синклит всичките по-знатни властели на държавата, за да изкажа господарската си воля…

Всяка негова дума падаше във въздуха като тежък, отмерен удар с меч. Той спря за малко, изгледа всички един по един и продължи:

— Деветгодишното царуване на брат ми Асена донесе за нашата земя успехи, каквито никога не сме се надявали, че ще можем да получим за толкова кратко време. С помощта на великомъченик Димитър Солунски ние възстановихме България в реда на световните господарства. Сега ни остават още две задачи да изпълним. Първо, да ни признаят за законна държава, та да не може никой без право да ни напада и ограбва земите ни и, второ, да включим в границите си всички български земи. Византия няма никога първа да ни признае. Никой от нашите съседи не ни мисли доброто. Всички гледат да се нахвърлят върху нас и при удобен случай да ни завладеят и поделят. Затова нам е нужен силен покровител. А кой има сила и власт пред всички царе и господари? Само папата. В него е най-голямата ми надежда. Защото какво струват всичките ни права, всичките ни победи, когато отвсякъде ни ги оспорват? Наричат ни узурпатори и зле ни се заканват. Затова най-напред държавата ни трябва да бъде призната и узаконена. След това ще продължим великата бран на Асена и Петра, ще обединим българските земи. Това са двете върховни задачи на моя живот, властели, и горко томува, който дръзне за свои лични изгоди да ми се противопостави. Вътре у дома си ние можем да се крамолим. Но — запомнете го добре! — за държавните дела всички трябва да имат само една мисъл и една воля. А не един да разваля това, което друг подкачил.

Калоян тежко въздъхна и сви вежди.

— Спомнете си как безумието на Иванко можеше за миг да провали непосилната борба на толкова тежки години. Спомнете си как болярски интриги и дребнави честолюбия разрушиха великото царство на Симеона. Спомнете си как несговорчивостта на Кубратовите синове разпокъса голямото българско ханство край Волга. Какво щеше да стане, ако Крум и Симеон бяха довършили делото си. Днес никой нямаше да протяга нечестиви ръце към нас. Задачата на нашата държава е да завърши великото обединително дело. И ще го завърши. Времената на Василий Българоубиец вече никога няма да се повторят. Безумци като Иванко няма вече между нас да виреят. Дребни честолюбци няма да рушат народното дело…

Изведнъж той скочи и направи няколко крачки към властелите със закана в гласа:

— Знам, че мнозина от вас харесват западните навици и обичаи. Всеки властел да си бъде малък цар във владението. Да бъде васал томува, от когото чака повече изгода. Не! Нашите ханове управляваха по друг обичай. Една воля и една мисъл да направлява народното дело. И на всеки, който се е опитвал да пречи, му се е пресичала ръката. Хан Борис погуби петдесет и двама боили, дори ослепи собствения си син, за да не пречат на започнатото велико дело, което ние смятаме да завършим. Ако аз не успея, то княз Йоан, наследникът на престола, ще го доизгради.

Той отново седна на престола. Помълча и тих, беззвучен смях се изтръгна от устните му. Острият му взор държеше като в желязна примка лицата на болярите, като че долавяше всяка тайна мисъл, която се опитваше да пробегне по тях.

— Народът ни е трудолюбив и храбър. Той не пести кръвта си за свободата на родната земя. Той знае как да брани бащинията си… — Изведнъж гласът му екна в горчив присмех. — Но десет безумци от вашите могат да го погубят! Само силна и корава десница може да ви обуздава вас… И горко томува, който дръзне да ми се противопостави! Това, което иска Калоян, ще стане! Ако би ще целият свят да въстане против него! Стига само народът да е с мен!

Те слушаха изтръпнали.

Сякаш самият Асен бе възкръснал от гроба, само че хиляди пъти по-смел, по-неукоотим, по-дръзновен.

Спогледаха се поразени.

— Вие ще помните теглото на робството! Свободата не се получава даром. Чакат ни дни, обречени на несгоди и лишения. Ала ние днес ще се трудим и борим, за да живеят свободни и щастливи тези, които ще дойдат след нас. От нас се искат усилия и кръвна жертва. И ние ще я дадем. Тогава мир и благополучие ще процъфтят за вечни времена в земите ни. Наука и изкуства ще се възродят както по времето на Симеона. За слава и чест на народа ни. Това исках да кажа.

Иваница отново млъкна.

Сенки забулиха челото му. Щеше ли да има сили да издържи докрай нечовешкия упорит труд, който го очакваше? Нямаше ли измамна ръка да покоси без време и неговия живот и да прекъсне едно голямо дело по средата? Не го ли очакваше участта на братята му? Трима царе — и тримата ще умрат от нож — бе казала куманската врачка. И той потръпна от зловещото пророчество. Трима. Сега идеше вече неговият ред…

Изведнъж той рязко дигна глава, очите му отново добиха предишния хладен и суров израз.

— Това исках да ви кажа. Затова ви събрах. Знам, че на мнозина не ще се харесат речите ми, че мнозина предпочитат личното си благо, че не всекиму се ще живот на несгоди и тежки задължения. Но знайте, че нищо няма да ме отклони от намисленото. И запомнете добре. Асен беше строг. Аз ще бъда безмилостен. Няма да прощавам като блажения Калопетър. Злото ще го режа веднага и от корена. А сега великият логотет на царството, княз Белота, ще ви прочете решенията, които съм взел заедно със светия архиепископ Василий, протостратора Коча и коместибуляр Сергей. Остава на вас да ги одобрите.

Иваница даде знак на Белота, който разгърна пергаментов свитък и почна да чете:

„Благоизволи царстото ми да издаде този златопечатник и да извести следните повели:

След една седмица презвитер Константин и коместибуляр Сергей заминават за Рим с мое послание до неговото светейшество папа Инокентий III. С великия сръбски жупан сключихме мир за вечно приятелство. А второ посолство заминава отвъд Истъра, при хан Йона, вожда на най-голямото куманско племе, за да подготви моето посещение при него.

По всички прониятства да се оповести, че който посмее да вземе повече данък от обичайния, ще се наказва със смърт. Който властел не се яви с отрядите си на посоченото място и време — ще се наказва със смърт. Париците не могат да се товарят с безплатна работа за нуждите на властела, а само за държавата. Да се съди кратко и справедливо. Който стане причина невинен да понесе наказание, той сам да изтърпи същото. Този, който издава правосъдие, да не се влияе от високия чин на виновния или от скромното положение на ищеца. Властелът е длъжен да снабдява с ново и добро оръжие войниците на своите отряди. А приходите от данъците да разходва в строеж на хамбари за храни и майсторски работилници за изработване на копия, стрели, мечове, щитове и ризници.

Писа и приподписа царството ми това златопечатно слово с обичайния царски подпис в годината 1197 (6698), месец септември, ден 21.

Калоян, цар български“

Иваница стана.

Внезапно страшното каменно спокойствие на лицето му се стопи в благосклонна приветлива усмивка. Той слезе при болярите, които още не можеха да дойдат на себе си от учудване, и топло стисна десницата на всички. Това бе първата му и последна голяма реч. След това целият му живот бе върволица от дела.

Когато царят излезе, властелите дълго гледаха вратата, зад която бе изчезнал, смутени и покорни. Сякаш омагьосани.